Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353

гр. София, 02.08.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти май, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 489/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 35731/20.08.2021 г. на Й. М. Н., подадена чрез адвокат Е. П., и касационна жалба вх. № 36513/29.10.2021 г. на Л. Ф. П., подадена чрез адвокат Н. С., срещу въззивно решение № 10472/14.07.2021 г. по в. гр. д. № 5200/2016 г. на Апелативен съд - София.
В касационните жалби се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба вх. № 35731/20.08.2021 г. на Й. М. Н. се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли при смърт на един от ищците след приключване на съдебното дирене съдът да уведоми неговия наследник за правата му и за конституирането му на мястото на починалия ищец, както и да уведоми и ответника за това обстоятелство; 2. В кои случаи съдът следва да признае, че е налице добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС и в кои случаи следва на добросъвестния владелец да се присъдят направените от него подобрения в чужд имот, който той е владял добросъвестно. За да е налице добросъвестно владение, следва ли да са налице следните признаци: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещ, както и субективен - съзнание, че вещта принадлежи на владелеца; владението трябва да бъде постоянно, непрекъснато, спокойно и явно; владението трябва да бъде извършено на правно основание, годно да направи владелеца собственик без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена; 3. Стойността на претендираните подобрения следва ли да се изчисли към момента на тяхното извършване или към момента на съдебното дирене пред въззивната инстанция, който момент се прилага в случай на наличие на добросъвестно владение; 4. Допуска ли съдът съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако в решението си не обсъжда многобройните събрани писмени, гласни и експертни доказателства.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба вх. № 36513/29.10.2021 г. на Л. Ф. П. се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При постановяване на решението, длъжен ли е съдът да приложи релевантния нормативен акт. Може ли съдът да основе решението си на тълкувателна практика, респ. на норми, предмет на тази практика, които са неприложими към решавания от съда въпрос; 2. При постановяване на решението, длъжен ли е съдът да приложи релевантния нормативен акт; 3. Длъжен ли е съдът да обсъди и да направи надлежен анализ на всички събрани по делото доказателства и да постанови решението си в съответствие със закона. Може ли съдът да приеме, че иск по чл. 109 ЗС не е основателен, независимо че действията са извършени от ответника без правно основание и по делото е установено, че извършеното строителство е незаконно и не е търпимо. Наличието на сграда на отстояние 1,78 метра от съседния имот създава ли пречка на собственика на съседния имот пълноценно да го ползва; 4. Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните.
Страните са подали писмени отговори, в които всяка от тях оспорва подадената от насрещната страна касационна жалба. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски.
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С решение № 179/28.10.2016 г. по гр. д. № 394/2016 г. на ВКС, I г.о. е отменено решение № 1570/14.07.2015 г. по в. гр. д. № 4612/2014 г. на Апелативен съд - София, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.Дадени са указания с оглед изхода на висящи административни производства, съдът да се произнесе дали наследодателят на ищеца е имал качеството на ползвател и съответно право да изкупи земята, както и по приложението към разглеждания случай на §4а, ал.4 ПЗР ЗСПЗЗ и съответните разпоредби в ППЗСПЗЗ, които при признато право на изкупуване на земята уреждат отношенията между ползвателя и бившия собственик в случаите на неплащане стойността на земята, съответно стойността на сградата.
При новото разглеждане, с обжалваното въззивно решение е отменено решение № 347/25.04.2014 г. по гр. д. № 360/2012 г. на Окръжен съд – София в частта, с която е уважен предявеният от Л. Ф. П. срещу Й. М. Н. /лично и встъпила на основание чл. 227 ГПК в процесуалните права на починалата по време на процеса К. Р. К./ иск с правно основание чл. 109 ЗС за преустановяване действията, с които се нарушава правото на собственост на Л. Ф. П. – като Й. М. Н. премахне за своя сметка изградената в ПИ № *по картата на землището на [населено място], Софийска област /с площ от 600 кв. м., при граници: от две страни улица; Б. А. К. и Л. Ф., представляваща част от нива с площ от 1033 кв. м., находящ се в [населено място], м. „С.“/ жилищна сграда, гараж, пристройки и строителни съоръжения, с които пречи на собственика на този ПИ да упражнява в цялост своите вещни правомощия, като вместо това въззивният съд е отхвърлил предявения от Л. Ф. П. срещу Й. М. Н. иск с правно основание чл. 109 ЗС. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 72 ЗС, вр. §4в от ПЗР на ЗСПЗЗ, предявен от Й. М. Н. срещу Л. Ф. П., за заплащане на обезщетение в общ размер от 113 966 лева, представляващо равностойността на извършени подобрения в процесния поземлен имот.
Въззивният съд е приел, че Й. М. Н. е дъщеря на починалия М. З. К., изградил процесния строеж. Л. Ф. П. е наследник на лице, от което процесната земеделска земя била одържавена. На основание ПМС № 58/04.12.1987 г. в полза на М. З. К. било предоставено правото на ползване върху процесната земя. С влязло в сила на 12.03.2020 г. решение № 1/18.04.2018 г. по адм. д. № 772/2017 г. на Окръжен съд – София /потвърдено с решение № 3853/12.03.2020 г. по адм. д. № 8755/2018 г. на ВАС/ са отменени като незаконосъобразни заповеди № ТС 143/02.06.2006 г. и № ТС 151/20.06.2006 г. на кмета на община Божурище за признаване правото на М. К. да придобие правото на собственост върху процесния ПИ на основание § 4з от ПЗР на ЗСПЗЗ, вр. § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. В посочените решения е прието, че не се установява ползвателят на земеделската земя да е построил процесните сгради върху същата до влизане в сила на ЗСПЗЗ /01.03.1991 г./. Въз основа на свидетелските показания, съдът е приел, че строежът е довършен през периода 1992 г. – 1993 г. Предвид отреченото с влязъл в сила съдебен акт право на трансформация на ползването в право на собственост, ползвателят не е приравнен на добросъвестен владелец по смисъла на §4в от ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което същият може да получи единствено сторените разноски за изграждането на постройката, но не и увеличената стойност на имота /подобренията/. Предявеният от Й. Н. /наследник на М. К./ иск по чл. 72 ЗС, вр. § 4в от ПЗР на ЗСПЗЗ е неоснователен. По предявения като насрещен негаторен иск с правно основание чл. 109 ЗС въззивният съд е приел, че процесната сграда отговаря на всички хигиенни и санитарни норми, но единствената причина, поради която е отречено правото за изкупуване на предоставената за ползване земя, е обстоятелството, че тя е построена след 01.03.1991 г. Сградата представлява подобрение, което се е ползвало от ползвателя и неговите наследници по предназначение – като вила. Конструкцията е масивна, монолитна, със смесена конструктивна система, с дървен двускатен покрив, като същата е водоснабдена и електрифицирана. Компетентният административен орган е издал удостоверение за търпимост на сградата № ТС-1994 (1)/23.12.2015 г. на основание § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ. След осъществяване на косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК относно материалната законосъобразност на посоченото удостоверение за търпимост, въззивният съд на свой ред е приел, че строежът е търпим и не подлежи на премахване и забрана ползването. Посочва се, че разпоредбата на § 16, ал. 1, респ. § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ е неотносима към вещноправните последици от незаконното строителство. Процесната сграда не пречи на собственика да ползва своята земя, а и като нейно приращение представлява съществено подобрение. Същата е довършена преди на ответницата да е било възстановено правото на собственост, поради което ползвателят е имал намерение да извърши подобрение върху предоставената му за ползване земеделска земя. Искът по чл.109 ЗС предоставя защита срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие или посегателство над обекта на правото на собственост, което пречи на пълноценното ползване на имота.Ищецът по насрещния иск твърди, че незаконната и нетърпима постройка пречи да ползва пълноценно имота така, както прецени.Като се е позовал на ТР№4/2017г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е посочил, че собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право, като двете задължителни условия за уважаване на иска са : неоснователност на действията на ответника и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем.Ако действията на ответника са неоснователни, но не създават пречки за собственика, няма да е налице хипотезата на чл.109 ЗС. Сграда, която отговаря на всички строителни правила и норми за нейната годност, която се ползва по предназначение, не пречи на собственика на земята да ползва последната, тя като приращение представлява съществено подобрение. При предявяване на ревандикационния иск през 2007г. /по приключилия спор по чл.108 ЗС/ настоящата ищца по негаторния иск е била наясно със съществуването на сградата. Тя е искала да се ползва от извършените подобрения, които е придобила по приращение и всъщност е искала да се ползва от тях. Едва след завеждане на иска по чл.72 ЗС вр. §4в ПЗР на ЗСПЗЗ, тя е предявила насрещния негаторен иск с оглед отхвърляне на главния, поради това, че сградата не представлява подобрение. Строежът не пречи да се ползва земята, предвид и издаденото удостоверение за търпимост на сградата. Той обективно увеличава стойността на имота и не може да се квалифицира като обстоятелство, което създава пречки за ползването на земята. Същевременно ищцата по негаторния иск е направила и изявление за прихващане с евентуалното вземане на ищците по иска по чл.72 ЗС с нейно вземане от стойността на обезщетението за ползване на собствения имот, вкл.постройките. Следователно, реализираният строеж не пречи да се ползва процесната земя. Предявеният иск с правно основание чл. 109 ЗС се явява неоснователен.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
Първият формулиран от касатора Й. Н. процесуалноправен въпрос, относно задължението на съда при смърт на един от ищците след приключване на съдебното дирене да уведоми наследниците му за техните процесуални права, както и да уведоми ответника за това обстоятелство, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Този въпрос е разрешен с решение № 179/28.10.2016 г. по гр. д. № 394/2016 г. на ВКС, I г.о., с което е отменено решение № 1570/14.07.2015 г. по гр. д. № 4612/2014 г. на Апелативен съд - София, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд - София. Съгласно посоченото решение на ВКС, съобразено от настоящия въззивен състав, от деня на смъртта на К. К. жалбоподателката Й. М. Н. е станала процесуален правоприенник по висящото дело в качеството й на наследница по закон на другата ищца - нейна майка. Отделно от това тя участва в процеса на лично основание и по тази причина първоинстанционният съд не я е уведомил за определението, с което я е конституирал като ищец на мястото на починалата. Като е процедирал по този начин, съдът не е нарушил правото й на участие в процеса, защото изцяло в правомощията на ищцата и в зависимост от нейната преценка е да поддържа иска за паричното вземане изцяло или отчасти, или да оттегли или се откаже от исковата претенция, заявена от другата първоначална ищца. Ето защо по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Въпросът относно случаите, в които съдът следва да признае, че е налице добросъвестно владение и в полза на владелеца следва да бъдат присъдени направените от него подобрения в чужд имот, е разрешен в съответствие с практиката на ВКС. Въззивният съд е приел, че наследодателят на ищцата М. К. е бил ползвател на процесната земеделска земя по смисъла на §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ на основание ПМС № 58/1987 г. Съгласно §4в от ПЗР на ЗСПЗЗ, вр. чл. 72 ЗС, за извършените до влизане в сила на ЗСПЗЗ /01.03.1991 г./ подобрения в имота ползвателят се приравнява на добросъвестен владелец. След влизане в сила на закона, предоставеното право на ползване се прекратява, поради което в този случай бившият ползвател - М. К. не може да се ползва с правата на добросъвестен владелец във връзка с извършените от него подобрения в имота. Тези изводи на въззивния съд са съобразени с дадените указания в отменителното решение на ВКС, както и с установената практика на ВКС /включително с цитираната във въззивното решение/, съгласно която, с оглед така установената от закона фикция - че лицата, направили подобрения в подлежащите на връщане имоти, имат правата на добросъвестни владелци, то на заплащане подлежат само подобренията в имота, които са направени до влизане в сила на ЗСПЗЗ, т.е. до момента до който се счита, че са били добросъвестни владелци. Относно извършените след влизане в сила на закона подобрения, лицата не могат да се считат за добросъвестни владелци, или приравнени на тях подобрители, защото са знаели, че имотите подлежат на възстановяване, или изкупуване /в този смисъл - решение № 238/13.01.2012 г. по гр. д. № 999/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и др./. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че в случая не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Третият поставен от касатора Й. Н. въпрос относно момента, към който следва да бъде изчислена стойността на извършените подобрения в чужд имот, е неотносим. Той не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, съгласно които ползвателят на земеделската земя /наследодател на Й. Н./ е изградил процесните сгради след влизане в сила на ЗСПЗЗ /01.03.1991 г./. Ето защо, същият не е приравнен на добросъвестен владелец по смисъла на § 4в от ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което няма право да получи увеличената стойност на имота, а единствено извършените разноски за изграждане на постройките. Това имуществено право не е придобито и от Й. Н. след смъртта на наследодателя й. Предвид изложеното, така зададен въпросът се явява неотносим и по него не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по първия и втория въпрос от изложението към подадената от Л. П. касационна жалба относно задължението на въззивния съд да приложи релевантните към спора правни норми и съдебна практика. Въззивното решение е в съответствие със съществуващата задължителна съдебна практика в ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК. Съдът е изследвал всички предпоставки за основателност на иска по чл. 109 ЗС. В съответствие с цитираното ТР е прието, че за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователните действия и бездействия на ответника му пречат да упражнява своето право на собственост. Изложени са съображения, че по делото няма данни изградените от наследодателя на Й. М. Н. постройки да засягат по някакъв начин имота на Л. П., както и да пречи на последната да упражнява правото си на собственост. За да достигне до този извод, въззивният съд е съобразил приложимите към спора нормативни актове и правни норми, като е изложил собствени мотиви относно наличието на материалноправните предпоставки за уважаване на така предявения иск с правно основание чл. 109 ЗС. Ето защо по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Поставените от двамата касатори процесуалноправни въпроси /въпрос 4 от изложението към касационната жалба на Й. Н. и въпроси 3 и 4 от изложението към касационната жалба на Л. П./ относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително събраните по делото гласни доказателствени средства. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация.
Поставеният от Л. П. въпрос дали в случая съдът може да приеме, че искът по чл. 109 ЗС е неоснователен, въпреки че извършеното строителство е незаконно и не е търпимо, както и въпросът дали наличието на сграда на отстояние 1,78 метра от съседен имот създава пречка на собственика на съседния имот пълноценно да го ползва, изискват преценка на доказателствата и фактите по делото. Същите касаят правилността на въззивното решение, освен това първият от тях е поставен при фактическа обстановка, каквато въззивният съд не е приел за установена по делото, доколкото в мотивите на обжалваното решение се посочва, че процесният строеж е търпим и удостоверението е издадено на основание §137, ал.1 ПЗР на ЗУТ, като е взето предвид, че в територии без устройствени планове предназначението на поземлените имоти до влизане в сила на плановете се определя от фактическото им използване, освен ако то противоречи на закона. Ето защо, тези въпроси също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, доколкото същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Освен това твърдяното във връзка с поставените от касаторите въпроси основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано, тъй като в изложението липсват съображения относно значението на въпросите за развитието на право и точното прилагане на закона.
Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира основно с доводите за допуснати процесуални нарушения - неправилна преценка на доказателства. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.
С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК, разноските следва да останат в тежест на всяка една от страните по спора така, както са били направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10472/14.07.2021 г. по гр. д. № 5200/2016 г. на Апелативен съд - София.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: