Р Е Ш Е Н И Е №506 гр. София, 22 януари 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на деветнадесети ноември, две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Харалампиев ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев Антоанета Данова при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора Антони Лаков, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №1182 по описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано въз основа на касационни жалби на защитника на подсъдимия Е. Н. Х. и защитника на подсъдимия П. Р. М. срещу решение №43, постановено по ВНОХД №19/2013 г. по описа на Апелативен съд- гр.Пловдив, с което е потвърдена присъда №258 от 22.11.2012 г., постановена по НОХД 258/2012 г. по описа на Окръжен съд- гр. Хасково. С първоинстанционния съдебен акт подсъдимите Е. Н. Х., П. Р. М. и К. Р. К. за признати за виновни в това, че на 28.09.2011 г. в [населено място], в съучастие, първият като извършител, а вторият и третият- като помагачи, при условията на опасен рецидив- за подсъдимия Х., а са подсъдимите М. и К.- при условията на повторност, в немаловажен случай са отнели чужди движими вещи на обща стойност 3 575 лева от владението на Р. Х. А. и Д. С. А., без тяхно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвоят, като на основание чл.196, ал.1, т.1, във вр. с чл.194,, ал.1 и чл.29, ал.1, б.”а” и „б”, чл.20, ал.2 НК и чл.54 НК на подсъдимия Х. е наложено наказание- три години и шест месеца „лишаване от свобода”, а на основание чл.195, ал.1, т.7, във вр. с чл. 194, ал.1, чл.20, ал.4 и чл.54 НК на подсъдимите М. и К. са им наложени наказания по две години „лишаване от свобода”. С присъдата подсъдимите Х. и М. са признати за виновни в това, че на същата дата са използвали на терминал 51921, намиращ се в [населено място], [улица] платежен инструмент- дебитна карта, издадена от „банка”, без съгласието на титуляра на картата Д. А., като деянието не представлява по- тежко престъпление, като на основание чл.249, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК и чл.54 са им наложени наказания по две години „лишаване от свобода”. С присъдата на основание чл.23 НК на подсъдимия Х. е определено едно общо най- тежко наказание от три години и шест месеца „лишаване от свобода”, а на подсъдимия М.- две години „лишаване от свобода”. С присъдата съдът е определели наказанията и на тримата подсъдими трябва да бъдат изтърпени при първоначален „строг” режим на основание чл.61, т.2, във вр. с чл.60, ал.1 ЗИНЗС. С присъдата тримата подсъдими са осъдени да заплатят на Р. и Д. А. сумата от 3 365 лева- обезщетение за претърпените в резултат на извършеното престъпление имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, както и сумата от 150 лева- разноски по водене на делото. В касационната си жалба защитникът на подсъдимия Х. сочи касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Поддържа, че атакуваното въззивно решение е постановено при съществени нарушения на процесуални правила и с него е нарушен материалния закон, като не са посочени конкретните нарушения. Отразено е единствено, че този подсъдим е признал вината си и от обясненията му, а и от останалите доказателствени материали, събрани в хода на производство, се установява, че той е осъществил и двете престъпления сам- без участието на другите двама подсъдими. На тези основания се предлага атакувания съдебен акт да бъде изменен, като не е посочено в какво да се състои изменението. В касационната жалба на защитникът на подсъдимия М. се сочат касационните основания на чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Като съществени нарушения на процесуални правила се посочва, че осъдителните съдебни актове почиват единствено на обясненията на подсъдимия Х. и липсват други доказателствени източници, които да подкрепят обвинителната теза. На това основание се твърди, че потвърдената от въззивната инстанция осъдителна присъда почива на „оговор” и затова е незаконосъобразна. Като съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните се посочва и това, че във въззивния съдебен акт е посочен номер на първоинстанционното дело, който е различен от действителния, като допуснатата грешка не дава възможност да бъде установена действителната воля на решаващия съд. Оспорва се и прочитането на обясненията на подсъдимия Х. и приобщаването им по реда на чл.279, ал.2 НПК към доказателствената съвкупност, като се твърди, че това е направено при липса на предвиденото в закона необходимо съгласие на останалите подсъдими. На тези основания се предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав. В касационното съдебно заседание защитникът на Е. Х. поддържа касационната жалба, като твърди, че липсват доказателства, установяващи извършването на престъплението от този подсъдим. Оспорва размера на отмереното му наказание, като твърди, че въззивният съд не е отчел всички посочени от него смекчаващи отговорността обстоятелства и е наложил завишено наказание. Защитникът на подсъдимия М. поддържа частично касационната жалба, като твърди, че той неправилно е осъден за извършено престъпление по чл.195, във вр. с чл.20, ал.4 НК, като решаващите съдилища са нарушили материалния закон, като са постановили осъдителни съдебни актове. Предлага да бъде отчетено това, че този подсъдим е бил пред сградата, където се е намирал дома, от който са отнети вещите, като обективно е нямал възможност да окаже помощ на извършителя на престъплението. Моли да не бъдат преценявани като обстоятелства, подкрепящи обвинителната теза това, че част от инкриминираните вещи са били открити в него, тъй като тези факти не установяват неговата съпричастност към извършване на престъпленията. Оспорва се е размера на отмереното наказание, като се предлага същото да бъде определено при приложението на чл.55 НК, като се отчете, че Х. е формирал умисъл за извършване на престъплението, той е изготвил плана за проникването в жилището на пострадалите и действията на М. са могли единствено да вдъхнат увереност в извършителя да извърши престъплението. На тези основания се предлага касационната жалба да бъде уважена. Представителят на държавното обвинение поддържа, че касационните жалби са неоснователни. Подсъдимият М. моли за оправдателна присъда. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационните жалби на защитниците на подсъдимите Е. Х. и П. М. са неоснователни. По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон: Единственото оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК е това, че осъдителната присъда, постановена по отношение на подсъдимия М. почива на предположение. Тази теза, развита и от двамата защитници на касационните жалбоподатели, не може да бъде възприета. От събраните по делото доказателствени материали може да бъде направен извод, че обвинението срещу Х. и М. е доказано по смисъла на чл.303 НПК. Участието на подсъдимия Х. в извършването престъпленията по на чл.196, ал.1, т.1, във вр. с чл.194, ал.1 и чл.29, ал.1, б.”а” и „б”, чл.20, ал.2 и по чл.249, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК се установява по несъмнен и категоричен начин не само от обясненията му, дадени да досъдебното производство и възпроизведени в частта относно извършването на престъплението и в хода на съдебното следствие, но и от приложените по делото протоколи за оглед на местопроизшествие, албум към него и протоколи за доброволно предаване на част от вещите- предмет на първото престъпление. Съпричастността на този подсъдим се установява и от показанията на свидетелите Н. и В., които са категорични, че именно Х. е продал на първия част от инкриминираните вещи. Участието на подсъдимия М. в извършването на посочените по- горе престъпления (първото като помагач, а второто като съизвършител) следва не само от обясненията на подсъдимия Х. (депозирани на досъдебното производство и правилно приобщени по реда на чл.279 НПК), но и от показанията на свидетелите В. и Н., които поддържат, че именно в този подсъдим са се намирали част от инкриминираните вещи. Не може да бъде възприето и оплакването, че постановената осъдителна присъда почива единствено на „оговор”, тъй като той би бил налице ако единственото доказателство, подкрепящо обвинението бяха обясненията на един от подсъдимите. В това производство са събрани множество и убедителни доказателства, установяващи както факта на извършване на престъпленията, участието на всеки един от подсъдимите в него и впоследствие извършените от тях действия във връзка с отнетите вещи. При съществуващите многобройни и еднопосочни доказателства, установяващи съпричастността на подсъдимия М. не може да бъде възприета тезата, че е налице „оговор”. Не може да бЪде възприето и оплакването, че неправилно са били приобщени към доказателствената маса обясненията на подсъдимия Х., дадени на досъдебното производство. Няма спор, че са съществували противоречия между обясненията, дадени от този подсъдим в хода на съдебното следствие и тези, дадени на досъдебното производство, като правилно последните са прочетени по реда на чл.279, ал.2, във вр. с ал.1, т.3 НПК. За това действие не се е изисквало съгласие на останалите страни в процеса. Соченото като съществено нарушение неточност при изписването на номера на първоинстанционното дело не представлява процесуално нарушение. Това е техническа грешка, която не оставя съмнение за волята на въззивния съд, изразена във въззивния съдебен акт и по никакъв начин не е засегнала правото на защита на подсъдимия М.. Няма спор, че дори с тази грешка въззивното решение е ясно и е разбираемо за всички страни в производството. В заключение трябва да бъде посочено, че касационната инстанция не откри процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния и въззивния съд, които да налагат отмяна на постановения въззивен (или първоинстанционен акт) и връщане на делото за ново разглеждане. Единственото констатирано нарушение е свързано с неправилното кредитиране на показанията на свидетеля П. (извършвал действия по разследването и провел оперативна беседа със задържани лица, в това число подсъдимия Х.). Показанията на този полицейски служител не могат да бъдат ценени, тъй като същите заместват обяснения на обвиняем и на практика представляват негоден доказателствен източник. Независимо от констатираната неточност при анализа на доказателствените материали касационният съд прие, че показанията на този свидетел само допълват обясненията на Х., като по този начин с кредитирането им решаващите съдилища не са възприели фактическа обстановка, различна от очертаната с останалите годни доказателствени източници. По оплакването на за допуснато нарушение на материалния закон: Основното оплакване за това касационно основание е свързано с изводите на съда за съпричастност на подсъдимия М. в извършване на престъпленията по чл.195, ал.1, т.7, във вр. с чл.194, ал.1, във вр. с чл.20, ал.4 НК и по чл.249, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК и твърденията, че възприетите за установени от предходните съдебни състави действия на този подсъдим нямат отношение към извършването на първото престъпление. Касационният съдебен състав прецени, че с действията си М. е подпомогнал извършването на престъплението по чл.196, ал.1, т.1, във вр. с чл.194, ал.1 и чл.29, ал.1, б.”а” и „б”, чл.20, ал.4 НК от подсъдимия Х.. Няма спор, че инкриминираните по това обвинение вещи са отнети от дома на пострадалите А., но изпълнителното деяние е започнало от момента, в които Х. е предприел катерене по решетката на балкона на първия етаж и достигането на терасата на апартамента на пострадалите. В този момент Х. е бил видим и действията му са могли да бъдат осуетени. Поетият ангажимент от страна на другите двама подсъдими да го предупредят за появяването на трети лица е действие, което обективно е подпомогнало извършване на престъплението. Вярно е, че към момента на отнемане на вещите и конкретно придобиване на трайна фактическа власт върху тях останалите двама подсъдими не са имали възможност да подпомогнат извършителя, но това, че те са го улеснили в началото на осъществяване на изпълнителното деяние е достатъчно, за да носят наказателна отговорност. В тази връзка трябва да бъде посочено и това, че за да се носи наказателна отговорност за помагачество не е необходимо инкриминираните действия да са продължили през цялото време на осъществяване на изпълнителното деяние на конкретното престъпление, а само и единствено обективно да са го улеснили без значение в кой момент. Материалният закон е приложен правилно и по отношение на обвинението за извършено престъпление по чл.249 НК, тъй като от доказателствените материали по делото се установява, че подсъдимите Х. и М. са осъществили действия, насочени към използване на чужд платежен инструмент, без съгласието на титуляра му. Предвид изложеното касационната инстанция прецени, че с възприемането на обвинителната теза и постановяване на осъдителна присъда предходните съдебни състави не са допуснали нарушение на материалния закон по смисъла на чл.348, ал.2 НПК. По оплакването за явна несправедливост на наложените наказания: Касационният съд прецени, че правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства и на двамата подсъдими са ценени младата им възраст, тежкото имуществено и семейно положение и липсата на настъпили реални вреди от престъплението по чл.249 НК. Правилно като смекчаващо отговорността обстоятелство по отношение на Х. е отчетено направеното признание. По отношение на М. е трябвало да бъде отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство сравнително незначителното участие в извършване на престъплението по чл.195, ал.1, т.7, във вр. с чл.194, ал.1, във вр. с чл.20, ал.4 НК. Законосъобразно като отегчаващи отговорността обстоятелства са ценени обремененото съдебно минало на всеки един от подсъдимите и лошите им характеристични данни. При тези смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства законосъобразно наказанията на Х. и М. са определени при изключителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, към предвидения в съответните разпоредби минимален размер. Касационната инстанция категорично не възприе доводите на защитниците на жалбоподателите, че наказанията и на двамата подсъдими трябва да бъдат определени при условията на чл.55, ал.1, т.1 НК. Не са налице условията за приложение на този законов текст, тъй като нито за Х., нито за М. за налице множество смекчаващи отговорността им обстоятелства или изключителни такива. Отмерените им наказания са правилно определени, като същите отговарят на обществената опасност на извършените от тях престъпления и личната им обществена опасност. Евентуалното редуциране на определените им наказания би било незаконосъобразно- от една страна, а от друга не би гарантирало постигане на целите на специалната и генералната превенция. В тази връзка трябва да бъде посочено това, че подсъдимите са осъществили престъпления против собствеността и против паричната и кредитната система – идентични с други престъпления, за които и двамата са били няколкократно осъждани. Предвид изложеното, съдът прецени, че атакувания въззивен съдебен акт е правилен и законосъобразен и като такъв трябва да бъде оставен в сила. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №43, постановено по ВНОХД №19/2013 г. по описа на Апелативен съд- гр.Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.