9 Р Е Ш Е Н И Е №. 60218 Гр. София, 06 декември 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора М. Бенчев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 903/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационен протест на Апелативна прокуратура – Варна и касационна жалба на адв. С. К. – повереник на частния обвинител и граждански ищец В. С. С. против присъда № 260005/09. 07. 2021 год., постановена по в. н. о. х. д. № 22/2021 год. по описа на Апелативен съд – Варна (ВАС). Протестът се основава на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Изразено е несъгласие с приетата от ВАС фактология като се оспорват изводите за продължаващо нападение от страна на пострадалия в момента, когато подсъдимият е станал след нанесения му удар и е започнал да се отдалечава от групата от приятели на свид. Е., сред която бил и пострадалият. Поддържа се, че вместо да се отбранява с реципрочни средства Д. Х. е използвал значително по-опасно оръжие. Твърди се, че е пренебрегната причината за включване на пострадалия в конфликта, който е бил иницииран от подсъдимия. Сочи се, че изводите на въззивната инстанция за неизбежна отбрана са в противоречие с констатациите ѝ, че способността на подсъдимия да преценява правилно обстановката не е била ограничена, с оглед на което се поддържа, че е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана, респ. че деянието на подсъдимия съставлява престъпление по чл. 119 от НК. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане. В касационната жалба на повереника също са релевирани основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК като наред с това се сочи, че изводите на съда не кореспондират на събраните по делото доказателства. Твърди се, че са игнорирани редица обстоятелства: че първопричина за инцидента е агресивното поведение на подсъдимия; че действията на пострадалия спрямо него са се ограничили само с един удар; че подсъдимият е избягал към неосветената част на района; че е отворил ножа, с който е извършил деянието, още преди да се отдалечи от групата пред игралната зала. Поддържа се, че всички те изключват възможността подсъдимият да е действал при неизбежна отбрана, с оглед което повереникът настоява за отмяна на въззивната присъда за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените от него съображения. Частният обвинител и граждански ищец В. С. не участва лично или чрез своя повереник в касационното производство. Подс. Д. А. Х. не изразява лично становище по основателността на протеста. Защитникът му намира, че протестът и жалбата на частния обвинител и граждански ищец са неоснователни и въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 260011/28. 09. 2020 год., постановена по н. о. х. д. № 814/2019 год., Окръжният съд – Варна, е признал подс. Д. А. Х. за виновен в това, че на 02. 10. 2018 год. в [населено място] направил опит умишлено да умъртви В. С. С. чрез нанасяне на удар с нож в областта на гърдите, като деянието е довършено, но не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици, поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода, като е определил първоначален общ режим на изтърпяване на наложеното наказание. По реда на чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение задържане под стража и домашен арест. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец В. С. сумата от 50 000 лева ведно със законната лихва, считано от 02. 10. 2018 год. до окончателното изплащане на сумата. Гражданският иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер като неоснователен. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски и държавната такса по уважената част от гражданския иск. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурора и по жалби на частния обвинител и граждански ищец и на подсъдимия и е отменен с присъда № 260005/09. 07. 2021 год., постановена по в. н. о. х. д. № 22/2021 год. по описа на ВАС. Подсъдимият е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение, отхвърлен е изцяло предявеният граждански иск и е постановено веществените доказателства – нож и шапка, да бъдат върнати на подсъдимия. Протестът и жалбата на повереника са допустими, тъй като са подадени в законоустановения срок от легитимирани страни и са насочени против съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледани по същество същите са неоснователни. Преди обсъждане на доводите на страните следва изрично да се подчертае, че не се дължи отговор на възраженията на повереника за необоснованост на съдебния акт. В тази част жалбата на адв. К. не държи сметка за правомощията на касационната инстанция, в които не попада проверката за фактическата обоснованост на присъдата. В хипотезата на разглеждане на делото за пръв път от ВКС, към която следва да бъде отнесен настоящият казус, съдът е само такъв по правото, обвързан е от приетата от въззивната инстанция фактология и проверява единствено спазени ли са правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното ѝ убеждение. Останалите аргументи на частното обвинение за нарушение на материалния закон и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са сходни с тези в протеста на апелативната прокуратура, което позволява съвместното им разглеждане. Прегледът на материалите по делото не дава основание да бъдат възприети доводите, отнасящи се до аналитичната дейност на въззивния съд. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт той е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване като ги е обсъдил поотделно и в съвкупността им. Оценъчната му дейност е реализирана при спазване на правилата на формалната логика като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание и са изложени убедителни мотиви във връзка с достоверността им. Фактите, отнасящи се до събитията от момента на влизане на подсъдимия в казиното до удара, нанесен му от пострадалия пред игралната зала, са били изведени след внимателно съпоставяне на обясненията на подсъдимия с показанията на пострадалия и на останалите свидетели. Отчетена е еднопосочността на гласните доказателствени източници касателно появата на подсъдимия в игралната зала, дърпането на играещия на ротативките Р. Е., извеждането на двамата и на останалите от компанията на свидетеля от охранителя А. Ш.. Корелация между тях е открита и досежно действията на подсъдимия и пострадалия пред казиното като въз основа на показанията на П. А., Д. А., П. С., а и на самия В. С. е прието, че тези на Д. Х. са се изразили преимуществено във вербална агресия, а доколкото е имало физическа такава от негова страна, тя се е ограничила единствено до ръкомахане и посягане към свид. Е. без тези действия да са застрашавали когото и да било от присъстващите. Не е установено несъответствие между обясненията на подсъдимия и свидетелските показания и относно ответните действия на пострадалия С. – нанасяне на юмручни удари на подсъдимия и на свид. А., вследствие на които първият от тях паднал на земята, а вторият получил счупване на челюстта. Твърденията на всички присъствали и участвали в инцидента са били подложени на щателна проверка посредством сравняването им със заключението на видео-техническата и лицево-идентификационна експертиза и със записите от охранителните камери, фиксирали обстановката вътре в игралната зала и пред входа ѝ, при което не са установени съществени разминавания и несъответствия между тях. Единственият упрек, който може да бъде отправен към аналитичната дейност на апелативния съд във връзка с първата част от инцидента, касае позоваването на заявеното от свид. Г. Г.. Показанията ѝ са ползвани за установяване на причината за конфликта между подсъдимия и свид. Р. Е.. Пропуснато е обаче, че първата инстанция не е успяла да открие местонахождението ѝ и тъй като не е получено съгласие за прочитането му, протоколът за разпита ѝ от досъдебната фаза не е надлежно приобщен към доказателствената съвкупност, а Г. е заличена като свидетел в съдебно заседание на 28. 09. 2020 год. Този недостатък не дава основание за отмяна на въззивната присъда, тъй като изводите на ВАС за коментираното обстоятелство са били основани не само на посоченото от Г., но и на показанията на свидетелите А. Х. и С. И.. Същият задълбочен подход е демонстриран и досежно втората половина от инцидента. Независимо от обстоятелството, че за разлика от предшестващите събития част от действията на подсъдимия и пострадалия са останали извън обхвата на охранителните камери, контролираната инстанция е открила солидна доказателствена основа, за да приеме за безспорно установено, че след като се съвзел от удара и се насочил към магазин „СВА“ и преди да нанесе удара с нож Д. Х. бил последван от В. С. като при двукратното му застигане пак бил удрян от него и за втори път бил съборен на земята. В основата на тази констатация са поставени твърденията на самия пострадал при съобразяване на обстоятелството, че той е признал само онези свои агресивни действия към подсъдимия, които са заснети от видеокамерите, а е премълчал или опитал да омаловажи другите, за които са събрани само гласни доказателства. С оглед тази специфика на показанията на свид. С. и в изпълнение на изискването за обективност, всестранност и пълнота на изследването е било потърсено потвърждението им в други доказателствени източници. Като значими за фактическите констатации в посочения по-горе смисъл са били изтъкнати показанията на свидетелите Р. Е., П. А. и С. И., които са възприели първото настигане и първия удар, нанесен на подсъдимия след бягството му от района на игралната зала. Отчетено е, че тези действия на пострадалия С. са и последните фиксирани от камерите преди двамата с подсъдимия да навлязат в неосветената част от района, където се е намирала свид. П. С. – именно последната е съобщила за второто настигане на подсъдимия и за повторното му събаряне вследствие удар на пострадалия. Най-сетне в подкрепа на извода за продължаващо физическо насилие над подсъдимия е посочено и заключението на съдебномедицинската експертиза на подсъдимия, съгласно което констатираните увреждания по тялото и главата му са причинени от не по-малко от седем-осем удара, от които само първият е нанесен пред игралната зала. Предвид изложеното няма основания да бъде възприет доводът в касационната жалба, че съдът е направил недопустими предположения относно поведението на пострадалия. За да обоснове тезата си за отсъствие на нападение повереникът настоява да се приеме, че подсъдимият е отворил сгъваемия нож, с който пробол пострадалия, веднага след като го извадил от джоба си. Освен че касационната инстанция не може да установява нови фактически положения, прегледът на материалите по делото не дава основание да се приеме, че съдът е интерпретирал превратно доказателствата във връзка с коментираното обстоятелство. От една страна предвид динамиката на събитията никой от свидетелите не е обърнал внимание кога подсъдимият е извадил оръжието, а още по-малко е възприел кога го е отворил. Действия по отварянето му не са запечатали и видеозаписите – веществено доказателство по делото. От друга страна разглежданото обстоятелство поначало няма онова значение, което му придава частното обвинение, при положение, че веднага след като се изправил, подсъдимият предприел оттегляне от района на казиното, а пострадалият С. се насочил след него под окуражаващите викове на останалите от неговата компания, настигнал го на няколко пъти и отново му нанесъл удари, с един от които за втори път го свалил на земята. При правилно установената фактическа обстановка въззивният съд е направил законосъобразни правни изводи, приемайки, че деянието на подс. Д. Х. не съставлява престъпление по чл. 115 вр. чл. 18 от НК, тъй като е извършено при условията на неизбежна отбрана. В съответствие със закона ВАС е квалифицирал безспорно доказаните действия на пострадалия като нападение по смисъла на чл. 12, ал. 1 от НК. Същите са се изразили не само в преследване на подсъдимия, но и в нанасянето на множество удари по главата и тялото на последния, с което пряко и непосредствено е била засегната телесната му неприкосновеност. В момента, когато подс. Х. е нанесъл удара с нож на В. С., двамата са били един срещу друг, но не в статично, а в динамично положение и агресията на пострадалия не е била преустановена. Този извод се налага предвид упоритостта и настървението, с които той е гонил подсъдимия, застигайки го на два пъти и нанасяйки му удари не само пред магазин „СВА“, но и при повторното му достигане в неосветената част от района. Преследването на подсъдимия е продължило даже и след като той е бил съборен за втори път на земята; то не е било прекратено дори и когато пострадалият е изтървал мобилния си телефон. За наличието на реално, неприключило нападение свидетелства и посягането към подсъдимия непосредствено преди той да нанесе удара с нож. В принципен план повереникът е прав, че деецът не може да се позовава на неизбежна отбрана, когато сам е извършил нападение, предизвиквайки ответните защитни действия на пострадалия. Установените от контролираната инстанция факти обаче позволяват инкриминираният инцидент да бъде разделен условно на два епизода, първият от които обхваща събитията от влизане на подсъдимия в казиното до удара, нанесен му от пострадалия пред игралната зала, а вторият – тези от отдалечаването на Д. Х. от мястото до нанасянето на удар с нож по последвалия го пострадал. Няма спор, че конфликтната ситуация е била създадена от подсъдимия с дърпането на свид. Е. в игралната зала, както и че след извеждането им навън Х. и Е. са продължили да спорят и да си разменят обидни реплики. Дори и да се приеме, че в този момент подсъдимият е имал качеството на нападател, защото обидите и нецензурните изрази към свид. Е. са били съпроводени и с активни телодвижения – ръкомахане и настъпване напред, то той е бил отблъснат от пострадалия с удара, свалил го на земята пред казиното. След като се съвзел от него подсъдимият е заел пасивна позиция, отдалечил се е от групата младежи и е напуснал местопроизшествието, с което първоначалният конфликт практически е приключил. Въпреки това пострадалият е последвал подсъдимия и на свой ред е предприел агресивни действия, като сам е преминал в нападение. Ето защо не могат да бъдат споделени доводите на частното обвинение, че действията на пострадалия С. са били правомерни и неизбежна отбрана срещу тях е била недопустима. Независимо от известните нюанси, внесени от настоящата инстанция, не може да бъде възприета и тезата в касационния протест за превишаване пределите на неизбежната отбрана. Противоречи на смисъла на закона, разкрит в ППВС № 12/73 год., доводът, че съответствие между нападението и отбраната има само ако нападателят и отбраняващият се използват едни и същи средства и действията им засягат едни и същи части от тялото. В(К)С многократно е указвал, че за отблъскване на нападението нападнатият може да използва и по-интензивни средства и начини за отбрана и не е длъжен да насочва защитното деяние само и единствено към незастрашаващи живота и здравето на нападателя части от тялото му. Законосъобразността на извода за наличие или отсъствие на превишаване пределите на неизбежната отбрана е поставена в зависимост от съвкупната оценка на всички обстоятелства, отнасящи се до интензивността на нападението и защитата: степента на опасността, заплашваща нападнатия, неговите сили и възможности да отблъсне нападението, зависещи от броя на нападателите, тяхната възраст, физически сили, наличните оръдия, мястото и времето на нападението и всички други факти, които могат да повлияят за реалното съотношение на силите между нападащия и защищаващия се (Р. № 96/73 г. по н. д. № 26/1973 год. на ІІ н. о., Р. № 114/78 год. на ІІ н о. по н. д. № 70/78 год. и Р. № 295/83 год. по н. д. № 308/83 Г. на II н. о.). Този принципен подход е следвала контролираната инстанция; той е в основата и на касационната проверка на присъдата. Вярно е, че в настоящия казус нападението на пострадалия се е изразило единствено в нанасяне на юмручни удари, които са довели до причиняването на леки телесни повреди, но това не е достатъчно да се приеме, че по своя характер нападението е било безобидно и не е създало каквато и да било опасност за подсъдимия. На първо място, С. е предприел обсъжданите насилствени действия след като при предходния епизод от инцидента е сложил край на вербалната агресия на Х. с един-единствен удар, с който той е бил приведен практически в безпомощно състояние за около минута. Въпреки че подсъдимият първоначално е избрал бягството като начин за защита, пострадалият е продължавал да го преследва упорито и неотклонно. За изключително кратко време – около две минути, Х. е бил настигнат общо три пъти от частния обвинител като при всяко от първите две застигания са му били нанесени немалко удари със значителна сила. Нещо повече, поне един от тях е бил достатъчно мощен не просто да го извади от равновесие, но и да го събори отново на земята. В същото време опитите на подсъдимия да спре нападателя, удряйки го на свой ред, са се оказали неефективни. Едва когато е бил настигнат за трети път и пострадалият отново е посегнал да го удари, Х. е използвал нож като последно средство да отблъсне или поне да забави С.. Не може да бъде игнорирано и обстоятелството, че макар нападение да е предприето само от пострадалия, компанията му е имала значително числено превъзходство, докато подсъдимият е останал сам след ударите, които С. нанесъл на свид. А. пред игралната зала. Въпреки че не са се включили активно в преследването и побоя над Х. мъжете от обкръжението на пострадалия са изразили недвусмислено отношението си към случващото се, отправяйки насърчителни викове към С. и предупреждавайки подсъдимия да бяга, защото „…ще яде много бой“. Несъстоятелен е и доводът, обвързващ съразмерността на отбранителните действия с психическото състояние на подсъдимия. Твърдението на прокурора, че щом способността на дееца да възприема правилно обстановката не е била ограничена, то той се е отбранявал по непозволен от закона начин, стеснява недопустимо приложното поле на института на неизбежната отбрана единствено до случаите, в които е налице уплаха, смущение или друго подобно състояние, отразяващо се на адекватната преценка на защитаващия се. Законодателната воля, вложена в чл. 12 от НК, обаче е друга и отнася психическото състояние на отбраняващия се към причините за превишаване пределите на неизбежната отбрана, а не към съответствието ѝ с характера и степента на нападението. Анализът на коментираната законова норма води до извод, че първо се извършва преценка дали е налице непосредствено противоправно нападение от страна на пострадалия, след това дали защитните действия на дееца отговарят на интензивността и опасността на нападението и едва след като се установи, че те надхвърлят необходимото за отблъскването му, се прави извод дали превишаването е последица от особеното психическо състояние на извършителя което е ограничило в значителна степен възможността му правилно да оцени обстановката и се е изразило в уплаха или смущение. Наред с това следва да се посочи, че прочитът на мотивите към въззивната присъда поначало е некоректен. Контролираната инстанция е цитирала заключенията на трите съдебнопсихиатрични експертизи за подсъдимия, пред които са били поставени различни задачи във връзка с установяване на психическото състояние на подсъдимия. Експертите не са намерили типичните за физиологичния афект признаци при Х., но в същото време са констатирали белези на уплаха – объркване, известна паника, тревожност. Те са изтъкнати от съда с оглед пълнота на изложението, но не са послужили като аргумент в подкрепа на извода, че не са превишени пределите на неизбежната отбрана. Предвид изложеното касационната инстанция не намери да е допуснато твърдяното в протеста и в жалбата на частния обвинител неправилно приложение на материалния закон и тъй като не беше установено наличието на изтъкнатите основания за отмяна на въззивния съдебен акт, същият следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 260005/09. 07. 2021 год., постановена по в. н. о. х. д. № 22/2021 год. по описа на Апелативен съд – Варна. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.