Ключови фрази
Грабеж на вещи, представляващ опасен рецидив * съставно престъпление * съучастническа дейност * обявяване на присъда

Р Е Ш Е Н И Е

№ 529

София, 05 декември 2013 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шести ноември две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА
БЛАГА ИВАНОВА

при секретар: Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Тома Комов
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 1624/2013 година
Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалби, подадени от името на подсъдимите К. З. И. и С. А. С., против въззивно решение № 93/19.06.2013 г., постановено по ВНОХД № 17/2013 г. от Апелативен съд – Варна, с което е потвърдена присъда № 118/11.12.2012г., постановена от Окръжния съд- Варна по НОХД № 1122/2012 г. С последната подсъдимите К. З. И. и С. А. С. са били признати за виновни и осъдени за извършено от тях престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК и във вр. с чл. 54, ал.1 от НК им е наложено наказание, както следва : за подсъдимия И. пет години и шест месеца лишаване от свобода, а за подсъдимия С. шест години и шест месеца лишаване от свобода.
В касационната жалба на подсъдимия И. се твърди, че решението е незаконосъобразно, поради нарушение на закона, процесуалните правила и непълнота на доказателствата. Отправените искания са за оправдаване на подсъдимия И. или връщане на делото за ново разглеждане. Алтернативно е поставен и въпросът за справедливостта на наложеното наказание.
В касационната жалба на подсъдимия С. се развиват доводи за необоснованост, за допуснати от съда съществени процесуални нарушения и за явна несправедливост на наложеното наказание.
В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, жалбите се поддържат от подсъдимите и техните процесуални представители по съображенията, изложени в същите.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на касационните жалби.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
Жалбите на подсъдимите са неоснователни.
І. Защитата на подсъдимия И. поставя въпроса за нарушено право на защита, поради отказа на съда да удовлетвори доказателствени искания.
Останалите доводи, наведени от името на двамата подсъдими, са идентични по съдържание. И с двете жалби се оспорват фактическите изводи на предходните инстанции, като се претендира : процесуална недопустимост на доказателствените средства, използвани от съда, за да се ангажира отговорността на подсъдимите, порочност на доказателствения анализ, изразил се в игнориране на част от доказателствените средства – обясненията на подсъдимите и показанията на свидетелката Ж.; наличие на абсолютни процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 1 и т. 3 от НПК.
Третото от касационните основания - явна несправедливост на наложените наказания, заявено и в двете жалби, се аргументира с твърдения за смекчаващи отговорността обстоятелства, които не са съобразени от съда.
ІІ. 1. Неоснователни са възраженията на подсъдимия И. за нарушено право на защита, поради отказа на съда да уважи доказателствени искания, без да е уточнено в жалбата дали това се отнася за първостепенния, или въззивния.
От съдържанието на въззивната жалба се установява, че конкретни доказателствени искания не са били поддържани, а само е заявено, че „евентуални доказателствени искания ще се представят след запознаване с мотивите на присъдата” – л. 4 от въззивното дело. В съдебното заседание, проведено на 07.03.2013 г., подсъдимият И. и неговият защитник не са отправили доказателствени искания. Напротив, защитата изрично е заявила, че няма да сочи доказателства. От друга страна, не са били налице основания съдът по свой почин да събира доказателства, упражнявайки правомощията си по чл. 107, ал.2 от НПК, тъй като не се е налагало да приобщава данни, относими към предмета на доказване.
Ако възражението е насочено към дейността на първата инстанция, то също не намира опора в данните по делото.
Искането за назначаване на съдебнопсихиатрична експертиза по отношение на свидетелите Ч. и П. е отхвърлено, но с това не е реализирано процесуално нарушение. Безспорно е, че НПК предвижда задължителни хипотези за назначаване на експертиза, когато знанията на експертите са необходими, за да се направи определен извод. Една от тези хипотези е за способността на свидетеля с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава верни показания за тях, но само когато съществува съмнение относно това - чл. 144, ал.2 от НПК. От материалите по делото, както правилно е посочил окръжният съд, не се установяват данни, които да дават повод за съмнение в свидетелската годност на Ч. и П.. Очевидно, непосредственото впечатление за физическото и психическото състояние на посочените свидетели са разсеяли съмненията на защитата, след като пред въззивната инстанция доказателственото искане не е било подновено .
Първата инстанция не се е отклонила от принципа за издирване на обективната истина, поради отказа си да изиска „СИМ-карта”, ползвана от подсъдимия И., за да провери нейното съдържание – присъствието на телефонния номер на свидетеля Ч., с оглед твърденията за осъществяване на телефонна комуникация между тях. В обясненията си подсъдимият И. е потвърдил наличието на такава комуникация и този факт е приет от съда. Затова отхвърлянето на искането, предявено от защитата на този подсъдим, не се е отразило на пълнотата и достатъчността на доказателствения материал, след като за същото обстоятелство са били налични други доказателствени източници.
2. Твърденията за порочност при тълкуването на доказателствата, поддържани в жалбите на двамата подсъдими, не се оправдават от данните по делото. Изводът на предходните инстанции, че И. и С. като съизвършители са отнели насилствено вещите, собственост на свидетеля Ч., е изграден на основата на наличната доказателствена съвкупност, обсъдена обективно, пълно и всестранно.
Опитът да се внесе съмнение в правдивостта на съобщената от свидетеля Ч. информация, поради неговата заинтересованост от изхода на делото или чрез претендираните от подсъдимите противоречия в същата, е неуспешен. Показанията на свидетеля Ч. са анализирани задълбочено, като не е пренебрегнат фактът, че е пострадал от престъпното деяние, макар и да не е конституиран като страна в процеса. Достоверността на показанията му е утвърдена не само чрез констатацията за тяхната последователност и непротиворечивост, но и в контекста на подкрепящите ги други данни, съдържащи се в показанията на свидетелите П., К., експертните изводи по съдебномедицинската експертиза относно механизма на получаване на уврежданията и средството, с което част от тях са причинени.
Впрочем, двамата подсъдими по принцип не отричат присъствието си в дома на Ч., но дават различна трактовка на случилото се там – И., че не е употребил насилие срещу Ч. и П. ; подсъдимият С., че е нанесъл побой на двамата, но не с цел отнемане на вещи, а заради наличните, неодобрявани от него, взаимоотношения между Ч. и свидетелката Ж..
Възражението, присъстващо и в двете жалби, за немотивирано отхвърляне на обясненията на подсъдимите и показанията на свидетелката Ж. също е неоснователно. Тези доказателствени източници са обсъдени обективно, поради което предходните инстанции не търпят упрек за избирателност и или/ превратност в оценката на данните, изводими от същите.
Версията, съдържаща се в обясненията на двамата подсъдими, е опровергана изцяло и по категоричен начин от останалите доказателствени материали. Несъгласието на подсъдимите И. и С. с резултата от извършената проверка на обясненията им не обосновава извод за допуснато нарушение на процесуалните изисквания.
Авторството на деянието е установено по несъмнен начин с допустими от НПК процесуални средства, поради което и липсва касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, с което жалбоподателите свързват искането си за отмяна на постановеното решение и оправдаване по повдигнатото им обвинение.
3. В саморъчно изготвената жалба от подсъдимия И. се акцентира и върху това, че в показанията на П. не се съдържат данни, той (И.) да е упражнил принуда и да е отнемал вещи. Първо посоченото е невярно, защото в показанията на П. се съдържат данни както за посегателството срещу него, изразило се в „бутане” от И., очевидно с цел осуетяване намесата му в инцидента, така и за действия на И. срещу личността на Ч..
Що се отнася до твърденията за липсата на данни този подсъдим да е участвал в отнемането на инкриминираните вещи (такъв въпрос е поставен и в жалбата, подадена от защитника), поради което деянието е несъставомерно, ВКС намира за нужно да припомни, следното : при съучастие под формата на съизвършителство в съставно престъпление, каквото е и грабежът, не е необходимо всеки от подсъдимите да осъществява и двете изпълнителни деяния – употреба на принуда и отнемане на вещи. Достатъчно е участието му в една от престъпните прояви, със съзнанието, че действа заедно с останалите съучастници за постигане на резултата от общата дейност.
4. Претенцията за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се според жалбоподателите, в това, че присъдата е оповестена от непълен съдебен състав, тоест незаконен, както и че при обявяването на присъдата не са присъствали защитниците им, е неоснователна.
Възражението, свързано с незаконността (непълнотата) на съдебния състав при обявяване на присъдата, е неубедително. Самите жалбоподатели не са категорични за числения състав на съда, обявил присъдата (виж, заявеното от подсъдимите при съдебните прения при въззивното разглеждане на делото, когато е въведено оспорването – л.36). Освен това, процесуалните документи - протоколът за съдебното заседание, определението, постановено по реда на чл. 309, ал.1 от НПК, очертават последователността на извършените действия от съда, неговият персонален състав, включващ в конкретния случай един професионален съдия и двама съдебни заседатели, така както изисква чл. 28, ал.1, т. 2 от НПК (за доказателствената сила на съдебния протокол -виж чл. 131 от НПК).
Отговорът, даден от въззивния съд, отнасящ се до втората част на претенцията, е непрецизен. Всъщност, съдът се е опитал да обоснове липса на процесуално нарушение (очертавайки фази на съдебното заседание), но е поставил все пак и условието, че „дори и да е допуснато претендираното нарушение, то не е съществено”. Затова ВКС счита за нужно да отбележи следното : оттеглянето на съда на съвещание не е начало на нов стадий на процеса, а продължение на съдебното заседание при нови условия. За обявяване на присъдата не се открива ново съдебно заседание – то е същото заседание, което продължава до разрешаване на делото с присъда и не се съставя нов протокол, а това означава, че обявяването на присъдата е част от съдебното заседание, а не процесуална дейност, която се осъществява извън него. В този смисъл са важими всички изисквания, предписани за провеждането на съдебното заседание.
По важното обаче е друго. Видно от съдържанието на съдебния протокол от 11.12.2012 г., съставен в съответствие с изискванията на чл. 311, ал.1 и ал. 2 от НПК, присъства отбелязване, че присъдата е обявена и следващите се разяснения на председателя за срока и реда за обжалване, така както изисква разпоредбата на чл. 311, ал.1, т. 7 от НПК. Искане за поправка на протокола по реда на чл. 312 във връзка с отразяването на обстоятелствата по чл. 311, ал.1, т. 1 от НПК не е правено от подсъдимите и/или техните защитници. В срока за обжалване на присъдата са постъпили жалби лично от подсъдимите и от защитник. Така че след постановяване на присъдата е упражнено правото на защита, изразяващо се в обжалване на първостепенния съдебен акт, а в образуваното второинстанционното производство защитниците са участвали активно.
5. По отношение на заявената в касационните жалби явна несправедливост на наложените наказания.
Доводите, свързани с третото от касационните основания, обобщено се изразяват в това, че продължителният престой в местата за лишаване от свобода (съответно за И. - пет години и шест месеца, а за С. - шест години и шест месеца), не би повлияло за поправянето им, както и че наказанията, определени на подсъдимите, се явяват несъответни на смекчаващите отговорността обстоятелства.
Настоящият съдебен състав не намира, че е налице очевидно несъответствие между наказанията, наложени на И. и С., от една страна и обществената опасност на деянието и дейците, смекчаващите и отегчаващите отговорността от друга.
Още първата инстанция е дефинирала точно кръга смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства по отношение и на двамата подсъдими и тяхната относителна тежест при определяне обема на наказателната принуда. Оценила е в контекста на чл. 21, ал.1 от НК степента на участието им в престъпното посегателство.
Не е подминато обстоятелството, че подсъдимият И. е изнесъл факти, интересуващи процеса, каквито аргументи се съдържат в жалбата. Напротив, именно това и наред с останалите смекчаващи обстоятелства, са в основата на решението наказанието му да бъде определено само с шест месеца над законоустановения минимум.
Съдът не е имал основание да подмине факта, че двамата подсъдими са осъждани многократно (извън тези, достатъчни за квалификацията по чл. 199, ал.1 т. 4 от НК), търпели са наказания лишаване от свобода, което очевидно не е оказало в достатъчна степен възпиращ и превъзпитателен ефект върху тях. Значението на „младата възраст на С.”, обстоятелството на което се позовава защитата му, като фактор, даващ възможност за по-бързото му превъзпитание, при предходната констатация е силно преувеличено. Това обстоятелство е получило адекватна оценка от предходните инстанции и е обусловило налагане на наказание под средния размер на предвиденото в закона.
Няма основания за намаляване на наложените на подсъдимите наказания, които в определения им размер съответстват на целите по чл. 36 от НК.

С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 93/19.06.2013 г., постановено по ВНОХД № 17/2013 г. от Апелативен съд – Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.