О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 124 гр.София, 28.02.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Ерик Василев като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4794/ 2017 г. за да постанови определението, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. С. срещу въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-47 от 17.08.2017 г. по гр.д.№ 410/ 2017 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение по същото дело № 806/ 12.10.2017 г. С него частично е отменено и частично е потвърдено решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 3141/ 2015 г. и като краен резултат Военно формирование 32890 – Бургас е осъдено да заплати на С. С. 210,43 лв – възнаграждение/обезщетение по чл.136а ал.5 КТ във връзка с чл.203 ал.2 ЗОВСРБ (отм.) и чл.194 ал.2 ЗОВСРБ за некомпенсирани с почивки дежурства, за превишението на месечната продължителност на служебното време в рамките на удълженото служебно време в периода от 01.06.2002 г. до 21.03.2012 г., законната лихва върху тази сума от 18.05.2005 г. до окончателното й изплащане, както и 43,03 лв мораторна лихва върху главницата за период 18.05.2012 г. – 18.05.2015 г., като исковете са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер съответно от 7 757,16 лв и 7 668,60 лв. Отхвърлени са изцяло исковете на С. С. против Военно формирование 32890 – Бургас за заплащане на сумите 356,80 лв - разлика от неизплатеното основно месечно възнаграждение за период от 01.05.2012 г. - 31.12.2012 г. със законната лихва от 18.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата и 93,96 лв мораторна лихва върху главницата за период от 01.07.2012 г. до 18.05.2015 г. и е разпределена отговорността за разноските по делото. Въззивното решение в частта, в която Военно формирование 32890 – Бургас е осъдено да заплати на С. С. сумите 210,43 лв и 43,03 лв не е обжалвано от ответника, няма съмнение по валидността му, поради което в тази част е влязло в сила. Производството по делото е спряно с постановено по настоящето дело определение № 64/ 12.03.2018 г. поради това, че въпросите, които е поставил касаторът, са предмет на тълк.д.№ 6/ 2017 г., ОСГК, ВКС. На 11.02.2022 г. посоченото тълкувателно дело приключи с постановяване на Тълкувателно решение № 6/ 2017 г. Основанията за спиране на производството по настоящето дело вече не са налице и същото следва да бъде възобновено. Жалбата на ищеца С. е насочена към тази част от решението, с която се отхвърлят претенциите му. Той обосновава искането си за допускане на акта до касационен контрол, като поставя материалноправни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: допустимо ли е военнослужещ, който е полагал труд при условията на удължено работно време и поради това има право на почивка, едностранно да определи кога да я ползва и погасява ли се това право по давност; кога възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на дежурства, некомпенсиран с почивка, от кой момент изпада в забава длъжникът по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебно правоотношение; правилата на КТ или тези на ЗДСл следва да се приложат за неуредени в ЗОВСРБ случаи; при предвидено в ЗОВСРБ минимално основно месечно възнаграждение допустимо ли е с акт на Министерски съвет да се определя възнаграждението в по-нисък размер. Касаторът претендира по тези въпроси да са налице всички допълнителни основания по т.1 – 3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Ответната страна Военно формирование 32890 – Бургас оспорва жалбата с доводи по съществото на спора, без да взема изрично становище по наличието на основания за допускане на касационното обжалване. Съдът намира жалбата за недопустима в частта, в която се обжалва въззивното решение за отхвърляне на предявените искове против Военно формирование 32890 – Бургас за заплащане на сумите 356,80 лв - неизплатено основно месечно възнаграждение за период 01.05.2012 г. - 31.12.2012 г. със законната лихва от 18.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата и 93,96 лв мораторна лихва върху главницата за период от 01.07.2012 г. до 18.05.2015 г. По тези претенции съдът се е произнесъл за съществуването на вземане в размер търсената сума и съгласно чл.69 ал.1 т.1 ГПК това е цената на предявените искове. Въззивните решения по граждански дела, с които се разглеждат искове с цена до 5 000 лв, не подлежат на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.3 т.1 ГПК. Подадената жалба срещу решението в тази му част е недопустима и не подлежи на разглеждане по същество. С оглед частичната недопустимост на касационната жалба, не следва да се поставя на обсъждане последният формулиран от жалбоподателя материалноправен въпрос. Питането дали е допустимо с подзаконови нормативни актове възнаграждението на военнослужещия да бъде определено в по-малък размер от предвидения в ЗОВСРБ е относимо единствено към исковете, по които касационната жалба не подлежи на разглеждане. В останалата част жалбата е допустима, а основателно е и искането за допускане на касационното обжалване. За да отхвърли частично исковете, квалифицирани по чл.203 ал.3 ЗОВСРБ (отм.) и чл.86 ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено по реда на чл.272 ГПК следното: ищецът С. е служил във Военно формирование 22480 от 26.11.2001 г. до 31.01.2005 г. като ”старши моторист” на патрулна корвета, а от 01.02.2005 г. до 20.03.2015 г. - като ”моторист” сектор „Технически“ на фрегата. Със заповед на командира на формированието от 17.03.2015 г. договорът за кадрова военна служба с ищеца бил прекратен и той бил освободен от военна служба и зачислен в запаса, а със заповед от 20.03.2015 г. е бил отчислен от списъчния състав на формированието. Начислени му били парични обезщетения за прослужени години, за неизползван отпуск, за неусвоен полагаем вещеви лимит за 2015 г. и еднократно парично доволствие за облекло. Общата фактическа продължителност на служебното време на ищеца за периода от 01.12.2001 г. до 20.03.2015 г. била 22 848 часа, а нормативно определената продължителност н била 20 088 часа. Разликата от 2 760 часа съставлявала некомпенсирано с почивка удължено работно време, обезщетението за което, като за извънреден труд, възлизало на 7 757,16 лв, а ако се вземел предвид само част от периода /от 21.03.2012 г./ това обезщетение възлизало на 210,43 лв. При тези фактически констатации въззивният съд посочил от правна страна, че първата инстанция е квалифицирала неправилно спорното право, без това да се отразява на допустимостта на акта й. Точната квалификация била по чл.136а ал.5 КТ във връзка с чл.203 ал.2 ЗОВСРБ (отм.) - за периода до 12.05.2009 г. и във връзка чл.194 ал.2 ЗОВСРБ – от тази дата до 21.03.2012 г. Съгласно посочената уредба, превишението на служебното време над установеното, но в рамките на максимално допустимото, следвало да се компенсира с почивка, а при липса на възможност за такава компенсация – да се изплати обезщетение към датата на прекратяване на правоотношението, в размерите на възнаграждение за извънреден труд. Съдът посочил, че страните спорят от кой момент тече давностния срок за това вземане - от момента на прекратяване на служебното правоотношение или от момента на възникване на правото на военнослужещия да поиска да упражни правото си на почивка за некомпенсираните наряди. Възприел становището, че военнослужещият имал право сам да определи времето на компенсацията, което се погасявало с тригодишна давност. Когато компенсиране не било извършено към момента на прекратяване на договора, на военнослужeщия се дължало заплащане на труда положен в удълженото работно време като извънреден. Трансформацията обаче настъпвала само за непогасеното по давност преобразуващо право да се извърши компенсация, затова ищецът имал право на обезщетение за период три години преди прекратяване на правоотношението – 21.03.2012 г. – 21.03.2015 г. – 210,43 лв. За разликата искът бил неоснователен. Съдът се позовал на съдебна практика, според която вземането ставало изискуемо от момента на прекратяване на правоотношението и от тази дата длъжникът следва да го плати, в противен случай дължи законната лихва за забава. Съответно уважил акцесорния иск частично, при размер на главницата 210,43 лв. С оглед тези мотиви на въззивния съд, вторият поставен от касатора материалноправен въпрос /кога възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на дежурства, некомпенсиран с почивка, от кой момент изпада в забава длъжникът по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебно правоотношение/ обуславя обжалваното решение. По отношение на него е налице и допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК, предвид постановеното решение по тълк.д.№ 6/ 2017 г., ОСГК, ВКС, което дава противоположен отговор на въпроса. Затова в частта, в която жалбата е допустима, обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол. По изложените съображения съдът О П Р Е Д Е Л И : ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№ 4794/ 2017 г. по описа на Върховен касационен съд, ІV-то гражданско отделение. ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-47 от 17.08.2017 г. по гр.д.№ 410/ 2017 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение по същото дело № 806/ 12.10.2017 г. в частта, в която са отхвърлени исковете на С. С. С. срещу Военно формирование 32890 – Бургас за разликата над 210,43 лв до пълния предявен размер от 7 757,16 лв, за разликата над 43,03 лв до пълния предявен размер от 7 668,60 лв и в частта за дължимите такси и разноски за производството. Касаторът е освободен от задължението за плащане на държавни такси. Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание след влизане в сила на определението за частично прекратяване на производството. Страните да се призоват с призовки. В тази част определението не подлежи на обжалване. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на С. С. С. срещу въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-47 от 17.08.2017 г. по гр.д.№ 410/ 2017 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение по същото дело № 806/ 12.10.2017 г. в частта, в която са отхвърлени исковете на С. С. против Военно формирование 32890 – Бургас за заплащане на сумите 356,80 лв - разлика от неизплатеното основно месечно възнаграждение за периода от 01.05.2012 г. до 31.12.2012 г. със законната лихва от 18.05.2015 г. и 93,96 лв мораторна лихва върху главницата за период от 01.07.2012 г. до 18.05.2015 г. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част. Определението за прекратяване може да се обжалва от С. С. С. в едноседмичен срок от връчването на препис от него пред друг състав на Върховния касационен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: