Ключови фрази
Отговорност за липси и повреди * изгубване на товар * договор за международен превоз на товари * правомощия на въззивната инстанция


Р Е Ш Е Н И Е

48
гр. София, 12.06.2017 година


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 408 по описа за 2015г., взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Е. Х. срещу решение от 16.09.2014г. по гр. дело № 11291/2013г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-А състав, с което е потвърдено решение от 25.04.2013г. по гр. дело № 23678/2011г. на Софийски районен съд, II гражданско отделение, 74 състав и ответникът – въззивник е осъден да заплати на ищеца – въззиваем [фирма], [населено място] сумата 1 000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] следните суми: на основание чл. 373 ТЗ сумата 20 467,76 лв., представляваща фактурната стойност на изгубения товар по заявка договор за международен транспорт от Х. до България; на основание чл. 86 ЗЗД във връзка с чл. 373 ТЗ сумата 394,06 лв. – обезщетение за забава за периода от поемане на стоката за превоз – 12.03.2011г. до датата на завеждане на исковата молба – 03.06.2011г.; законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 03.06.2011г. до окончателното плащане на сумата; сумата 1 667,71 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство. С първоинстанционното решение ответникът е осъден да заплати на третото лице помагач [фирма], [населено място] сумата 1 000 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство. Със същия съдебен акт Софийски районен съд е отхвърлил предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] насрещен иск за заплащане на навло в размер 4 500 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа становище, че в противоречие със закона съдът е приел, че отговорността на превозвача е обективна и че следва да се установи единствено фактът на недоставянето на стоката; неправилно е приложена разпоредбата на чл. 13, т. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/; в нарушение на разпоредбите на чл. 17, т. 2 Конвенция CMR и чл. 373, ал. 1 във връзка с чл. 306, ал. 2 ТЗ съдът е приел, че актът на конфискация от страна на компетентните власти на чужда държава не представлява „непреодолима сила“ по смисъла на закона; неправилно съдът е приел, че нормата на чл. 17, т. 2 CMR урежда само хипотезата на „непреодолима сила“, и не е съобразил, че тя касае и случаите на виновно поведение от страна на товародателя; неправилно съдебният състав е приел, че товарът е „изгубен“ по смисъла на чл. 20, т. 1 Конвенция CMR, тъй като конфискуването на товара в Румъния изключва квалифицирането на стоката като „изгубена“; в противоречие с чл. 23, т. 1 Конвенция CMR е прието, че стойността на товара следва да се определи по фактурна стойност; незаконосъобразно е отхвърлен насрещният иск. Касаторът релевира доводи за съществено нарушение на съдопроизводствените правила: в нарушение на разпоредбите на чл. 259, чл. 260, чл. 262 и чл. 268, ал. 3 ГПК, както и на предвиденото в чл. 8 ГПК състезателно начало, съдът е приел, че направените от името на касатора /въззивник в производството пред СГС/ оплаквания срещу неправилността на първоинстанционното решение са недопустими и не следва да бъдат разглеждани; в нарушение на разпоредбата на чл. 62, ал. 3 ГПК съдът не е съобразил, че допълването на въззивната жалба е извършено в рамките на изрично указан от първоинстанционния съд срок, поради което действието не е просрочено; съдът не е изложил мотиви относно съществото на спора, а само относно липсата или наличието на оплаквания във въззивната жалба, в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК и ТР № 1/2001г. на ВКС, ОСГТК, т. 19; съдът не е приложил относимите към спора императивни материалноправни норми в нарушение на чл. 5 ГПК и ТР № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, т. 1. Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, евентуално предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени и да бъде уважен предявеният от него насрещен иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] – ищец в първоинстанционното производство чрез процесуален представител адв. Н. А. оспорва касационната жалба и прави възражение, че въззивната жалба не е предявена в предвидения в чл. 259, ал. 1 ГПК срок, поради което е следвало да бъде върната. Поддържа и евентуално становище за правилност на въззивното решение, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Третото лице помагач [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Б. К. К. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че същата е неоснователна.
С определение № 514 от 28.06.2016г. по т. дело № 408/2015г. ВКС на РБ, ТК, състав на Второ отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е при въззивното обжалване страната да изложи оплакванията и доводите си срещу порочността на обжалваното решение извън въззивната жалба и след изтичане на срока за въззивно обжалване? Преклузивният срок, в който следва да бъде упражнено правото на въззивно обжалване, отнася ли се и за правото на страната да излага оплаквания и доводи относно порочността на обжалваното решение? Длъжна ли е страната да изложи тези оплаквания в същия преклузивен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК?
2. Когато съдът е дал на страната указания и й е предоставил възможност да уточни въззивната си жалба и страната е сторила това в предоставения й от съда срок, но след изтичане на срока за въззивно обжалване, следва ли въззивният съд да разгледа жалбата по същество съгласно изложеното от нея в допълнителната молба?
3. Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд при подадена въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение?
4. Налице ли е императивна материалноправна норма, която следва да се приложи и без да е налице оплакване от жалбоподателя?
4.1. Императивни ли са разпоредбите на чл. 13, т. 1, чл. 17, т. 2, чл. 20, т. 1 и т. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки?
4.2. Императивна ли е разпоредбата на чл. 373, ал. 1 във връзка с чл. 306, ал. 2 ТЗ?
4.3. С императивни или диспозитивни разпоредби се урежда дали отговорността на съконтрахента е виновна или обективна?
По допустимостта на касационната жалба:
Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Софийски районен съд е отхвърлил предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] насрещен иск за заплащане на навло в размер 4 500 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане, е недопустима съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция ДВ, бр. 100/21.12.2010г. съгласно § 14 ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 50/03.07.2015г.//. С посочената императивна разпоредба е въведен нов обективен критерий за ограничаване достъпа до касационно обжалване - не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за граждански дела и до 10 000 лв. – за търговски дела. Касае се за търговско дело, тъй като заявената претенция произтича от търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 5 ТЗ - договор за превоз, сключен между търговци. Предявеният насрещен иск за заплащане на навло в размер 4 500 лв. е под определения минимален размер за касационно обжалване - 10 000 лв. и касационната жалба е подадена на 31.10.2014г., поради което не се прилага старият процесуален ред, предвиден в § 25 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100/21.12.2010г./ за касационни жалби, постъпили до 21.12.2010г., респективно чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция ДВ, бр. 100/21.12.2010г./ съгласно § 14 ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 50/03.07.2015г./. Поради изложените съображения касационната жалба в посочената й част следва да бъде оставена без разглеждане.
Касационната жалба в останалата й част по отношение на иска в размер 20 467,76 лв. – обезщетение в размер на фактурната стойност на изгубения товар по заявка договор за международен транспорт от Х. до България, със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 03.06.2011г. до окончателното плащане на сумата, иска в размер 394,06 лв. – обезщетение за забава за периода от поемане на стоката за превоз – 12.03.2011г. до датата на завеждане на исковата молба – 03.06.2011г., както и в частта за присъдените разноски в двете инстанционни производства, е допустима, тъй като искът за обезщетение е над определения минимален размер, а искът за обезщетение за забава е акцесорен.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи във връзка с релевираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на допустимостта и правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:
По допустимостта на въззивното решение:
Въззивното решение е допустимо, тъй като е постановено по предявените искове въз основа на подадена в срок от надлежна страна допустима въззивна жалба. Д. на ответника [фирма] за недопустимост на въззивното решение поради неспазване на срока за обжалване, е неоснователен. Препис от решението на СРС, постановено на 25.04.2013г. е връчен на [фирма] на 27.05.2013г., а въззивната жалба е подадена на 09.05.2013г., поради което не е просрочена. Предвид изричното заявяване от въззивника, че до този момент не се е запознал с решението и не му е връчен препис от него, както и липсата на данни за узнаване на съдържанието на решението и връчване на препис преди 27.05.2013г., двуседмичният срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК е започнал да тече на посочената дата и е изтекъл на 10.06.2013г. Видно от пощенското клеймо върху плика, с който е подадена въззивна жалба вх. 1022254/13.06.2013г., а именно 10.06.2013г., въззивната жалба е подадена в преклузивния двуседмичен срок. Молбата – допълнение към въззивната жалба с вх. № 1025035/28.06.2013г. е подадена след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК – на 25.06.2013г., видно от пощенското клеймо върху плика.
По релевантните правни въпроси:
По отношение на процесуалноправните въпроси е създадена постоянна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 246/23.10.2013г. по гр. д. № 3418/2013г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 216/19.01.2015г. по гр. д. № 2008/2014г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 172/10.04.2017г. по т. д. № 2312/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове, съгласно която при подадена в срок въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивната жалба е редовна по аргумент от чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци по правилността на обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение. В Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 е прието, че при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради това и с оглед правомощията на въззивната инстанция, при подадена бланкетна въззивна жалба въззивната инстанция следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми.
Въззивникът може да допълва подадената бланкетна жалба с всякакви доводи за неправилност на първоинстанционното решение до изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК за обжалване на първоинстанционния съдебен акт. По отношение на направените след изтичане на срока за обжалване допълнителни доводи за порочност на решението въззивният съд е длъжен да се произнесе, ако същите се отнасят до валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, както и до неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма. Когато съдът е дал на страната указания за уточняване на основанията за въззивно обжалване и страната е направила това в предоставения й от съда срок, но след изтичане на срока за въззивно обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, направените уточнения обвързват съда, доколкото съдържат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма. С изтичане на срока за обжалване се преклудира правото на въззивника да релевира други пороци на решението, обуславящи неговата неправилност, с изключение на тези, отнасящи се до приложението на императивни материалноправни норми.
Настоящият съдебен състав възприема посочената постоянна практика на ВКС.
Правилността на въззивното решение зависи от отговора на въпроса „императивни ли са разпоредбите на чл. 13, т. 1, чл. 17, т. 2, чл. 20, т. 1 и т. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки”.
В зависимост от това дали правните субекти - страни по едно възникнало правоотношение и адресати на правни норми трябва да следват правилото за поведение, не могат да го променят и да уговорят друго, или могат да установят друго, различаващо се правило, правните норми могат да бъдат императивни и диспозитивни. Императивните правни норми са задължителни, не могат да бъдат дерогирани и не позволяват отклонение от правилото. Диспозитивните правни норми установяват правило за поведение, от което адресатите могат да се отклонят като приемат друго правило.
Съгласно чл. 41, т. 1 Конвенция CMR с изключение на разпоредбите на чл. 40 нищожна и без правно действие е всяка клауза, която пряко или косвено противоречи на разпоредбите на Конвенцията CMR. Нищожността на подобни клаузи не повлича нищожност на останалите клаузи на договора /чл. 41, т. 2 Конвенция CMR/. Посочената правна норма не допуска уговаряне на други клаузи в противоречие с разпоредбите на Конвенция CMR. Въз основа на цитираната разпоредба следва да се направи извод, че правната уредба на договора за международен автомобилен превоз на стоки, съдържаща се в Конвенция CMR има императивен характер.
Съгласно чл. 17, т. 1 Конвенция CMR превозвачът е отговорен за цялостната или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата при доставянето й. Посочената правна норма задължава превозвача да извърши точно определени действия, следва да бъде изпълнена и не позволява отклонение от определеното правило за поведение, а именно задължението да достави на получателя цялата предадена от изпращача стока в уговорения срок или ако не е уговорен срок, в срока по чл. 19 и чл. 20, т. 1 Конвенция CMR. В разпоредбата на чл. 17, т. 2 Конвенция CMR изрично и изчерпателно са посочени основанията, при наличието на едно от които превозвачът се освобождава от отговорността по т. 1 – липсата, повредата или забавата се дължат на: 1/ грешки на правоимащия /изпращача или получателя/; 2/ нареждане на правоимащия /изпращача или получателя/, което не е резултат на грешка на превозвача; 3/ присъщ недостатък на стоката; 4/ или обстоятелства, които превозвачът не е могъл да избегне, и последиците, които не е могъл да преодолее. Посочената правна норма, както и нормата на чл. 18, т. 1 Конвенция CMR определят конкретни правила за поведение, ако превозвачът се позовава на някое от основанията, освобождаващи го от отговорност за обезщетение, които не могат да бъдат дерогирани с договорна клауза, приета в противоречие с тези разпоредби. Правните норми, регламентиращи отговорността на превозвача при цялостна или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата при доставянето й, основанията за освобождаване на превозвача от отговорност и доказателствената тежест, са императивни правни норми и не допускат отклонение от правилото за поведение.
Разпоредбата на чл. 13, т. 1 Конвенция CMR регламентира правото на получателя да получи стоката – предмет на договора за превоз, а ако се установи загуба на стоката или ако същата не е пристигнала до изтичане на срока, предвиден в чл. 19 Конвенция CMR, правото да предяви от свое име пред превозвача правата, произтичащи от договора за превоз. Разпоредбите на чл. 20, т. 1 и т. 2, изр. 1 Конвенция CMR регламентират правото на правоимащия /без да прави разграничение между изпращач и получател/ да приеме, че товарът е изгубен, когато не е доставен до 30 дни след изтичане на уговорения срок, или ако такъв срок не е бил уговорен, в срок 60 дни от деня на приемането на товара за превоз от превозвача, както и правото на правоимащия след като получи обезщетението за изгубения товар, да поиска писмено да бъде уведомен веднага, ако товарът се намери в продължение на една година, считано от изплащането на обезщетението. Посочените правни норми са императивни, предвид разпоредбата на чл. 41, т. 1 Конвенция CMR, предвиждаща нищожност на други клаузи, уговорени в противоречие с разпоредбите на Конвенция CMR.
Разпоредбата на чл. 1, т. 1 Конвенция CMR регламентира предметния обхват на конвенцията - конвенцията се прилага за всеки договор за автомобилен превоз на товари с превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето й, така, както са посочени в договора, се намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна, независимо от седалището и националността на страните. Следователно, когато са налице условията за нейното прилагане, отношенията между страните по договора за международен автомобилен превоз на стоки се уреждат задължително от Конвенция CMR, като страните не разполагат с възможност да уговарят други клаузи в противоречие с разпоредбите на конвенцията.
Разпоредбите в Конвенция CMR, регламентиращи отговорността на превозвача и основанията за освобождаване от нея, са специални правни норми, поради което изключват приложението на чл. 306 и чл. 373 ТЗ. По отношение на възникналия между страните правен спор, с оглед предявените искове, релевираните с отговора на исковата молба от ответника възражения и предвид установената в решението на СРС фактическа обстановка, обсъдените от първоинстанционния съд разпоредби на чл. 4, чл. 6, чл. 13, ал. 1 и чл. 17, ал. 2 от Конвенция CMR намират приложение. Предвид обстоятелството, че отношенията между страните се уреждат от разпоредбите на Конвенция CMR, въпросът „императивна ли е разпоредбата на чл. 373, ал. 1 във връзка с чл. 306, ал. 2 ТЗ” е ирелевантен.
По правилността на въззивното решение:
При така дадените отговори на релевантните правни въпроси, настоящият съдебен състав счита, че решението на Софийски градски съд е неправилно.
Въззивният съд е определил грешна правна квалификация на предявените искове. С оглед приложимостта на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ към възникналия между страните правен спор, изложените в исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум, правната квалификация на предявените от [фирма] срещу [фирма] искове е по чл. 17, т. 1 CMR за сумата 20 467,76 лв. – обезщетение в размер на фактурната стойност на товара по заявка договор за международен транспорт от Х. до България; и чл. 27, т. 1 CMR за сумата 394,06 лв. – обезщетение за забава за периода от поемане на стоката за превоз – 12.03.2011г. до датата на завеждане на исковата молба – 03.06.2011г., както и за лихвата за забава след предявяване на иска до окончателното плащане.
При така дадените отговори на релевантните правни въпроси се налага извод, че въззивният съд при постановяване на решението е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В нарушение на разпоредбите на чл. 269 ГПК и материалния закон въззивната инстанция е приела, че не е налице императивна материалноправна норма, която следва да приложи. По отношение на сключения между страните договор за международен автомобилен превоз на товари приложение намира Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ съгласно разпоредбата на чл. 1, т. 1, предвид обстоятелството, че мястото на приемане на стоката за превоз и мястото на доставянето й се намират в две различни държави – договарящи страни по Конвенцията. Правните норми на Конвенция CMR, регламентиращи отговорността на превозвача при цялостна или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата при доставянето й, основанията за освобождаване на превозвача от отговорност и доказателствената тежест, са императивни, поради което въззивният съд с оглед правомощията си на инстанция по същество в рамките на ограниченото въззивно производство при подадена бланкетна въззивна жалба е длъжен да ги съобрази, обсъди и приложи към установената фактическа обстановка. Въззивната инстанция е допуснала съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е изложила мотиви относно съществото на спора и в противоречие с разпоредбите на чл. 5 и чл. 236, ал. 2 ГПК, т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС не е приложила относимите към спора императивни материалноправни норми.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че решението на СГС е неправилно, поради което следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено решението на СРС в осъдителната му част, и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да реши спора по същество като изложи собствени мотиви и въз основа на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка да приложи относимите към нея императивни материалноправни норми.
Направените в касационната жалба оплаквания и доводи, че в противоречие със закона съдът е приел, че отговорността на превозвача е обективна и че следва да се установи единствено фактът на недоставянето на стоката, както и оплакванията за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 13, т. 1, чл. 17, т. 2, чл. 20, т. 1 и чл. 23, т. 1 CMR и чл. 373, ал. 1 във връзка с чл. 306, ал. 2 ТЗ се отнасят до правилността на първоинстанционното решение. Посочените правни норми са обсъдени от Софийски районен съд, докато въззивната инстанция е приела, че липсват императивни материалноправни норми и не е изложила съображения относно приложимостта на цитираните разпоредби. Поради това релевираните оплаквания и доводи, относими към първоинстанционното решение, не следва да бъдат обсъждани от касационната инстанция.
По исканията за разноски:
С оглед изхода на спора настоящият съдебен състав не се произнася по исканията за направените разноски. Разноските, направени от страните за касационното производство, следва да бъдат съобразени от въззивния съд при решаване на спора по същество, с оглед изхода на делото.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № от 16.09.2014г. по гр. дело № 11291/2013г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-А състав в частта, с която е потвърдено решение от 25.04.2013г. по гр. дело № 23678/2011г. на Софийски районен съд, II гражданско отделение, 74 състав в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] следните суми: на основание чл. 373 ТЗ сумата 20 467,76 лв., представляваща фактурната стойност на изгубения товар по заявка договор за международен транспорт от Х. до България; на основание чл. 86 ЗЗД във връзка с чл. 373 ТЗ сумата 394,06 лв. – обезщетение за забава за периода от поемане на стоката за превоз – 12.03.2011г. до датата на завеждане на исковата молба – 03.06.2011г.; законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 03.06.2011г. до окончателното плащане на сумата; сумата 1 667,71 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство; сумата 1 000 лв. - адвокатско възнаграждение за въззивното производство; както и в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на третото лице помагач [фирма], [населено място] сумата 1 000 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг състав в посочената част.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу решение № от 16.09.2014г. по гр. дело № 11291/2013г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-А състав в частта, с която е потвърдено решение от 25.04.2013г. по гр. дело № 23678/2011г. на Софийски районен съд, II гражданско отделение, 74 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] насрещен иск за заплащане на навло в размер на 4 500 лв. – превозна цена, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата като неоснователен и недоказан.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба срещу решението по насрещния иск, в едноседмичен срок от съобщението с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, ТК. В останалата част решението не подлежи на обжалване.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач [фирма], [населено място].


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.