Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е                                                                        № 468                                                                         гр.София, 02.07.2010 г.                                                                                                          В   ИМЕТО  НА  НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на деветнадесети май две хиляди и десета година в състав:                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА                                    ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА                                                                          ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА                      при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 921 по описа за 2009 г. приема следното:               Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. Н. З. срещу решение № 56 от 16.03.2009 г. на Сливенския окръжен съд, гражданско отделение, постановено по в.гр.д. № 436 от 2005 г., с което е потвърдено решение № 116 от 22.06.2005 г. на Районен съд-Н. З. по гр.д. № 114 от 2003 г. за уважаване на предявени от З. „Н” срещу О. Н. З. искове с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./ за признаване на правото на собственост на З. „Н” върху язовир „К” с обща площ от 106,513 дка, с кад. № 0* с площ от 51,181 дка и № 0* с площ от 55,332 дка в м.”Н” в землището на с. Е., община Н., Сливенска област и с правно основание чл.109 от ЗС за осъждане на О. Н. З. да прекрати всяко неоснователно действие, с което пречи на кооперацията да упражнява своето право на собственост.   Касаторът твърди, че решението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Ответникът З. „Н” оспорва жалбата като неоснователна и недопустима.   Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение, като взе предвид становищата на страните във връзка с посочените касационни основания, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което е допуснато до касационно обжалване с определение на ВКС № 977 от 07.09.2009 г. За да уважи предявения от З. „Н” иск за собственост на язовир „К”- с. Е., община Н., Сливенският окръжен съд е приел, че З. „Н” е станала собственик на този язовир по силата на валидно сключени с бившия собственик на язовира /ТКЗС- с. Е. договори за покупко-продажба и поради това язовирът не е общинска собственост. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване /дали според действащото законодателство язовирите са предвидени като възможни предмети на частна собственост и по-конкретно като предмет на собственост на ТКЗС или на други ЮЛ, които са закупили язовирите от ТКЗС/, настоящият състав на ВКС счита следното: Съгласно чл.48 от ППЗСПЗЗ имуществото на ТКЗС се състои от право на собственост и други вещни права върху дълготрайни и краткотрайни активи на ТКЗС и др. От разпоредбите на пар.12, ал.1, т.1 и т.4, б.”б” от ПЗР на Закона за водите, пар.3, ал.1 от ПЗР на Закона за сдруженията за напояване и чл.49а, ал.2, т.1 от ППЗСПЗЗ се налага изводът, че изградените върху земя на техни членове-кооператори и със средства на ТКЗС язовири са част от имуществото на ТКЗС /част от техните дълготрайни активи/. Поради това при ликвидацията на ТКЗС, ако лицата, които имат право на дял в тези ТКЗС, не са желаели да получат язовирите вместо дела си, съгласно чл.29 от ЗСПЗЗ и чл.48, ал.8 от ППЗСПЗЗ ликвидационните съвети на ТКЗС са имали право да ги продават на търг на трети физически или юридически лица без оглед на вида на тези ЮЛ /еднолични търговци, търговски дружества, кооперации, сдружения и др./. Ако тази продажба е извършена преди приемането на Закона за водите от 2000 г. и преди приемането на Закона за сдруженията за напояване от 2001 г., тя е действителна, тъй като към този момент не е съществувало законово ограничение относно субектите, които са можели да закупят част от имуществото на бившите ТКЗС /включително и язовирите, включени в това имущество/. Действително, разпоредбата на чл.19, ал.1, т.4, б.”в” от Закона за водите от 2000 г. предвижда, че публична общинска собственост са язовирите и микроязовирите, с изключение на тези по чл.13, ал.1 /язовирите, които са посочени в приложение № 1 на закона като комплексни и значими язовири и които поради това се считат за публична държавна собственост/ и на язовирите, включени към датата на влизане в сила на този закон в имуществото на търговските дружества. Тълкувайки тази разпоредба в съвкупност с горепосочените разпоредби на ЗВ, ЗСПЗЗ и ЗСН, се налага изводът, че чл.19, ал.1, т.4, б.”в” от ЗВ няма за цел и не посочва изчерпателно кои правни субекти могат да са собственици на язовири. Тази разпоредба посочва само кои язовири са собственост на общината, като изхожда от остатъчния принцип- че собственост на общината остават онези язовири, които не са посочени като публична държавна собственост в нарочния списък по приложение № 1 от Закона за водите и които не са собственост на други юридически или физически лица. Това тълкуване на разпоредбата на чл.19 от Закона за водите съответства напълно на общата идея, която е възприел законодателя при определянето на обектите, които стават общинска собственост след влизане в сила на Конституцията от 1991 г. /идея, залегнала и в разпоредбите на чл.2, ал.3 и ал.4 от Закона за общинска собственост, първоначална редакция на този закон, и в пар.7, ал.2 от ПЗР на ЗМСМА/- че не са общинска собственост сгради и съоръжения, изградени до влизане в сила на настоящата Конституция /13.07.1991 г./ със средства на кооперации или сдружения с идеална цел, както и включените в капитала на търговски дружества имоти. Както в горепосочените разпоредби, така и в чл.19 от Закона за водите, въпросът кои обекти са общинска собственост се разрешава по принципа на остатъка- общинска собственост са всички обекти-бивша социалистическа собственост по смисъла на ЗС в редакцията му до изменението с ДВ бр.31 от 1990 г., които не са собственост на Държавата по изрични разпореди на закона, или които не са придобити от други юридически или физически лица на законно основание от Държавата преди разделянето на държавната и общинската собственост, или спрямо които не съществува законова презумпция, че щом са били изградени с чужди средства върху държавна земя, следва да се считат за собственост на ЮЛ, които са ги изградили. Горното тълкуване на чл.19 от Закона за водите не е в противоречие с разпоредбата на пар.7, ал.1, т.2 от ПЗР на ЗМСМА, която предвижда че с влизане в сила на този закон в собственост на общините преминават и онези посочени в тази разпоредба държавни имоти, между които са и язовирите, езерата и принадлежащите им плажове, кариери за инертни и други материали от местно значение. Разпоредбите на пар.6 и пар.7 от ПЗР на ЗМСМА дават законодателна уредба на това кои от бившите държавни имоти стават общинска собственост след влизане в сила на Конституцията от 1991 г., която предвижда, че бившата социалистическа собственост се разделя между Д, общините, кооперациите, търговските дружества и сдруженията с нестопанска цел. Както изрично е посочено в самия пар.7, тази норма посочва кои от бившите държавни язовири стават общинска собственост. Тоест, тя въобще не касае язовирите, изградени със средства на ТКЗС върху земя-собственост на техни членове-кооператори, които язовири по същество не са държавна собственост, а собственост на членовете-кооператори на ТКЗС и представляват част от имуществото на това ТКЗС. Ако се възприеме обратното тълкуване на чл.19 от ЗВ /а именно, че язовирите не могат да са собственост на други юридически лица, извън посочените в чл.19, ал.1, т.4, б.”в” от Закона за водите търговски дружества/ би се признало съществуването на една противоконституционна разпоредба, която предвижда отчуждаване в полза на общините на валидно придобита до влизане в сила на този закон собственост, без обезщетяване на бившите собственици- разпоредба, която би противоречала на чл.17, ал.5 от Конституцията на РБ, според който отчуждаването става само след заплащане на предварително и равностойно обезщетение. С оглед на това разрешение на поставения по делото правен въпрос, обжалваното решение, в което е прието, че ищецът З. „Н” може да е собственик на язовир, тъй като го е придобил валидно от бившия му собственик ТКЗС- с. Е., общ. Н. З. , е правилно. Неоснователно е твърдението на касатора, че договорите за продажба на процесните язовири на ищеца са нищожни на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД поради липса на предмет, тъй като в тях не бил описан имота-предмет на сделката по граници и местоположение. Договорът е нищожен поради липса на предмет, само когато вещта-предмет на престацията по този договор не съществува, не представлява самостоятелен обект или по силата на закона е изключена от граждански оборот. Недостатъчната индивидуализация на продаваните имоти в договора за продажба не прави договора недействителен, а налага тълкуване на волята на страните по този договор. Разглежданият случай не е такъв: предмет на договорите за продажба от 11.02.1994 г. са язовири, които съществуват и са съществували към датата на сключване на договорите за продажба и за които, както бе изложено по-горе, не е съществувала законова пречка да бъдат продавани от ТКЗС с. Е. ликвидация като част от имуществото на това ТКЗС. Освен това, в договорите за продажба процесните имоти са достатъчно индивидуализирани като язовири с изпарител, част от имуществото на ТКЗС-с. Езеро, с посочен инвентаризационен номер на тези имоти по баланса на това ТКЗС. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 от ГПК съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА решение № 56 от 16.03.2009 г. на Сливенския окръжен съд, гражданско отделение по в.гр.д. № 436 от 2005 г. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 . 2.