Р Е Ш Е Н И Е №. 149 гр. София, 18.11.2014 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на 21 октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ и при участието на секретаря Лилия Златкова като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №4024/13 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на М. А. Д. срещу решение № 149 от 31.05.2013 г. на Варненски апелативен съд по в.т. д. №99/2013 г, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 246 от 16.11.12 по т.д. № 37/10. на ОС-Добрич, с което е уважен искът на Й. К. Д. предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК за установяване дължимостта от ответницата на сумата от 150 000 лева по запис на заповед от 27.11.2006 г., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 5135/2009 г. на Д.. В касационната жалба се навеждат оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Ответната страна в отговор на касационната жалба, изразява становище, че същата не следва да се допуска до касационно обжалване, а по същество е неоснователна . С определение постановено по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280 ал.1, т.3 ГПК по въпроса, може ли да се проведе успешно иск, предявен по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане по менителничен ефект основан на запис на заповед, когато оригиналът на ценната книга е изгубен след издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.9 ГПК, при положение, че не е проведено производство по реда на Глава 53 ГПК-обезсилване на ценни книжа . Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ответницата се е задължила към ищеца по запис на заповед издаден от нея на 27.11.2006 г. за сумата от 150 000 лева, с падеж 31.12.2006 г.. Въз основа на записа на заповед е издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417 т.9 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 5135/2009 г. на Д.. Съдът е счел, че въпреки констатираното изгубване на оригинала на процесната ценна книга от кориците на делото по заповедното производство, в периода след образуване на исковото производство по установителния иск по чл. 422 ГПК, това не е пречка за уважаване на иска, доколкото от самите констатации на заповедния съд в мотивите на разпореждането за издаване на заповед по чл. 417 т.9 ГПК въз основа на този запис на заповед, включително и тези в актовете на въззивния съд и ВКС по обжалването на това разпореждане и от свидетелските показания на съдията–докладчик в заповедното производство по издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.9 ГПК, както и на съдията-докладчик по делото, образувано по частна жалба по чл.419 ал.1 ГПК, изслушани в хода на исковото производство по настоящия иск се установява, че изгубеният оригинален запис на заповед, който се е намирал в преписката по заповедното производство е бил редовен от външна страна, т.е. притежавал всички изискуеми се от закона реквизити, съгласно чл.535 ТЗ. От заключението на СГрЕ по делото, изготвена на база представеното ксерокопие на ценната книга, съдът е направил извода, че подписът под нея е поставен от самия издател-ответницата по делото. По тези съображения искът е уважен като основателен и доказан. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване: Съгласно съдържанието на разпоредбата на чл.560 ГПК всяко лице с права върху ценна книга на заповед или на приносител може да поиска обезсилването й, ако е лишено от владението върху нея въпреки волята му или ако ценната книга е унищожена . Изгубването на изпълнителния лист от самата преписка по съдебното дело, след като е бил приложен като доказателство в заповедното производство, няма основание да се приравнява по естеството си на отнемане или унищожаване на самата ценна книга. Последните два акта предполагат доказано установено хо съответен ред виновно поведение на определено лице. Само в тези два случая законодателят е предвидил възможността лице с права върху ценна книга на заповед или на приносител да може да поиска обезсилването й като по този начин защити правата си по ценната книга срещу посегателството върху същата от страна на тези недобросъвестни лица. Следователно хипотезата на изгубен от преписката по съдебното дело запис на заповед не е основание за иницииране на производство по реда на Глава 53 ГПК-обезсилване на ценни книжа и липсата на такова производство не е пречка за разглеждането и уважаването от съда на иск, предявен по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане по менителничен ефект основан на запис на заповед, когато оригиналът на последния е изгубен след издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.9 ГПК. По основателността на касационната жалба : Касационната жалба е неоснователна. В настоящия случай ответникът-касатор в производството пред ВКС, нито във възражението си по чл.414 ГПК срещу издадената на основание процесния запис на заповед заповед за незабавно изпълнение, нито в първоначалния отговор на ИМ не е изложил т.н. абсолютни възражения срещу менителничния ефект на ценната книга, основани на липса на формалните реквизити на записа на заповед, съгласно чл.535 ТЗ. Такива се навеждат едва след изчезването на оригиналния запис на заповед, за който не се спори, че е бил приложен по преписката по заповедното производство. Следователно тези възражения по принцип са преклудирани в исковия процес по установителния иск по чл.422 ГПК, съгласно процесуалното правило на чл.370 ГПК във връзка с чл.133 ГПК. От друга страна, относно редовността на ценната книга, на която е основан самия иск между страните следва и от задължителната сила на влязлото в сила определение №624/18.08.2010 г. по ч.т.д. №531/2010 на ВКС,Второ т.о., постановено по реда на чл.419 ал.2 ГПК, в процеса по обжалване разпореждането за незабавно изпълнение. Въпреки това, съдът е допуснал и събирането на гласни доказателства в хипотезата на чл.165 ал.1 във връзка с чл.164 ал.1, т.1 ГПК относно съдържанието на изгубения запис на заповед, от които също се установява, че същият е редовен от външна страна. С оглед така събраните доказателства и изложените правни съображения, въззивният съд е счел иска за установяване съществуването на вземането по ценната книга за основателен и доказан. Неоснователни са и оплакванията за това, че съдилищата по същество на спора, не са се занимавали с каузалното правоотношение във връзка, с което е издаден процесният запис на заповед и не са били дадени указания в доклада по чл.146 ГПК, относно разпределението на доказателствената тежест във връзка с установяване наличието на такова правоотношение. Ответникът-касатор в производството пред ВКС, нито във възражението си по чл.414 ГПК срещу издадената на основание процесния запис на заповед заповед за незабавно изпълнение, нито в първоначалния отговор на ИМ не е навел възражения, основани на каузално правоотношение във връзка , с което е издаден процесният запис на заповед и следователно е пропуснал възможността да направи това по-късно-чл.370 ГПК. При това положение, задължителната практика на ВКС: т.17 от ТР 4/от 18.06.2014 г. по тълк.дело №4/2013 на ОСГТК на ВКС изрично и категорично приема, че предмет на делото по установителен иск предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК във връзка с издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуването на вземането основано именно на ценната книга. Каузалното правоотношение подлежи на изследване само при наведени от страните твърдения и възражения основани на него, каквито в настоящия случай не са направени от ответника в рамките на коментираните вече преклузивни процесуални срокове. С оглед изложеното,настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че обжалваното въззивно решение се явява законосъобразно и обосновано и следва да се остави в сила. По отношение на разноските : От страна на касатора следва да се понесат разноските на ответника по касационната жалба, съставляващи възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, които се претендират за присъждане на основание чл.38 ал.1т.2 ЗАдв. и възлизат, съгласно Наредба №1 за минималните размери на адв. възнаграждения на 3 450 лева, които следва да се присъдят в полза на процесуалния представител на ответника по касацията- адв. Б. П. К. от АК-гр.Д., съобразно приложеното към отговора на касационната жалба пълномощно. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 149 от 31.05.2013 г. на Варненски апелативен съд, постановено по в.т. д. №99/2013 г.. ОСЪЖДА М. А. Д. ЕГН: [ЕГН] да заплати на адв. Б. П. К. от АК-гр.Д. сумата от 3450 лева- възнаграждение при условията на чл.38 ал.1, т.2 ЗАдв. за процесуално представителство на Й. К. Д. пред ВКС Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.