Р Е Ш Е Н И Е № 132 гр. София, 17 октомври 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 684 по описа за 2019 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия В. Х. Д. и подсъдимия Ю. М. М. срещу решение на Софийски апелативен съд № 166 от 22.04.2019 г, по ВНОХД № 65/19, с което е изменена присъда на Врачански окръжен съд № 31 от 30.11.18 г, по НОХД № 488/18, като наложеното на подсъдимия Д. наказание „лишаване от свобода”, за престъплението по чл. 277 а, ал. 3 НК, е намалено на една година, приведено е в съответствие словесното и цифрово изражение на глобата от три хиляди лв, за престъплението по чл. 278, ал. 6 НК, извършено от същия подсъдим, на основание чл. 23 НК му е определено едно най-тежко общо наказание: една година „лишаване от свобода” и глоба от 5 000 лв, намален е размерът на изпитателния срок по чл. 66 НК, касаещ общото наказание „лишаване от свобода”, на три години, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда е постановено следното: Подсъдимият В. Х. Д. е признат за виновен, както следва: 1/ в това, че на 14.03.2018 г в [населено място], без съответно разрешение, е търсил археологически обекти, като при извършване на деянието е използвал техническо средство / самоделно изработен металдетектор /, с оглед на което и на основание чл. 277 а, ал. 3 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на една година и шест месеца „лишаване от свобода” и глоба от 5 000 лв, 2/ в това, че по същото време и на същото място, е държал повече от три археологически обекта, на обща стойност 121 лв, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, с оглед на което и на основание чл. 278, ал. 6, пр. 2, алт. 2 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода” и глоба от 3 000 лв. На основание чл. 23 НК, му е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание: една година и шест месеца „лишаване от свобода” и глоба от 5 000 лв. На основание чл. 66 НК, определеното по съвкупност наказание една година и шест месеца „лишаване от свобода” е отложено за изпитателен срок от четири години. На основание чл. 278, ал. 7 НК, предметът на престъплението: археологическите обекти, са отнети в полза на държавата. Подсъдимият Ю. М. М. е признат за виновен в това, че на 14.03.2018 г в [населено място], без съответно разрешение, е търсил археологически обекти, като при извършване на деянието е използвал техническо средство / самоделно изработен металдетектор /, с оглед на което и на основание чл. 277 а, ал. 3 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и глоба от 5 000 лв. Със същата присъда, на основание чл. 53 НК, са отнети в полза на държавата иззетите веществени доказателства: два броя самоделно изработени металдетектори и два броя прави лопати. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъкват се следните доводи: не е даден отговор на възражението относно допуснато съществено процесуално нарушение в обстоятелствената част на обвинителния акт, където липсва надлежно описание на действията, имащи значение за изпълнителното деяние на инкриминираните престъпления, доказателствените изводи относно престъпното поведение на всеки от подсъдимите са изведени в отклонение на процесуалните изисквания, при анализа на доказателствата е допуснато нарушение по чл. 14 НПК, липсва доказателствена обезпеченост на извода, че намерените на местопроизшествието пресни изкопи се дължат на действията на жалбоподателите, не е даден правилен отговор на възражението относно целта на подсъдимия Д. да търси метеорити, изключваща умисъла за престъпление срещу културното наследство, не са събрани доказателства, че металдетекторите са били в работен режим, откъдето и неправилно деянието е квалифицирано по чл. 277 а, ал. 3 НК, неправилно е отказано приложението на чл. 9, ал. 2 НК относно деянието по чл. 278, ал. 6 НК, касаещо жалбоподателя Д., неправилно е решен въпросът относно субективната страна на деянието, незаконосъобразно е становището на въззивната инстанция относно съдържанието на мотивите на първата инстанция, допуснато е нарушение на материалния закон. С жалбата се иска да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимите Д. и М. се присъединяват към становището на защитата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Сред възраженията на защитата, изложени в касационната жалба, фигурира такова относно процесуалната издържаност на обвинителния акт. Това възражение е обсъдено в проведеното разпоредително заседание и е оценено от съда като неоснователно. Съгласно чл. 351, ал. 2 НПК, с касационната жалба не могат да се правят възражения за съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство, с изключение на тези, свързани с допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства. Доколкото релевираното възражение няма отношение към процеса на събиране и оценка на доказателствата и доказателствените средства, то попада в обхвата на чл. 351, ал. 2 НПК, тоест, като недопустимо не подлежи на разглеждане в настоящето изложение. Не може да бъде споделен довода, че при решаване на делото са ползвани предимно съображенията на първата инстанция. Софийският апелативен съд е изразил становище по въпроса: с кои аргументи се съгласява, кои отхвърля и кои счита за необходимо да допълни и доразвие. В съдебния акт е отделено специално място на наведените от защитата възражения, които надлежно са обсъдени и са получили своя отговор. Когато бъдат споделени съображения от мотивите към присъдата на първата инстанция, това не предполага същите да бъдат преповтаряни в изложението на въззивния акт. Не е допуснато процесуално нарушение и при анализа на доказателствените средства. В подкрепа на изведените доказателствени изводи са показанията на полицейските служители: св. Н., св. Д. и св. Х., които пряко са наблюдавали инкриминираните събития. Тези свидетели са очевидци на извършените от подсъдимите действия по обхождане на терена и търсене на културни ценности. В резултат на проведените процесуално-следствени действия: обиск, претърсване и изземване, у подсъдимия Д., както и в автомобила, с който извършителите са се придвижили до местопрестъплението, са намерени и иззети инкриминираните предмети, общо 16 на брой. Установено е, че осем от тях представляват движими археологически културни ценности, обхванати от режима на Закона за културното наследство / ЗКН /. От местопрестъплението са иззети и ползваните от подсъдимите уреди за търсене на метални предмети и са подложени на експертно изследване за техническа годност. Техническа експертиза е изяснила, че се касае за самоделно изработени металдетектори, годни да бъдат ползвани по предназначение. Неоснователно се възразява, че не е изяснено в какъв режим са се намирали ползваните металдетектори. От цитираните свидетелски показания е установено, че уредите са били в работен режим. Ето защо, доказателствено обезпечен се явява изводът, че е налице квалифициран случай на търсене на археологически обекти, а именно: деянието е съставомерно по чл. 277 а, ал. 3 вр. ал. 1 НК, тъй като е използвано техническо средство / самоделно изработени металдетектори /. На следващо място, вярно са анализирани обясненията на подсъдимите в контекста на останалите доказателствени източници. Обсъдена е версията, че жалбоподателите са били на мястото, за да издирват специфични предмети, с оглед изявлението на подсъдимия Д., че е член на „Българската асоциация на търсачите на самородно злато и метеорити”. Въззивният съд е отбелязал, че счита тази версия за защитна, тъй като същата е опровергана от реално извършените от подсъдимите действия, сочещи на нерегламентирано търсене на културни ценности. В подкрепа на този извод са и намерените археологически обекти и останалите предмети, имащи отношение към историческото наследство, свидетелстващи за действителните намерения на дейците. От доказателствено значение е и намирането на уреди за постигане на набелязаната цел: саморъчно изработени металдетектори и лопати, иззети като веществени доказателства. Не са произволни изводите, че подсъдимите са съпричастни към пресните изкопи, намерени на мястото на инкриминираните събития. В тази насока, извън показанията на свидетелите-очевидци, са налице материални находки: следи от прясна пръст, оставени върху лопатите, приобщени като веществени доказателства. Следователно, правилен е изводът, че изкопните работи са скорошни и са извършени от заварените на мястото на събитията лица. На следващо място, вярно са решени и въпросите относно субективната страна на деянието. Правилно е прието, че се касае за умисъл за търсене на археологически обекти, в отклонение от реда, установен в ЗКН, който извод следва от обективно извършените от подсъдимите действия. С оглед на изложеното, ВКС намери, че доказателствените изводи на Софийски апелативен съд са изведени при стриктно спазване на изискванията по чл. 14 НПК, поради което липсва нарушение при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. По тези съображения, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Въззивният съд е изложил обстойни съображения относно съставомерността на деянията по чл. 277 а, ал. 3 вр. ал. 1 НК и по чл. 278, ал. 6 НК, които са правилни и се споделят от настоящата инстанция. Вярно е становището, че срокът по чл. 93, ал. 1 ЗКН вр. чл. 88 и 91 от Закона за собствеността/ЗС/ се отнася единствено за хипотезите на случайно откриване на вещи, които са движими културни ценности. Този срок е неприложим, когато деянието е съставомерно по чл. 278, ал. 6 НК, поради следните съображения: В чл. 88 и 91 ЗС са очертани случаите, при които е намерена вещ, чийто собственик или лицето, която я е изгубило, не са известни, или, са намерени вещи, заровени в земята, зазидани или скрити по друг начин, собственикът на които не може да бъде открит. Ако намерената вещ е движима културна ценност, лицето, което я е намерило, може да я държи правомерно до изтичане на срока, визиран в чл. 93, ал. 1 ЗКН, в който срок следва да уведоми съответния най-близък музей. Следователно, режимът на чл. 93, ал. 1 ЗКН вр. чл. 88 и 91 ЗС е предвиден за хипотези, при които, без целенасочено търсене, е намерена вещ, представляваща движима културна ценност, и за лицето, което я е намерило, тече срок, в който следва да уведоми най-близкия музей, за да бъде идентифицирана и регистрирана намерената ценност. Различно е правното положение, когато културната ценност е намерена в резултат на нарочно търсене, без надлежно разрешение. Законът е въздигнал в престъпление търсенето на археологически обекти, без съответно разрешение: чл. 277 а, ал. 1 НК, както и държането им, когато не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред: чл. 278, ал. 6 НК. За разлика от случаите по чл. 88 и 91 ЗС, когато намерената вещ се държи правомерно до изтичането на определения срок, в хипотезата на чл. 278, ал. 6 НК, държането на археологическите обекти е неправомерно през цялото време, докато вещта е във владение на дееца, и това е така още от момента, в който е установена фактическата власт върху вещите, представляващи културни ценности. С оглед на изложеното, в случаите на чл. 278, ал. 6 НК, липсва епизод на правомерно държане на вещта, в рамките на който да тече срок за уведомяване на съответния музей, откъдето следва, че срокът по чл. 93, ал. 1 ЗКН е неприложим. В обобщение, независимо от момента, в който са открити, респективно, придобити, археологическите обекти, дали в срока по чл. 93, ал. 1 ЗКН или извън този срок, с факта на установяване на фактическа власт върху тях, когато са налице и останалите признаци от състава по чл. 278, ал. 6 НК, деянието съставлява престъпление по посочения текст, а за дееца не тече срок за обявяване на вещите в съответния музей. В такъв смисъл е и съдебната практика / Решение № 200 от 28.12.2017 г на ВКС, 3 НО, по н. д. № 877/17, Решение № 229 от 5.12.2017 г на ВКС, 1 НО, по н. д. № 934/17/. На следващо място, настоящата инстанция споделя становището на Софийския апелативен съд, че по отношение на деянието по чл. 278, ал. 6 НК, извършено от жалбоподателя Д., не може да бъде приложен чл. 9, ал. 2 НК. В тази насока, от значение е следното: От една страна, деянието попада в обхвата на квалифициран случай: държане на повече от три археологически обекта, откъдето следва, че неговата степен на обществена опасност не е малозначителна, нито явно незначителна. От друга страна, данните за личността на дееца, изводими от деянията, за които е признат за виновен, очертават завишена степен на обществена опасност и на дееца, тъй като се касае за съвкупност от престъпления, представляващи посегателства срещу културното наследство. С оглед на изложеното, законосъобразно въззивният съд е приел, че липсва хипотезата на чл. 9, ал. 2 НК относно деянието по чл. 278, ал. 6, пр. 2, алт. 2 НК, извършено от подсъдимия Д., тъй като деянието съставлява престъпление по посочения текст. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 166 от 22.04.2019 г , по ВНОХД № 65/19. Решението на подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: