О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 48 София, 15.02.2022 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети януари през две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 3319 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. С. С. и Л. И. С. чрез пълномощника им адвокат К. Б. против решение, обявено под № 25 от 14.05.2021 г., том 67, стр.35, постановено по гр. д. № 30 по описа за 2021 г. на Окръжен съд-Монтана, с което е отменено решение от 4.09.2019 г. по гр. д. № 171/2018 г. на Районен съд-Берковица и вместо него е постановено друго за признаване за установено по отношение на Е. С. С. и Л. И. С., че Л. Г. Г., М. Б. Г. и И. Б. Г. са собственици на 233 кв.м., представляващи реална част от поземлен имот с идентификатор ***, целия с площ от 531 кв.м., която реална част е отразена в сиво по скица-проект от 12.01.2018 г. при граници: [улица], поземлен имот с идентификатор *** и река, като е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт № 81 от 21.03.2017 г., том І, рег. № 840, дело № 61/2017 г. на нотариус Е. П. относно описаната реална част и ответниците са осъдени да заплатят на ищците разноски за двете инстанции в размер на 1893 лв. Л. Г. Г., М. Б. Г. и И. Б. Г. са подали чрез пълномощника си адвокат Б. И. писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: С решение № 8 от 2.02.2021 г. по гр. д. № 1673/2020 г. на ВКС, І гр. о. е обезсилено предходно въззивно решение по делото като постановено по нередовна искова молба /по която се претендира давностно владение на реална част от поземлен имот и признаване на права в съсобственост на този поземлен имот и без да е уточнен периода на давностното владение/ и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд за предприемане действия по отстраняване противоречието между обстоятелствената част и петитума на исковата молба и с указания по приложение на материалния закон (че след като процесния имот, реална част от която е предмет на владение, никога не е бил урегулиран, то по отношение на него не са действали и не действат предвидените в ЗТСУ (отм.) и ЗУТ забрани за придобиване по давност на реална част от парцел или УПИ, поради което процесната реална част би могла да бъде придобита при доказване предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС). При новото разглеждане на делото ищците са уточнили петитума на исковата молба като отнасящ се до реална част от поземлен имот с идентификатор ***. При постановяване на атакуваното въззивно решение и във връзка с довода на ответниците, че са незаконосъобразни и като такива незадължителни за съда указанията в касационното решение, че процесната реална част може да бъде придобита по давност, окръжният съд е посочил, че съгласно чл. 294 ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото, поради което следва да се приеме за безспорно, че не следва да намерят приложение разпоредбите на ЗТСУ и ЗУТ относно ограниченията за придобиване по давност на реални части от урегулирани имоти, съответно единственото спорно е дали спрямо ищците са налице предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС. Въззивният съд е счел за безспорно установено, че поземлен имот с идентификатор*** дълги години се е ползвал съвместно от страните. Приел е за недоказано твърдението на ответниците, че на ищците е разрешено от действителните собственици на имота да построят единствено гараж, поради което и същите не са владелци на спорната реална част. Този извод е обоснован след анализ на показанията на двете групи свидетели – от една страна съседите на имота Д. Й., И. М. и Д. П. (които говорят за ползване на реални части от имота от ищците и от наследодателя на ответниците за период от няколко десетилетия, като реалните части са били обособени чрез ограда, разрушена при наводнение от 2014 г.) и от друга страна И. С., син на ответника (свидетелстващ, че ищците ползвали част от имота след като неговия наследодател им дал разрешение да си построят гараж и че ищцата няколко пъти е идвала да говори с майка му да закупи спорната част). За показанията на М. Т. (че процесният имот е бил част от по-голям имот на нейния дядо, чийто наследник е и отвеникът, като част от имота е била отнета от ТКЗС, а друга част останала като дворище за ползване от дядо й) съдът е посочил, че същите касаят 50-те и 60-те години на ХХ век, далеч преди посочения период на владение с начало 1986 г. Въззивният съд е посочил, че възприема показанията на първата група свидетели, които не са заинтересовани от изхода на спора за разлика от свидетеля С., който е син на ответника и които са взаимно допълващи се и не си противоречат. Счел е, че липсва твърдяното от ответниците противоречие в показанията на свидетеля Й., макар същия да твърди, че ищците са закупили имота от ТКЗС, но това може да бъде обяснено отчасти с показанията на свидетелката Т., че целият имот без дворното място е било включено в ТКЗС, поради което е и логично свидетелят да има такива впечатления. Същевременно липсват каквито и да е доказателства, които да дискредитират показанията на първата група свидетели или да създават съмнения в тяхната безпристрастност, за разлика от показанията на свидетеля С., който освен, че е близък роднина на ответниците, в момента ползва процесния имот (което се установява от свидетелката М.), а това създава основателни съмнения досежно обективността на показанията. При така възприетите доказателства, въззивният съд е приел за установено, че страните са упражнявали съвместно владение (ищците на 233 кв.м., а ответниците на 298 кв.м.) на поземления имот. Имали са споразумение как да разпределят ползването. Както ищците, така и ответниците са изградили постройки в имота и всеки е зачитал фактическата власт, упражнявана от другия. Налице са и данни за поставяне на трайни белези, очертаващи владените от страните части. Възстановяване на терена след наводнение и изграждане на подпорна стена за предпазване от водите на реката от страна на ищците, също е действие, което демонстрира намерението им на собственици. Владението както на ищците, така и на ответниците е било явно и несмущавано и зачитано от всеки от тях. Продължило е повече от 10 години и са налице елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване собствеността чрез давностно владение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите Е. С. С. и Л. И. С. се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК, евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Доводът за недопустимост на въззивното решение е обосновано с твърдението, че ищците не са се позовали на съвместно владение на поземления имот, нито на споразумение как да се разпредели ползването му, поради което съдът е излязъл извън предмета на спора, въведен от ищците с исковата молба. С оглед посочената обосновка не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, тъй като в исковата молба ищците ясно са посочили, че поземлен имот с идентификатор *** е владян от тях заедно със С. Р. С., баща на ответника, като и че те и С. са построили гаражи и други второстепенни постройки, така че да разделят имота на две и поставили и телена мрежа. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е свързано с извода на съда, че ищците и ответниците, респ. праводателят на последните, са осъществявали съвладение, като по споразумение били разпределили ползването, доколкото при съвладение се придобиват права в съсобственост, а не еднолична собственост върху реална част Касационният съдебен състав не намира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали посочените изводи на съда не са очевидно неправилни. В случая се касае не до очевидно неправилно приложение на материалния закон (приемане, че е осъществявано съвладение върху целия имот и извод, че са придобити реални части от него в индивидуална собственост от съвладелците), а до неточно използване на правната терминология при писменото обективиране на волята на съда. От мотивите на въззивното решение, вкл. и при обсъждане на свидетелските показания и посочване на фактите, които са приети за установени от тях, е видно, че окръжният съд е формирал извод, че ищците и праводателят на ответника фактически са разделили поземления имот на две реални части, всяка от които е владяна самостоятелно и е била обособена чрез поставена ограда между тях, като владението на всяка от страните е било зачитано от насрещната страна и само некоректно е квалифицирал правно тези факти чрез употреба на термините „съвладение“ и „разпределено ползване“. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е свързано с въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателствата за тях, съответно – необсъждането на доводите и възраженията на страните и на събрани по делото доказателства, и непосочването на доказателствата за крайните изводи по решението, представлява ли съществено процесуално нарушение; 2) относно възможността съдът да не кредитира показанията на даден свидетел само заради евентуалната му заинтересованост от изхода на спора, респективно относно задължението на съда преди да откаже да кредитира показанията на заинтересован от изхода на спора свидетел, да прецени тяхната достоверност чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото и относно предпоставките, при които съдът може да откаже да кредитира показанията на такъв свидетел; 3) длъжен ли е съдът при спор относно осъществяване на предпоставките за давностно владение, включително в условията на съвладение, да изследва дали фактическата власт е започнала за другиго, респективно в случая на съвладение трябва ли всяко от лицата, които придобиват имот, да има намерение да държи вещта като своя обща заедно с останалите и това намерение следва ли да е налице при установяване на фактическата власт; 4) по отношение на кои имоти се прилагат разпоредбите на чл. 200 ЗУТ, респективно чл. 59 ЗТСУ-отм. и в частност прилагат ли се за неурегулираните имоти в границите на населените места и селищни територии или тяхното приложение е ограничено само спрямо такива имоти, които са урегулирани (то този въпрос евентуално се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Първият въпрос е свързан с тезата на касаторите, че съдът не е обсъдил изцяло показанията на свидетелите и по-специално онези части, в които се установява сериозно противоречие между тях, както и доводите на ответниците в тази връзка (противоречие в показанията на св. Д. Й. и св. Д. П. относно началото на владението, като първият твърди, че ищците ползват имота от 1969 г. и са го закупили от ТКЗС, а вторият – че ползването е от 1975 г.; противоречие относно начина на придобиване на терена, като ищците никога не са твърдяли, че са го закупували от ТКЗС и относно началото на осъществяваното владение, за което ищците сочат, че е започнало от 1986 г.); не е обсъдил писмените доказателства, които опровергават тезата на ищците за осъществявано от тях владение и показанията на доведените от тях свидетели (договорът за доброволна делба от 28.09.2005 г., страна по който е Б. Г., съпруг на Л. Г. и наследодател на останалите два ищци, касаещ съседен на процесния поземлен имот, при описанието на границите на който като съсед е посочен С. Р. С., а това е признание, че последният е собственик на целия имот и скиците от изготвената през 2008 г. кадастрална карта, в която не е отразено в имота да е съществувала ограда); не е обсъдил подробно и в цялост показанията на свидетелите на ответниците (на М. Т. в частта, в която установява, че терена е бил на фамилията отпреди 1958 г. и е използван като собствен от родителите на ответника и след смъртта на бащата на Е., започнал да го ползва Е. до наводнението преди 2-3 години и че в имота не е имало ограда); не е отчетен и факта, че ищците не са се снабдили с нотариален акт по давностно владение, а с такъв са се снабдили само ответниците. Вторият въпрос е обоснован с довода, че съдът преди да формира извод, че не следва да кредитира показанията на свидетеля И. С., не ги е обсъдил във връзка с доказателствата, които подкрепят тези показанията – договорът за доброволна делба от 28.09.2005 г., показанията на св. М. Т. и скиците от кадастралната карта. С оглед мотивите на въззивния съд и с оглед посочената обосновка касационният съдебен състав не констатира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса. Трайна е практиката на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК, че съдът следва да обсъди доказателствата и доводите на страните, които са от значение за изхода на правния спор (а не всички, приети и заявени по делото, както неправилно поддържат касаторите), като не е длъжен да възпроизвежда всяко доказателство и всеки довод. В случая съдът е приел, че относимите към изхода на спора факти се установяват от свидетелските показания, а съответно е счел за неотносими писмените доказателства (договор за доброволна делба и скици от кадастралната карта). Неотносимостта на тези документи следва и от твърденията на касаторите за фактите, които считат, че установяват. Посочването на праводателя на ответниците като граница на съседен на процесния имот, собственици на който са ищците, няма как да бъде тълкувано като признание, че именно той е приеман от Б. Г., съответно съпруг и баща на ищците като собственик на целия процесен имот, доколкото за процесния имот не е съществувал документ за собственост към 2005 г. и по делото не е установено дали към този момент процесния имот е бил нанесен като самостоятелен в кадастрален план. Неотразяването на ограда през имота в кадастралната карта от 2008 г. само по себе си не може да установи, че такава фактически не е съществувала. Свидетелката М. Т. твърди, че е живяла в имота на дядо си до 1963 г., когато семейството й се е преселило и че 67-68 г. имали зеленчукова градина, а след това само е минавала покрай дворното място на дядо си, защото по-надолу е женена сестра й. Впечатленията на свидетелите откога ищците упражняват фактическа власт, т.е. от преди началния момент, от който се позовават, че осъществяват владение и мнението на свидетеля Й., че доколкото знае ТКЗС им го е продало, не дискредитира показанията им, защото свидетелите ги свързват с момента, от който са съседи, а не с конкретно осъществени факти по установяване на фактическата власт, а св. Й. знае за продажбата от ТКЗС от общуване, без да уточнява източника на тази информация. След като доводите на касаторите са свързани с факти, които посочените от тях писмени доказателства (за които липсват изрични мотиви на въззивния съд) и показанията на св. М. Т. не установяват, а твърдените от тях противоречия в показанията на свидетелите на ищците не водят до съмнение в достоверността на показанията им, то липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали възивното решение противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК, нито пък, че необсъждането на тези доказателства при преценка достоверността на показанията на свидетеля И. С. е довело до противоречие с практиката на ВКС по втория поставен въпрос. Третият въпрос е свързан с изводите на съда за осъществено съвладение и разпределено ползване и липсата на доказателства за демонстрирано собственическо отношение на ищците към процесната реална част от имота, който въпрос съдът не е изследвал, въпреки че е бил длъжен. Въпросът е неотносим, доколкото е свързан не с фактическите изводи на въззивния съд, а с некоректно употребената от него правна терминология, които касационния съд посочи при преценка наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т.1, евентуално т. 3 ГПК и по четвъртия поставен въпрос. Практиката на ВКС, на която се позовават касаторите, не дава тълкуването, което поддържат, а именно, че забраната по чл. 59 ЗТСУ-отм. и чл. 200 ЗУТ касае всички имоти в населените места. От една страна тази теза не отчита различния правен режим по ЗТСУ-отм. и по ЗУТ, като практиката на ВКС, на която се позовават касаторите е само по приложението на чл. 200 ЗУТ, който предвижда условията, при които реална част от поземлен имот, урегулиран или неурегулиран, в урбанизирана територия, може да се придобие по давност. Ограниченията по чл. 200 ЗУТ обаче в случая са неприложими, доколкото с оглед твърдения от ищците и възприет от съда начален момент на владението – 1986 г. – давностния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл през 1996 г. при действието на ЗТСУ-отм. Към този момент редакцията на чл. 59 ЗТСУ-отм. ясно предвижда, че не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност реални части от дворищнорегулационни парцели, т.е. от урегулирани имоти, предназначени за жилищно или вилно застрояване от техния собственик (чл.27 ЗТСУ-отм). Следователно от текста на закона следва, че забраната по чл. 59 ЗТСУ-отм. касае само урегулирани с дворищнорегулационен план парцели за жилищно и вилно застрояване, но не и имоти, които са в границите на населените места, но не са урегулирани с дворищнорегулационен план. Непосочването от касаторите на практика на ВКС, която да дава тълкуване по приложението на чл. 59 ЗТСУ-отм. от това, възприето от въззивния съд при съобразяване с указанията в отменителното касационно решение при връщане на делото за ново разглеждане, както и ясната формулировка на посочената правна норма, обуславят липсата на основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия поставен въпрос. С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановяват на ответниците по жалбата направените в настоящото производство разноски в размер на 500.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Б. И.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение, обявено под № 25 от 14.05.2021 г., том 67, стр.35, постановено по гр. д. № 30 по описа за 2021 г. на Окръжен съд-Монтана. ОСЪЖДА Е. С. С., ЕГН [ЕГН] и Л. И. С., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2 да заплатят на Л. Г. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], М. Б. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх. В, ет. 2, ап. 29 и И. Б. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] разноски по повод касационната жалба в размер на 500.00 лв. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: