Р Е Ш Е Н И Е № 153 София 02.06.2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на осми април, две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ при секретаря Райна Пенкова изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 6735/2014 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. М. М. и В. В. М., двамата със съдебен адрес – [населено място], подадена от пълномощника им адвокат Р. К., срещу решение №121 от 16.07.2014 г. по гр. дело №247/2014 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 27 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 60/2012 г. на Силистренския окръжен съд в частта, с която „М. б. за а. л. - С."-, [населено място], е осъдена да заплати по 120 000 лв. на всеки един от касаторите - обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им М. П. М., починала в [фирма] на 29.11.2008 г. от гнойно абсцедираща следконтузионна пневмония и исковете за същите суми заедно със законната лихва до изплащането са отхвърлени като неоснователни, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне исковете им за заплащане на обезщетения в размер по – висок от 120 000 лв. Въззивният съд е приел, че с влязла на 09.02.2012 г. присъда № 95 по НОХД № 261/2010 г. Силистренският окръжен съд е признал за виновен В. П. С. в това, че на 08.11.2008 г. при управление на МПС - л. а. „С. Т.”, с рег. № В ** ** NC в пияно състояние - с 1,20 промила алкохол в кръвта, е нарушил чл. 5, ал. 2, т. З , предложение „първо", чл. 20, ал. 1 и чл. 21,ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на М. П. М., която е настъпила на 29.11.2008 г. – престъпление по чл. 343, ал. З, б „б”, пр. 1, във вр. с чл. 343, ал. 1, б „в”, вр. с чл. 342, ал. 1 НК. Със същата присъда З. Г. Г. е признат за виновен за това че на 27.11.2008 г. в [населено място], като лекар, хирург в Хирургично отделение, на длъжност „Началник отделение" в „ **** С." - ** при немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, а именно-медицинска професия, причинил смъртта на М. П. М., настъпила на 29.11.2008 г., като нарушил чл. 1 от Длъжностната характеристика на Началник Хирургично отделение, утвърдена от Изп. директор на „МБАЛ С." - АД и чл. 4.2.1. - 4.2.3.2. от Правилата на Медицинските стандарти по хирургия, утвърдена със Заповед № 09-109 от 18.03.2002 г. на министъра на здравеопазването - престъпление по чл. 123, ал. 1 НК. С оглед разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетенията са намалени на 80 000 лв. за всеки един от ищците предвид приетото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. За причинените на ищците вреди е налице солидарна отговорност между служителя на ответника - З. Г. Г. съвместно с другия подсъдим. Националното бюро на българските автомобилни застрахователи обаче е изплатило на 02.08.2012 г. на ищците обезщетения от по 80 000 лева за всеки един поотделно. Предявените срещу [фирма] искове са в качеството му на работодател на З. Г. Г., поради което отговорността на ответника и тази на Националното бюро за българските автомобилни застрахователи не е солидарна, но когато едно лице може да претендира обезщетение за вреди от различни лица на различно основание, с факта на получаването на дължимото обезщетение от което и да е от тези задължени лица, вземането му към другите правни субекти се погасява. В случая увредените лица – ищците са упражнили правото си да търсят обезщетения и то е погасено поради изпълнение от застрахователя на солидарно задълженото лице чрез плащане. Отсъствието на подлежащи на обезщетяване едни и същи вреди обуславя неоснователността на предявените срещу ответната***** претенции и същите следва да се отхвърлят изцяло, включително и акцесорните такива за законните лихви от датата на увреждането. Обратните искове, предявени от [фирма] по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК са по характера си евентуални искове, чиято съдба е свързана с първоначалния иск, т. е. между правопораждащите факти на първоначалния иск и тези на обратния иск има причинна връзка. Предявените обратни искове подлежат на разглеждане само при уважен първоначален иск. В настоящия случай предявените от ищците на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД първоначални искове се отхвърлят, поради което съдът не следва да се произнася по обратните искове. Жалбоподателите са изложили твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Изложени са доводи за неправилност на изводите на въззивния съд, че не им се дължи лихва за периода от увреждането до момента на извършеното плащане от застрахователя. Според касаторите законната лихва им се дължи от деня на увреждането до датата на плащането на обезщетението. Ответникът по касационната жалба **** С.” **, [населено място], оспорва жалбата. Третите лица помагачи и ответници по обратните искове З. Г. Г., със съдебен адрес [населено място], и [фирма], [населено място], оспорват жалбата. Третото лице помагач и ответник по обратните искове В. П. С., не е заявил становище. С определение №108 от 28.01.2015 г. е допуснато касационно обжалване на касационно обжалване на решение №121 от 16.07.2014 г. по гр. дело №247/2014 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 27 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 60/2012 г. на Силистренския окръжен съд за осъждането на „М. б. за а. л.- *."- **, [населено място], да заплати на П. М. М. и В. В. М. законната лихва въху обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им М. П. М., починала в [фирма] на 29.11.2008 г., до плащането на 02.08.2012 г. Обжалването е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за това дали се дължи лихва от увреждането до момента на извършеното плащане от застраховател. По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя към различен момент в зависимост от вида и характера на вредите и от това, как е предявен искът. Първият момент, към който размерът на обезщетението може да бъде определен е моментът на извършване на увреждащото въздействие, тъй като от него се отключват всички причинно-следствени процеси. Уврежданията, които са в пряка причинна връзка с осъщественото въздействие, възникват по-късно във времето, но деецът дължи обезщетение за всички вреди, които ще настъпят. Ако той плати веднага съответно обезщетение, друго обезщетение от него може да се претендира само при ексцес. Ако той плати обезщетението по-късно, дължи и обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Според обстоятелствата по делото съдът може да определи размера на обезщетението към момента на извършването на увреждащото въздействие, но може да го определи и към по-късен момент, когато уврежданията вече са се проявили. Когато се претендира пълно обезщетение за всички вреди (в т.ч. бъдещите), съдът взема предвид и новонастъпилите факти в хода на производството по делото и може да определи размера на обезщетението към по-късен момент до приключването на устните състезания. Законната лихва върху дължимото обезщетение има обезщетителен характер, но тя не е обезщетение за вредите от деликта, а обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Затова законната лихва се присъжда от момента на деянието, когато размерът на обезщетението е определен от съда към този момент, ако според обстоятелствата съдът е определил размера на обезщетението към по-късен момент, законна лихва се дължи от този по-късен момент. В този смисъл е решение №1 от 27.03.2012 г. по гр. дело №1106/2010 год. на ВКС, IV г.о. При изплатено от застраховател въз основа на извънсъдебно споразумение обезщетение за неимуществени вреди се дължи лихва от сключването на споразумението до плащането. Това е така, защото обезщетението по взаимно съгласие е определено към момента на сключване на споразумението. Само в случай, че изплатеното обезщетение е определено към момента на увреждането, без в него да е включената дължимата от този момент лихва за забава, последната може да бъде претендирана отделно. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за неоснователна поради следните съображения: Въззивното решение е правилно. В случая е безспорно установено по делото, че Националното бюро на българските автомобилни застрахователи е изплатило на 02.08.2012 год. на ищците обезщетения от по 80 000 лв. за всеки един от тях. Съобразно чл.154 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си. Оттук следва, че всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. В случая ищците, чиято е доказателствената тежест, не са установили по делото, че обезщетенията от по 80 000 лв. не са определени към 02.08.2012 г., а към момента на увреждането, без в тях да са включени дължимите до момента на плащането лихви за забава. От изложеното следва, че въззивното решение трябва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на делото П. М. М. и В. В. М. трябва да бъдат осъдени да платят на [фирма] 10 197 лв. деловодни разноски за касационната инстанция, а [фирма] - на [фирма] 825 лв. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №121 от 16.07.2014 г. по гр. дело №247/2014 г. на Варненския апелативен съд. ОСЪЖДА П. М. М. и В. В. М., двамата със съдебен адрес – [населено място], да заплатят на [фирма], [населено място], 10 197 лв. деловодни разноски за касационната инстанция. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], 825 лв. деловодни разноски за касационната инстанция. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.