4 Р Е Ш Е Н И Е № 247 гр. София, 02.03.2018 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на дванадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1873 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 72 от 08.06.2016г. по в.т.д. № 123/2016г. на Апелативен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 565 от 29.02.2016г. по т.д. № 172/2015г. на Окръжен съд - Бургас. С последното е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл.439 ГПК, с който е поискано да се признае за установено, че [фирма] не дължи на [фирма], сума в размер на 58 281.27 лева, включваща следните суми: по изп.д. № 149/2015г. на ЧСИ Т. Д.: по изпълнителен лист от 02.10.2014г.ч.гр.д. № 6110/2014г. на РС - Бургас - главница в размер 18 586.22 лв., разноски 372 лв., адвокатски хонорар в размер на 1000 лв. и законна лихва върху главница от 21.08.2014г. в размер на 590.33лв.; по изпълнителен лист от 02.10.2014г. по ч.гр.д. № 6111/2014г. на РС- Бургас - главница в размер 13 123.20 лв., разноски 262.46 лв., адвокатски хонорар в размер на 700 лв. и законна лихва върху главница от 21.08.2014г. в размер на 416.81 лв.; по изпълнителен лист от 04.08.2014г. по ч.гр.д. № 4750/2014г. РС – Бургас - главница в размер 20 166.20 лв., разноски 403.32 лв., адвокатски хонорар в размер на 1000 лв. и законна лихва върху главница от 25.06.2014г. в размер на 960.73 лв., както и прихванатата сумата от 700 лв., присъдена с определение № 839 от 31.03.2015г. по в.ч.гр.д. № 2170/2014г. на ОС-Бургас. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира разноски за трите съдебни инстанции. Ответникът, [фирма], счита, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски в размер на 1800 лева, съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК. С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело касационното обжалване е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по правните въпроси: „Правото на длъжника при съобщена му по чл.99, ал.3 ЗЗД цесия да прихване по чл.103, ал.3 ЗЗД задължението си срещу свое вземане към цедента обусловено ли е от изразено от него несъгласие с цесията или е достатъчно той да не е изразил съгласие с прехвърлянето на вземането от предишния кредитор и как се разпределя тежестта на доказване?”. То тези въпроси е налице противоречива практика на съдилищата, тъй като с решение № 41 / 11.01.2016г. на гр.д. № 2638/ 2015г. на Окръжен съд – Пловдив е дадено разрешение на въпросите по приложението на чл.103, ал.3 ЗЗД, обратно на възприетото от Апелативен съд – Бургас в обжалваното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: Въззивният съд е приел, че на 14.05.2014г. [фирма] с три броя договори за цесия е придобил вземания на [фирма] към [фирма], въз основа на които на 04.08.2014г. и 02.10.2014г. се е снабдило с изпълнителен лист по реда на чл.410 ГПК. На 20.07.2014г. е подписан договор за цесия, въз основа на който вземане на [фирма] към [фирма] е прехвърлено на [фирма], като длъжникът по него, [фирма], е получил на 04.11.2014г. съобщение от цедента по чл.99, ал.4 ЗЗД за цесията. На 02.12.2014г. длъжникът, [фирма], е направил възражение за прихващане по изпълнителното дело, образувано от новия кредитор, [фирма], на дълга си с вземането си към цедента, [фирма]. Съдът е приел, че искът по чл.439 ГПК е допустим, тъй като се касае за факти, настъпили след последното заседание по т.д. № 58/2013г. на ОС-Бургас, което се е провело на 19.06.2014г., но е счел същият за неоснователен, тъй като не са налице предпоставките по чл.103 ЗЗД. Изложени са съображения, че съгласно чл.103, ал.3 ЗЗД, ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да противопостави и прихване задължението си срещу свое вземане към цедента. Направен е извод по аргумент на противното, че ако длъжникът се е противопоставил на прехвърлянето, тогава той би могъл да направи прихващане на задължението си към цесионера със свое вземане към цедента. Въззивният съд е приел, че по делото не са представени доказателства, след получаване на 20.07.2014г. на уведомлението за извършената цесия, длъжникът – ищец да е изразил несъгласие, въпреки че по думите му е имал годно за прихващане вземане към [фирма]. По релевираните правни въпроси: Съгласно чл.103, ал.3 ЗЗД, ако длъжникът се е съгласил с прехвърляне на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишен кредитор. С разпоредбата се въвежда изключение от правилото на чл.103, ал.1 ЗЗД, според което една от предпоставките на прихващането е наличието на насрещност на вземанията, предмет на компенсацията. В чл.103, ал.3 ЗЗД се установява правото на длъжника, независимо от настъпилата спрямо него след съобщаването на цесията по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД смяна на титуляра на вземането, да извърши прихващане на дълга си към новия кредитор (цесионера) с вземане, което има към стария кредитор (цедента). Очертаното право на компенсация не възниква, съответно се погасява, ако длъжникът към момента на уведомяването му от прехвърлителя за цесията или по – късно изрази съгласие с нея. Законът не изисква противопоставяне на цесията от длъжника, нито приравнява липсата на такова противопоставяне на дадено от длъжника съгласие, като съгласието не се презюмира. Съобразно правилото на чл.154 ГПК, тежестта на доказване на дадено от длъжника съгласие с извършване на прехвърлянето на вземането се носи от лицето, което иска да се ползва от този факт. Ако цесионерът или цедентът оспорват извършено от длъжника прихващане на дълга му с негово вземане към стария кредитор, основано на твърдение за наличие на съгласие на длъжника с цесията, в тежест на оспорващият правото на компенсация е да докаже наличието на съгласие по чл.103, ал.3 ЗЗД и то при условията на пълно и главно доказване. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС дава следния отговор на поставения правен въпрос: Правото на длъжника, при съобщена му по чл.99, ал.3 ЗЗД цесия, да прихване по чл.103, ал.3 ЗЗД задължението си към цесионера със свое вземане към цедента, не е обусловено от изразяване на несъгласие с цесията от длъжника. За упражняването на това право на компенсация е достатъчно длъжникът да не е изразил съгласие с извършеното прехвърляне на вземането от предишния кредитор, като непротивопоставянето на длъжника на цесията не се приравнява от закона на изразено съгласие с нея. Тежестта на доказване на наличието на съгласие на длъжника по чл.103, ал.3 ЗЗД с прехвърлянето на вземането се носи от лицето, което иска да се ползва от този факт (от цедента, съответно цесионера). Предвид отговора на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, правилна се явява съдебната практика по приложението на чл.103, ал.3 ЗЗД, материализирана в решение № 41 / 11.01.2016г. на гр.д. № 2638/ 2015г. на Окръжен съд – Пловдив. По основателността жалбата : Въззивният съд е приел, че по делото не са представени доказателства, след получаване на уведомлението за извършената цесия, длъжникът – ищец да е изразил несъгласие с цесията и само въз основа на това е направил извод за липса на погасителен ефект на направеното прихващане. Съобразно отговора по чл.290 ГПК на поставените правни въпроси, даденото от апелативния съд тълкуване на разпоредбата на чл.103, ал.3 ГПК се явява неправилно, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено. С оглед на това, че липсва произнасяне на решаващия състав по отношение на останалите предпоставки за настъпване на компесаторния ефект на прихващането, делото следва да бъде върнато на апелативния съд за нова разглеждане от друг състав. Водим от горното, на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 72 от 08.06.2016г. по в.т.д. № 123/2016г. на Апелативен съд-Бургас. ВРЪЩА делото на Апелативен съд-Бургас за ново разглеждане от друг състав. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.