Р Е Ш Е Н И Е № 451 Гр. София, 30 ноември 2023 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 798/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК. Образувано е по касационен протест от Окръжна прокуратура – Разград против въззивна присъда № 9/19. 05. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 179/2022 год. по описа на Окръжен съд – Разград (РзОС). С протеста са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са направени възражения относно вида на съдебния акт, с който се е произнесла въззивната инстанция, съдържанието на мотивите към присъдата и доказателствения анализ досежно деянието на подс. К.. Поддържа се, че вследствие на неправилната оценка на доказателствената съвкупност е приложен неправилно и материалният закон. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане. В идентични по съдържанието си писмени отговори на протеста подсъдимите чрез своите защитници сочат, че съдът е направил прецизен анализ на доказателствените източници и е подходил при оценката им с нужната критичност и обективност и тъй като не са допуснати твърдените от държавното обвинение съществени нарушения на процесуалните правила, а законът е приложен правилно, настояват присъдата да бъде оставена в сила. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, отнасящи се до анализа и оценката на доказателствената съвкупност. Пледира за отмяна на атакувания съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Подс. Д. К. не изразява лично становище по основателността на протеста. Защитникът му намира, че не са допуснати посочените в протеста нарушения на процесуалните правила, а материалният закон е приложен правилно, поради което настоява присъдата да бъде оставена в сила. Подс. В. К. не участва лично в съдебното заседание пред касационната инстанция. Защитникът му излага доводи за неоснователност на протеста и пледира атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 11/24. 02. 2022 год., постановена по н. о. х. д. № 47/2021 год., Разградският районен съд е признал подс. Д. Д. К. за виновен в това, че на 26. 05. 2019 год. в Разград е причинил по хулигански подбуди лека телесна повреда на повече от едно лице – на Д. Н. Ю., представляваща болка и страдание на пострадалия и на Е. Г. М., представляваща временно разстройство на здравето, неопасно за живота на пострадалия, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1 вр. чл. 130, ал. 1 вр. с чл. 130, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на десет месеца лишаване от свобода. Подс. К. е признат за виновен и в това, че на същата дата и място извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото като отправял обидни реплики към Д. Н. Ю. и Е. Г. М. и им нанесъл побой, причинявайки им леки телесни повреди, поради което и на основание чл. 325, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на десет месеца лишаване от свобода и на обществено порицание, което да бъде изпълнено чрез обявяване в печатни или електронни издания по местоживеене на подсъдимия. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подс. К. едно общо наказание, а именно десет месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за изпитателен срок в размер на три години на основание чл. 66, ал. 1 от НК и към него е присъединил на основание чл. 23, ал. 2 от НК наказанието обществено порицание. Със същата присъда подс. В. Л. К. е бил признат за виновен в това, че на 26. 05. 2019 год. в /населено място/ по хулигански подбуди е причинил на Д. Ш. Ю. лека телесна повреда, представляваща болка и страдание, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 вр. чл. 130, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на шест месеца лишаване от свобода. Подс. К. е признат за виновен в това, че по същото време и на същото място е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като е нанесъл побой на Д. Ш. Ю., причинявайки му лека телесна повреда, поради което и на основание чл. 325, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на шест месеца лишаване от свобода и на обществено порицание, което да бъде изпълнено чрез обявяване в печатни или електронни издания по местоживеене на подсъдимия. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подс. К. едно общо наказание, а именно шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал. 1 от НК и към него е присъединил на основание чл. 23, ал. 2 от НК наказанието обществено порицание. Съдът е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски и се е разпоредил с веществените доказателства. Така постановеният съдебен акт е проверен по жалби на подсъдимите и с присъда № 9/19. 05. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 179/2022 год. по описа на Окръжен съд – Разград, е отменен. С новата присъда подсъдимите са признати за невиновни по повдигнатите им обвинения и на основание чл. 1 от УБДХ са им наложени административни наказания както следва: - на подс. К. – глоба в размер на 300 лева; - на подс. К. – глоба в размер на 100 лева. Касационният протест е допустим, тъй като е подаден в законно установения срок от надлежна страна и е насочен срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледан по същество, същият е неоснователен. Касационната инстанция следва да изрази най-напред отношение по възражението за вида на съдебния акт, с който е дължал произнасяне окръжният съд предвид взетото от него решение, че извършеното от подсъдимите представлява непристойна проява по смисъла на УБДХ. Според държавното обвинение е следвало да бъде постановено решение, а не присъда, защото в случая предвид обстоятелството, че дребното хулиганство има наказателен характер по смисъла на ЕКПЧ, съдът прилагал закон за по-леко наказуемо престъпление. Тезата на прокурора не държи сметка за императивната разпоредба на чл. 336, ал. 1, т. 4 от НПК, която предвижда, че съдът се произнася с присъда, когато констатира, че извършеното деяние се наказва по административен ред в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи или когато съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ. Аргументацията в протеста се основава и на незаконосъобразна интерпретация на чл. 6 от ЕКПЧ и на чл. 4 от Протокол № 7 към Конвенцията и на относимата към понятието „наказателно обвинение“ практика на Европейския съд по правата на човека. Обстоятелството, че обвинението за едно деяние има наказателен характер по смисъла на цитираните разпоредби на Конвенцията, не го превръща в престъпление по националното право, щом като националният законодател не го е квалифицирал изрично като такова. Ненапразно и ЕСПЧ е посочил в множество свои решения, че квалификацията на деянието по националното право е само отправна точка, но не и сигурен критерий за това дали обвинението има наказателен характер. Съобразно националната правна уредба деянието по чл. 1 от УБДХ запазва своята същност на административно нарушение независимо от това, че санкционирането му се подчинява на изискванията на чл. 6 за справедливост на процеса и на забраната по чл. 4 от Протокол № 7 за повторното му наказване. Разбирането на държавното обвинение, че съдът е приложил закон за по-леко наказуемо престъпление, не само противоречи на принципа за законоустановеност на престъплението и наказанието, но и има още една важна последица – ако би било вярно, то тогава касационният протест би бил недопустим, защото по аргумент от противното от чл. 346 от НПК на касационен контрол не подлежат решенията на окръжния съд като въззивна инстанция. Впрочем, дори и да съществуваше и минимално законово основание за възприемане на коментирания довод, изводимо от ЕКПЧ и националния процесуален закон, то произнасянето на съда с присъда вместо с решение пак не би довело до претендирания с протеста резултат – отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, при положение, че са спазени всички законови изисквания за постановяването му. На следващо място, неоснователни са възраженията в протеста, касаещи съдържанието на проверявания съдебен акт. Прегледът на мотивите към въззивната присъда показва, че макар в някои части окръжният съд да е бил словесно пестелив, не се установяват съществени отклонения от процесуалния стандарт, заложен в чл. 305 от НПК, които да налагат отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Контролираната инстанция ясно и недвусмислено е посочила какви фактически обстоятелства приема за установени досежно всяко едно от двете деяния и за всеки от подсъдимите, обективирала е извършения от нея анализ на доказателствената съвкупност и направената оценка на показанията на пострадалите в светлината на останалите доказателствени източници, отразила е накратко и своите изводи относно приложимия материален закон и правната квалификация на деянията и е изложила и съображенията си във връзка с вида и размера на наказанията за всеки от двамата извършители. Не се установяват и претендираните от прокурора недостатъци в аналитичната дейност на окръжния съд. Решаващият състав е подходил с необходимата критичност и безпристрастност към показанията на пострадалите, съпоставил ги е със заявеното от останалите свидетели при съобразяване на обстоятелството, че последните са възприели различни аспекти от конфликта между Е. М. и Д. Ю. от една страна и Д. К. от друга, обсъдил ги е съвместно с видеозаписа от охранителните камери, приемайки, че именно това веществено доказателство пресъздава обективно цялостната картина на инкриминирания инцидент. За разлика от първата инстанция РзОС не е ограничил процесуалното изследване на правно значимите обстоятелства единствено до самото сбиване във вътрешността на дискотека „име“, а е проследил действията на пострадалите известно време преди него. Именно поведението на свидетелите М. и Ю., свързано с неколкократно посещение на тоалетната в рамките на петнадесет минути преди физическия сблъсък между младежите, както и озъртането им към помещението с кабинките и престоя на двамата в преддверието непосредствено преди конфликта с подс. Д. К. въпреки множеството излизащи от тоалетната лица са дали основание на въззивната инстанция да приеме, че пострадалите целенасочено са изчаквали и са търсили контакт с подсъдимия. За този извод способства и фиксираното от охранителната камера спиране на Д. К. от свид. Ю., както и обстоятелството, че нито един от пострадалите от този инцидент не е преустановил разговора с подсъдимия в преддверието, насочвайки се към вътрешността на тоалетната. Напротив, и двамата са продължили да стоят и да комуникират с него без да показват по никакъв начин, че К. им се натрапва. С основание не е подминат и факта, че до момента, в който свид. М. е извикал нещо по адрес на подс. К., разговорът между тримата младежи е бил спокоен, а поведението на подсъдимия – неагресивно. Отчетена е и уклончивостта на показанията на М. и Ю. за целта на престоя им в преддверието, депозирани след предявяване на записа от охранителните камери. Всичко изложено показва несъстоятелността на възражението, че окръжният съд е направил недопустимо предположение относно инициативата за започване на конфликта. Няма основание да бъде възприет и аргументът в протеста, че съдът не е изяснил всички правно значими обстоятелства и по-специално причината поради която Д. К. на два пъти си тръгва и се връща към пострадалите. При положение, че подсъдимият се е възползвал от правото си да откаже да дава обяснения, Е. М. и Д. Ю. не са депозирали показания за това обстоятелство дори и след като им е предявен видеозаписът от охранителната камера, а останалите свидетели, присъствали в преддверието или в помещението с кабинките, не са възприели инцидента в неговата цялост, възможностите за установяване на коментирания факт са били изчерпани. Ето защо не може успешно да се поддържа, че контролираната инстанция е нарушила задълженията си по чл. 13 и чл. 107, ал. 4 от НПК, още повече, че при безспорно установеното обстоятелство, че инициативата за контакта между младежите принадлежи не Д. К., а на Д. Ю., движението на подсъдимия от и към пострадалите с една-две крачки няма онова доказателствено значение, което му придава прокурорът. Аналогични съображения следва да бъдат изложени и във връзка с доводите на държавното обвинение, отнасящи се до разменените между младежите реплики. След като е приела, че показанията на пострадалите за развитието на инцидента са недостоверни и от тях не се установяват инкриминираните изрази с обидно съдържание, а останалите присъстващи не са свидетелствали за този факт, контролираната инстанция не е разполагала с надеждна доказателствена основа за съдържанието на разговора непосредствено преди да започне сбиването, поради което и процесуално законосъобразно не е направила никакви констатации в тази насока. Що се отнася до втория епизод от инцидента – този пред дискотеката, развил се с участието на подс. В. К. и на свид. Д. Ш., в протеста не се съдържат възражения срещу аналитичната дейност на окръжния съд, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 347, ал. 1 от НПК настоящият състав няма основание да обсъжда въззивната присъда в тази ѝ част. Въз основа на приетите за установени обстоятелства РзОС е направил законосъобразни изводи относно несъставомерността на извършеното от подсъдимите по чл. 131 и чл. 325 от НК и правилно е квалифицирал деянието им по чл. 1 от УБДХ. За заключението, че действията на подс. Д. К. се субсумират под чл. 1 от УБДХ, от значение на първо място е обстоятелството, че до началото на инцидента обстановката в дискотеката е била безконфликтна. Не са установени агресивни и предизвикателни прояви от страна на този подсъдим нито спрямо някой от пострадалите, нито по отношение на когото и да било друг от присъстващите. В нито един момент не се е налагала намесата на охраната на заведението за предотвратяване или преустановяване на словесен или физически сблъсък на К. с лица от или извън неговата компания. Първоначалният контакт между подсъдимия от една страна, и двамата пострадали – от друга, е бил иницииран от свид. Д. Ю. и докато свид. Е. М. не е отправил на висок глас реплика към Д. К., поведението на последния е било спокойно, без да насочва ясно и недвусмислено към желан и провокиран конфликт с пострадалите. Едва след това действие на свидетеля подсъдимият му е нанесъл удар, след което в сбиването са се включили всички присъстващи в помещението младежи и макар с оглед динамиката на инцидента да не са установени конкретните действия на всеки от тях, безспорен факт е значителната интензивност на нанасяните удари от страна на пострадалия Д. Ю.. След намесата на охраната подсъдимият и лицата от компанията му незабавно са преустановили участието си в сблъсъка и сами доброволно са напуснали помещението, докато Д. Ю. и Е. М. са били изведени принудително от охраната. При това, въпреки намесата на свид. С. С. двамата са продължили активността си, отправяйки заплашителни жестове към едно от лицата, останали в преддверието на тоалетната. Не е без значение и обстоятелството, че инцидентът не е нарушил обичайната дейност на заведението, не е станал достояние на преобладаващото множество от посетителите и по-голямата част от присъстващите в дискотеката младежи са продължили необезпокоявано да се веселят. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства мотивира и настоящия състав да приеме, че поведението на подс. Д. К. не се отличава онези грубост и арогантност, необходими за квалификация на деянието по чл. 325, ал. 1 от НК. Действията му не разкриват изискуемото от цитираната разпоредба брутално неглижиране на установените в обществото правила за общуване. Нито като начин на възникване и протичане, нито като последици инкриминираният инцидент надхвърля обичайните за подобни заведения младежки конфликти. Той остава в рамките на визираните от чл. 1, ал. 3 от УБДХ непристойни прояви, които не притежават онази висока степен на обществена опасност, характерна за престъпните посегателства по чл. 325, ал. 1 от НК. Аналогичен извод се налага и досежно действията на подс. В. К. спрямо пострадалия Д. Ш.. Поведението на този подсъдим в дискотеката също е било спокойно и безконфликтно. Не е установено той да е нарушавал реда, да е притеснявал посетителите, да е бил агресивен, да е бил предупреждаван или извеждан навън от охраната. Не е бил съпричастен по какъвто и да било начин към обсъдения по-горе инцидент с участието на подс. К. и свидетелите М. и Ю.. Не е доказано да е предизвикал или да е бил активен участник в продължилата и извън дискотеката разправия между младежите. Не е използвал обидни реплики към някого от присъстващите навън. Съобразно приетата от окръжния съд фактология единственото извършено от него действие е нанасянето на единичен удар на свид. Ш., когото (по думите на самия Ш.) е възприел като подкрепление на двамата пострадали от сбиването в преддверието на тоалетната. Веднага след това се е отдалечил от мястото, като не е провокирал по-нататъшна ескалация на конфликта с думи или действия и не се е включил в гонитбата на Е. М., Д. Ю., предприета от лица от собствената му компания. Когато впоследствие пострадалият се свързал с него по телефона, се извинил, заявявайки, че няма негативно отношение към него. Не е без значение и обстоятелството, че по делото не са налични данни за предизвикан негативен отзвук на деянието му сред присъстващите в и извън заведението. С оглед изложеното не може да се приеме, че нанесеният един-единствен удар на свид. Ш. характеризира извършеното от подс. К. като изключително безсрамно и безпардонно. То не може да бъде квалифицирано като груба и безогледна манифестация на явно неуважение към пострадалия или към останалите присъстващи. Всичко изложено очертава по-ниска степен на обществена опасност на деянието от типичните случаи на хулиганство по чл. 325, ал. 1 от НК и дава основание за квалифицирането му като административно нарушение по чл. 1 от УБДХ. За пълнота на изложението следва да се посочи, че с оглед актуалната законова редакция е недопустимо съществуването на идеална съвкупност между хулиганство, изразило се в нанасяне на телесна повреда и престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 от НК. Вероятно, ползвайки за отправна точка посоченото в раздел І, т. 7 от ППВС № 2/74 год., прокурорът е приел, че с едни и същи действия е възможно да бъде осъществен както съставът на чл. 325 от НК, така и този по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК. Действително в цитирания тълкувателен акт е отразено, че в действащия понастоящем Наказателен кодекс законодателят е изоставил принципа на поглъщане и е възприел този на идеалната съвкупност с едно изключение – убийството по хулигански подбуди по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК. Това, което е останало извън вниманието на държавното обвинение е, че към момента на постановяване на ППВС № 2/74 год. в чл. 131 от НК не е съществувал квалифициран състав за причиняване на телесна повреда по хулигански подбуди. Такъв е предвиден едва през 2002 год. със ЗИДНК, обн. ДВ, бр. 92/2002 год., като съдържанието на новата т. 12 на чл. 131, ал. 1 от НК е идентично с това на чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК. Ето защо следва да се приеме, че след като хулиганските подбуди са въздигнати в квалифициращ признак на умишленото причиняване на телесна повреда, е невъзможно тези действия да изпълнят едновременно състава на престъплението по чл. 325 от НК и този по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 от НК. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС намери, че атакуваната присъда на Разградския окръжен съд е постановена при стриктно спазване на материалния и процесуалния закон. Не са допуснати претендираните от държавното обвинение нарушения по чл. 348, ал. 1 от НПК, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 9/19. 05. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 179/2022 год. по описа на Окръжен съд – Разград. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.