3 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 497 гр. София, 29.07.2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1551 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Г. Т., представляван от адв. М. Н. – Т., срещу решение № 336 от 05.04.2021г. по в.гр.д. № 144/2021г. на Софийски апелативен съд, 7 състав, с което е потвърдено решение № 261226 от 17.11.2020г. по гр.д. № 10547/2018г. на СГС, I – 11 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против ЗК „Лев Инс” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 45 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му И. Г. Т., настъпила вследствие ПТП на 23.08.2013г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че не са установени отношения между него и починалия му брат на емоционална близост и силна привързаност, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка болки и страдания от смъртта на близък човек, като сочи, че този извод не е съобразен с ТР № 1 от 21.06.2018г. по т.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Намира, че въззивното решение е немотивирано и постановено след обсъждане само на част от събраните доказателства. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси: 1. При изследване на въпроса дали ищецът попада в кръга на лица, имащи право на обезщетение съгласно ТР № 1/2018г. по т.д .№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, допустимо ли е въззивният съд да се позове формално на понятието за традиционно близки отношения между братя и нормално присъщи болки и страдания от настъпила смърт, без да отчете спецификата на процесния случай и да обсъди поотделно установените в процеса конкретни обстоятелства, като изложи конкретни мотиви за отхвърлителния диспозитив за това защо счита, че процесните отношения не се отличават от традиционно близките отношения между братя, а болката и страданията не надхвърлят по интензитет обичайните? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с ТР № 1/2018г. по т.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС 2. При изследване на въпроса дали ищецът попада кръга на лицата, имащи право на обезщетние съгласно ТР № 1/2018г. по т.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, допустимо ли е въззивният съд да не отчете и обсъди разпоредбите на общностното право, имащи директно приложение по отношение на материалната легитимация на братята и сестрите по смисъла на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета, и да извежда разбирането си за близост в отношенията, интензивност и продължителност на страданията не от принципните положения на чл.45 и чл.52 ЗЗД, а при условията на неясно приложение на указанията по тълкувателно решение? Касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът ЗК „Лев Инс” АД, представляван от адв. Д. Т., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е съобразено със задължителната практика на ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът е брат на починалия при процесното ПТП И. Г. Т., както и че отговорността на виновния за ПТП водач е била застрахована при ответното дружество. Приел е за установено и че процесното ПТП е настъпило по вина на водача на л.а. „Рено” с ДКН рег. РК 9372 ВА, като следва да се ангажира отговорността на застрахователя му. Въззивният съд е приел, че спорен е въпросът дали е налице право на ищеца да претендира обезщетение и какъв да е размерът на същото. Посочил е, че според показанията на свидетеля Н. И. И., съсед на ищеца и брат му, познаващ ги от деца, между братята е имало силна връзка, споделяли са едно легло, тъй като са пет деца, ходели заедно на училище. Връзката между ищеца и брат му е била най-тясна, тъй като останалите братя били глухонеми, а майка им – малко неадекватна. Ищецът споделял храната си с брат си, ходели заедно на училище, по празници все гледал нещо да му купи, да му даде фланелка, обувки. Приел много тежко смъртта на брат си, не давал да го погребат, на погребението му станало лошо. След това всеки ден ходел на гробища и една година носел черни дрехи и все още не бил преодолял смъртта на брат си. Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно приетото с т.1 от ТР № 1/21.06.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2016 год. на ОСНГТК материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 год. и ППВС № 5/24.11.1969 год., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Посочил е, че възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в двете постановления, следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. Взел е предвид, че съгласно приетото в ТР № 1/2018 год. особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби, дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите, дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг, тъй като връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Съобразил е, че според разясненията в тълкувателното решение, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 год. и № 5/1969 год. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Въззивният съд е намерил, че от ангажираните по делото свидетелски показания не се установява, че ищецът има право на присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Посочил е, че действително двамата братя са живели в едно домакинство и ищецът е помагал на брат си, но е намерил, че между тях са съществували нормални роднински отношения. Добавил е, че това, че като деца са споделяли храна и дрехи, не води до извод, че са изградили силна и трайна емоционална връзка помежду си, че ищецът е изпитвал болки и страдания от загубата на близък над обичайните. Поради това е достигнал до извод, че не се установяват отношения на емоционална близост и силна привързаност, надхвърляща по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка болки и страдания от смъртта на близък човек. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставените от касаторите материалноправни въпроси са свързани с преценката за критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод за неоснователност на исковете. По въпроса е формирана задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение 45 от 10.05.2021г. по т.д. № 370/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка /напр., относимо към връзката между братя и сестри, израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина/. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, като изводът му за липса на материалноправна легитимация на ищеца е резултат от обсъждане на събраните доказателства и установяване наличието на обичайни отношения между братя, но не и на други отношения, позволяващи преценка, че на ищеца се дължи обезщетение за неимуществени вреди. Формулираният от касатора първи материалноправен въпрос е предпоставен от съдържащото се в него твърдение, че въззивният съд не е отчел спецификата на процесния случай, което не съответства на мотивите на въззивното решение. Преценката доколко този извод на въззивния съд е съобразен със събраните по делото доказателства е свързана с проверка на обосноваността на въззивното решение, която не може да бъде извършена в селективния стадий на касационното производство. Вторият въпрос се отнася до задължението на съда при произнасяне по материалноправната легитимация на касатора да получи обезщетение за претърпените вреди да съобрази разпоредбите на общностното право. Във въпроса се съдържа позоваване на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Посочените директиви са съобразени от ОСТГТК на ВКС при приемане на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС относно лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. В мотивите е посочено, че първата от директивите задължава държавите членки да предприемат мерки с цел застрахователният договор да покрива и всички вреди, причинени на територията на другите държави членки в съответствие с действащото в тях законодателство и доразвива Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, която предоставя свобода на държавите членки да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение. Изложени са съображения, че законодателството на Република България не съдържа нормативно разрешение в насоките, дадени от директивите, и с оглед развитието на обществените отношения и изискванията към българската държава в качеството ѝ на държава членка на Европейския съюз, има основание да се отстъпи от възприетото в Постановление № 2/84г. разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в Постановление № 4/61г. и Постановление № 5/69г. Съобразено е, че целта на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012г., е да се гарантира, че жертвите на престъпления получават подходяща информация, подкрепа и защита и могат да участват в наказателното производство, както и че според т.19 от Преамбюла на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012г. държавите членки следва да могат да установят процедури за ограничаване на броя на членовете на семейството, които могат да се възползват от правата, установени в тази директива, а според чл.2, параграф 2, буква „а” държавите членки могат да установят процедури за ограничаване на броя на членовете на семейството, които могат да се ползват от установените в нея права, и за определяне на това кои членове на семейството имат приоритет във връзка с упражняването на тези права. С оглед на това е дадено и различно разрешение по отношение на лицата, които разполагат с материална леегитимация да получат обезщетение в наказателния процес. Поради това следва да се приеме, че във връзка с поставения втори въпрос е дадено разрешение с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, в съответствие с което се е произнесъл и въззивният съд, и това обуславя извод за липса на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 336 от 05.04.2021г. по в.гр.д. № 144/2021г. на Софийски апелативен съд, 7 състав. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: