Ключови фрази


8

Р Е Ш Е Н И Е
№ 82
София, 25.07.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на девети юни две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5032/2021 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 370/07.07.2020 г. по гр. д. № 801/2020 г. по описа на ВКС на РБ, II-ро г. о., в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 7313/30.10.2019 г. по в. гр. д. № 7159/2017 г. на Софийския градски съд.
С решение № 99/2020 г. от 07.01.2021 г. по същото дело, постановено в производство по чл. 290 и сл. ГПК, въззивното решение № 7313/30.10.2019 г. по в. гр. д. № 7159/2017 г. на Софийския градски съд е отменено и вместо него е отхвърлен предявеният от Е. К. К. срещу С. Г. З. и В. Г. З. иск за собственост и предаване на владението върху имот, представляващ реална част от 390 кв. м. от имот с идентификатор ............, находящ се в [населено място], изобразена графично и заключена между б.б. А, Б, В, Г и А по скица № 1 към заключението на вещото лице Й. Н. от 10.05.2016 г., представляваща неразделна част от решението.
Това влязло в сила решение е отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК с решение № 60147/14.12.2021 г. по гр. д. № 2506/2021 г. по описа на ВКС на РБ, II-ро г. о., предвид настъпилата на 02.06.2020 г., преди насрочването на делото за открито съдебно заседание на 09.11.2020 г., смърт на Е. К. К., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Върховния касационен съд.
Процесуалните правоприемници на починалата страна - Р. С. В. и П. С. Н., са конституирани с определение № 57/05.04.2022 г. по настоящото дело.
При новото разглеждане на делото касаторите С. Г. З. и В. Г. З. поддържат касационната жалба.
Ответниците по касация Р. С. В. и П. С. Н. считат жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на допуснатото до касационно обжалване въззивно решение, и за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото е установено, че ищцата Е. К. К., починала в хода на делото и заместена от процесуалните си правоприемници Р. С. В. и П. С. Н., се легитимира по силата на решение № 5484/17.09.2007 г. на Общинската служба по земеделие и гори - О. купел, влязло в сила на 14.11.2007 г., и наследствено правоприемство от К. К. Б., за собственица на площ от 380 кв. м. от имот пл. № ............по кадастралния план от 1987 г., възстановена в стари реални граници по реда на ЗСПЗЗ. Възражението на ответниците за материална незаконосъобразност на решението за възстановяване по съображения, че наследодателят на ищцата не е бил собственик на имота към момента на обобществяването му, както и поради липса на идентичност между внесения от наследодателя в ТКЗС и възстановения имот, въззивният съд е приел за неоснователно, предвид принципната недопустимост на такова възражение в случаите, когато ответникът не заявява права върху имота към момента на обобществяването му, каквато е настоящата хипотеза. За неоснователно съдът е приел и възражението за липса на индивидуализация на възстановения имот поради непосочени в решението граници, като се е позовал на съдебната практика, според която имотът е достатъчно индивидуализиран, ако в решението е посочен неговият номер по кадастрален план или номер по действащия към постановяване на решението устройствен план, какъвто е разглежданият случай, при който възстановеният имот е индивидуализиран посредством заснемането му като имот пл. № .............в кадастралния план от 1987 г., а така също и посредством удостоверението и скицата по чл. 13 ППЗСПЗЗ.
В защитата си по същество срещу предявения против тях иск ответниците са се позовали на н. а. № ......../03.10.1967 г., с който ТКЗС „Д. Б.“ [населено място] е продало на Елинка В. З. и Г. П. З. дворно място с площ от 890 кв. м., съставляващо парцел ...........,.............от кв. ..............по плана на вилна зона [населено място], както и на н. а. № ........./21.07.1994 г., с който приобретателите по предходния нотариален акт дарили на децата си - ответниците по иска, по 1/2 ид. ч. от дворно място, съставляващо парцел ............ от кв. ..........по плана на вилна зона Б., цялото с площ от 890 кв. м., с построената в имота сграда. Със заключенията на основна и допълнителна техническа експертиза е установена идентичността между възстановения на ищцата имот и имота, предмет на прехвърлителните сделки от 1967 и 1994 г., относно претендираните 390 кв. м., изобразени графично на скица № 1 към основното заключение. Предвид установената от вещото лице липса на строителни книжа за изградената масивна жилищна сграда въззивният съд е приел, че не са налице предпоставки по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ като изключение по смисъла на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ от възстановяването в полза на предишните собственици на земите, продадени от ТКЗС на трети лица. Въззивният съд е посочил и това, че въпросът за законността на сградата няма отношение към основателността на ревандикационната претенция по отношение на незастроената част от имота, а по отношение на непретендираната част би могъл да се разглежда във връзка с възражението, че евентуално уважаване на иска по чл. 108 ЗС ще доведе до липса на лице в противоречие с чл. 19 ЗУТ. Такова възражение обаче е преклудирано като заявено несвоевременно, а по същество е неоснователно, както за неоснователно е прието и възражението във връзка с приложението на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ.
Възражението за придобиване на имота по давност е прието от въззивния съд за неоснователно, тъй като по делото не е установено осъществявано от ответниците владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 вр. чл. 68 ЗС, както и по съображения, че придобивна давност би могла да тече най-рано от 14.11.2007 г., когато в сила е влязло решението за възстановяване, а искът е предявен на 20.02.2014 г., преди изискуемата от закона 10-годишна давност да е изтекла, като необходимостта от изтичане на 10-годишен срок произтича от това, че в подобни случаи след 22.11.1997 г. владението придобива правна значимост по силата на закона, а не защото е получено при условията на чл. 70, ал. 1 ЗС, даващ характеристиката на добросъвестното владение.
Касационното обжалване е допуснато по въпрос, свързан с приложението на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ - при спор с бившите собственици третото лице, придобило имота чрез продажба от ТКЗС, може ли да се позове на кратката придобивна давност, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 297/21.06.2011 г. по гр. д. № 294/2010 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 139/23.05.2013 г. по гр. д. № 370/2011 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 77/14.07.2015 г. по гр. д. № 7166/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и ТР № 10/05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС.
С ТР № 10/05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС е преодоляно противоречието в съдебната практика относно вида на придобивната давност по чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, като е прието, че е допустимо придобиването на имот, собствеността върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, на основание 5-годишен давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС след влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, когато и заличеният давностен срок е бил 5-годишен. Или, придобивната давност, започнала да тече след 22.11.1997 г., съответно - след възстановяването на имота, ако то следва влизането в сила на посочената разпоредба, би могла да бъде както 5-годишна, така и 10-годишна в зависимост от характера на установеното преди прекъсването на придобивната давност владение. Последвалата съдебна практика, основана на посочения тълкувателен акт, признава възможността за приложение на кратката придобивна давност в различни хипотези на придобиване от несобственик или от лице, чиито права са отпаднали по силата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, без да знае това - решение № 139/23.05.2013 г. по гр. д. № 370/2011 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 77/14.07.2015 г. по гр. д. № 7166/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.
В настоящия случай е установено, че ответниците /сега касатори/ са придобили собствеността върху недвижим имот, част от който е спорният по делото, с договор за дарение, сключен с н. а. № ........../1994 г. Праводателите по този договор са се легитимирали за собственици с договор, сключен с н. а. № .........../1967 г. по реда на ЗРПВПВННИ /отм./ с праводател ТКЗС. Стопанството не е било собственик на имота, тъй като е притежавало само право на кооперативно земеползване. Купувачите обаче са били добросъвестни владелци, както това е прието в т. 2 на ТР № 6/2005 г. от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. С възстановяването по реда на ЗСПЗЗ на собствеността в полза на наследниците на бившия собственик, на основание чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ са отпаднали правата на приобретателите по договора с ТКЗС, както и на последващите приобретатели по договора за дарение /касаторите/. Договорът за дарение на чужда вещ обаче не е нищожна сделка. Той е правно основание, годно да направи приобретателите собственици, при липса на данни по делото същите да са знаели, че праводателите им не са придобили имота от собственик.
Д. на процесуалните правоприемници на ищцата в обратен смисъл е неоснователен. Разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, според която отпадат правата на приобретателите на земеделски земи, които са били придобити от трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни земеделски стопанства или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, е приета с изменението на ЗСПЗЗ съгласно публикацията в ДВ, бр. 98 от 28.10.1997 г. Договорът, с който закупилите от ТКЗС лица са се разпоредили в полза на ответниците по иска, е сключен няколко години преди това - на 21.07.1994 г. Към този момент разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 28 от 03.04.1992 г., след отмяна на редакцията по ДВ, бр. 48 от 04.06.1993 г. с решение № 7/1995 г. на КС/ е защитавала правата на тези трети лица, които законно са построили сгради или ако е отстъпено право на строеж и строежът на законно разрешена сграда е започнал. Макар това да не е било посочено изрично в закона, след като защита се е давала на носителите на ограничено вещно право, каквото е правото на строеж, по аргумент за по-силното основание от такава защита са се ползвали и третите лица, придобили право на собственост чрез покупко-продажба от ТКЗС по реда на чл. 10, ал. 4 от Примерния устав на ТКЗС. Такива продажби са породили вещнопрехвърлително действие и законът не ги е обявил за нищожни, както това е сторено по отношение на сделките по пар. 11 от ПЗР на ЗСПЗЗ. В този смисъл е утвърдената с ТР № 2/25.06.1996 г. по гр. д. № 2/1996 г. на ОСГК на ВС съдебна практика - т. 1. Б. В тълкувателния акт е посочено и това, че за да защитят правата си, първоначалните собственици са разполагали с установителния иск за нищожност на основанията, изчерпателно изброени в пар. 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ, относими към сделките на покупко-продажба. С такъв иск за защита на правата си е разполагала и първоначалната ищца с оглед довода в устните състезания от процесуалния представител на процесуалните ѝ правоприемници за придобиване на имота чрез използване на партийно положение. Твърдения и доказателства обаче в тази насока по делото липсват.
Ето защо следва да се приеме, че установеното от ответниците по иска владение е добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, каквото е било владението и на техните праводатели преди прекъсването на придобивната давност съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.
С оглед изложеното и предвид отговора на правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, се налага изводът, че придобивната давност, започнала да тече след възстановяването на имота на 14.11.2007 г., е 5-годишна, съобразявайки характера на владението, установено преди прекъсването съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ на придобивната давност. С приетото от въззивния съд в обратния смисъл е допуснато нарушение на материалния закон - чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, каквото е изложеното оплакване в касационната жалба.
Основателни са и другите оплаквания в касационната жалба за допуснати нарушения на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и на императивната правна норма на чл. 83 ЗС, според която който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Както е прието в решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., веднъж установена фактическа власт върху недвижим имот, се предполага, че продължава да бъде упражнявана от владелеца непрекъснато до момента, в който по несъмнен начин не бъде доказано, че е осъществено прекъсване на владението, а оттам - и прекъсване на започналата да тече в полза на владелеца придобивна давност. Давността може да се счита прекъсната, само ако трето лице е осъществило такова действие, с което е попречило на владелеца да упражнява занапред установената от него фактическа власт върху имота, като тези действия следва да са доведели до отстраняването на владелеца от имота за повече от шест месеца. В този смисъл разпоредбата на чл. 81 ЗС изрично предвижда, че давността се прекъсва с изгубване на владението в продължение на повече от шест месеца. Посочената съдебна практика е израз на трайното становище на ВКС по въпросите за приложението на чл. 81 и 83 ЗС и се споделя от настоящия съдебен състав.
По настоящото дело е установено от показанията на св. Т. М., че ответниците ползват имота малко преди 1990 г., та до сега. Св. П. Г. е установил, че докато е била жива майката на ответниците, те редовно са ходели в имота. Обстоятелството, че свидетелите не са посочили границите и площта на имота, не е достатъчно, за да се отрече владението, защото те са установени от представените писмени доказателства и заключението на техническата експертиза. Установено е също така, че спорната по делото част е част от един по-голям имот, който се е владеел в неговата цялост, като е застроен и облагороден - представени са доказателства за това, че в имота е построена сграда, заснета в плана от 1987 г., поставена е ограда, за което е издаден строителен протокол № 17/02.11.1967 г., изградени са водопроводна инсталация съгласно разрешение № 913-ч/10.07.1971 г., сградата е електрифицирана, видно от ел. схема с приходна квитанция № 31274/13.07.1979 г., изградена е чешма, посадени са дървета. Независимо че св. П. Г. е заявил, че от петнадесетина години не е ходил в имота, няма данни същият да е изоставен от ответниците. Въпреки показанията на св. М. Д. и М. Б., които са заявили, че не познават ответниците и не са ги виждали в имота, както и че след възстановяването от поземлената комисия върнатата част се ползвала от Е. К., като не цялата част е оградена, няма данни същата да е установила фактическа власт по начин, който да доведе до отстраняването на ответниците от имота, а оттам - и до прекъсване на започналата да тече в полза на владелците придобивна давност. Няма данни за действия по извършване по реда на ЗСПЗЗ на въвод във владение на възстановения имот. Показателен в това отношение е фактът, че за защита на собствеността е предявен ревандикационен, а не установителен иск. Д. на ответниците по касация, че показанията на свидетелите са записани лошо в съдебния протокол не може да бъде обсъждан в настоящото производство, нито е основание за връщане на делото на въззивната инстаниция за ново разглеждане, предвид възможността, с която всяка от страните в процеса е разполагала, да поиска поправка и/или допълване на протокола по реда на чл. 151 ГПК. Това по делото не е сторено, поради което протоколът от съдебното заседание, проведено на 01.02.2017 г., в който са записани свидетелските показания, се ползва с доказателствена сила съгласно чл. 152 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че не е установено по категоричен начин придобивната давност да е била прекъсната в хипотезата на чл. 81 ЗС, нито че презумпцията на чл. 83 ЗС е била опровергана. Изводът, който следва, е, че ответниците са владели имота в промеждутъка от време между възстановяването на собствеността и предявяването на ревандикационния иск. Подаването на молби и жалби до различни държавни органи, вкл. до службата по кадастъра, не са действия, които да прекъсват давността в хипотезата на чл. 116 ЗЗД /в този смисъл решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, I-во г. о./. Предявяването на извънсъдебни претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност /решение № 262/13.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 944/2011 г. на ВКС, I-во г. о./.
Допуснатото процесуално нарушение е довело до необоснованост на фактическите изводи и до неправилно приложение на материалния закон. Правната последица от упражняваното владение в продължение на повече от 5 години, считано от влизане в сила на 14.11.2007 г. на решението на общинската служба по земеделие до предявяване на ревандикационния иск на 20.02.2014 г., е придобиването на имота от ответниците на основание придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, което от своя страна е довело до изгубване от първоначалната ищца на правото на собственост - чл. 99 ЗС, поради което искът за защита на собствеността, произхождаща от възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, е неоснователен.
Налице е основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на обжалваното въззивно решение и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от Върховния касационен съд, като се постанови решение, с което искът за ревандикация бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по иска следва да се присъдят разноските по водене на делото във всички инстанции в размер на 3 125 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 7313/30.10.2019 г. по в. гр. д. № 7159/2017 г. на Софийския градски съд и потвърденото с него решение № 94827/18.04.2017 г. по гр. д. № 9065/2014 г. на Софийския районен съд, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. К. К., заместена от процесуалните си правоприемници Р. С. В. и П. С. Н., срещу С. Г. З. и В. Г. З., иск за установяване на правото на собственост и предаване на владението върху недвижим имот, представляващ реална част с площ от 390 кв. м. от имот с идентификатор ..........., находящ се в [населено място], изобразена графично и заключена между б.б. А, Б, В, Г и А по скица № 1 към заключението на вещото лице Й. Н. от 10.05.2016 г. /л. 152 по гр. д. № 9065/2014 г. на Софийския районен съд/, приподписана от настоящия съдебен състав и представляваща неразделна част от решението.
ОСЪЖДА Р. С. В. и П. С. Н. да заплатят на С. Г. З. и В. Г. З. разноските по водене на делото във всички инстанции в размер на 3 125 /три хиляди сто двадесет и пет лв./ лева.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: