Р Е Ш Е Н И Е № 245 Гр. София, 29 май 2025 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА СВЕТЛА БУКОВА при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА и в присъствието на прокурора РОСИЦА СЛАВОВА, като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 242 по описа за 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия Л. Ю. С. срещу решение № 153 от 31.12.2024 г., постановено по ВНОХД № 188/23 по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдена присъда на Окръжен съд – Плевен по нохд № 573/2022 г. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 НПК. Нарушението на процесуалните правила, според защитника, е обосновано с осъждането въз основа на неразкрита обективна истина, тъй като бил превратен и непрецизен анализът на свидетелски показания (тези на свид. Ц., К., Е. относно предавани от подсъдимия фактури с невярно съдържание) и на експертните заключения по графическите експертизи, които не установявали подписи на подсъдимия по част от договорите за покупко-продажба със занижена стойност; игнорирани били писмените доказателства от въззивния съд (тези за липсващото действително упълномощаване на свид. М. П.), както и за упълномощаването на счетоводителите К. и Д.. Твърди се също, че неизяснени са останали обстоятелствата, свързани с изготвянето на неверните договори, със заплащането и последващото разпореждане с внесените автомобили, доколкото това не е ставало със средства на дружеството. На следващо място дадените обяснения на подсъдимия пред въззивната инстанция не били внимателно анализирани при съпоставка с останалите доказателства и били приети за недостоверни без да е съобразено действителното съдържание на показанията на свидетелите Й., Н., Ц., К., К., М., Е. и М., установяващи, че подсъдимият е живял в Швейцария, не е придружавал внасяните автомобили, не е представял лично фактури или договори за тях пред българските митнически власти. От друга страна свидетелите Н. и М. потвърждават обясненията за практическата реализация на дейността по внос на процесните автомобили от страна на две лица, установени като М. и И., които именно са посрещали автомобилите и са представили в митница Лом копие от пълномощно за М. П.. Липсата на пълномощни за тези лица не опровергавало обяснението на подсъдимия в този смисъл, доколкото именно те отговаряли за фактическото осъществяване на дейността. Поради това се твърди, че изцяло на предположения е изградена фактологията, според която дейността на дружеството е извършвана от подсъдимия в качеството му на вписан управител на същото. Относно твърдяното нарушение на материалния закон в жалбата се сочи, че „приписаното“ на С. деяние не съставлява от обективна и субективна страна престъпление по чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2 от НК, тъй като митническото деклариране на стоките при вноса им в страната е въз основа на неистински договори, които не са съставени или предоставени от него, а от неустановени лица. Налице е било митническо нарушение, тъй като в справките декларации по ЗДДС само формално е възпроизведен вече установеният от митническата администрация и заплатен ДДС, а подаваните впоследствие декларации не са послужили като основание за определянето му. От друга страна избягването на данъчни задължения чрез преправен, неистински или документ с невярно съдържание представлява изпълнително деяние на чл.255, ал.1, т.6 НК, за което не е повдигнато обвинение. Липсата на субективната страна на деянието се аргументира с неустановеното знание на подсъдимия за изготвянето и представянето от негово име на договори с невярно отразени стойности на внесените автомобили, предвид осъществяваната от други лица дейност, като последните биха могли да носят отговорност съобразно цитирана практика на ВКС. Алтернативно на тези доводи, изискващи отмяна на атакуваното решение, е поискано намаляване на наказанието и отмерването му по реда на чл.55 от НК, в която връзка се твърди несправедливото му определяне. Конкретно не били съобразени значими обстоятелства като чистото съдебно минало на лицето, добрите му характеристични данни и изтеклият времеви период от деянието, в чийто рамки са били блокирани банковите сметки на дружеството, затруднило търговската му дейност и издръжка на семейството му в Швейцария. В касационното съдебно заседание подсъдимият, редовно уведомен, не се явява, а защитникът му (адв. М.) поддържа алтернативно направените искания и подкрепящите ги доводи в жалбата, а в реплика към становището на прокурора допълва защитната теза, че е безспорно представянето на документи с невярно съдържание, но не е установено към това да е съпричастен подсъдимият. В качеството си на продавач, той нямал мотив да съставя втора фактура с невярно посочена стойност Представителят на Върховна прокуратура счита жалбата за неоснователна и предлага да се остави в сила въззивното решение. Счита, че сочените възражения са правени и пред апелативната инстанция, която им е дала достатъчно аргументиран отговор с яснота кои доказателствени източници са приети за валидни и как е формирано вътрешното му убеждение. Акцентира и на това, че същите в голяма степен касаят неподлежащата на касационен контрол обоснованост на съдебния акт, а освен това процесното данъчно престъпление се доказва документално и не изисква установяване на автора на неверните документи. Същественото е установеното представяне на договори със занижена стойност на внасяните автомобили от името на процесното дружество и включването им в данъчни декларации, с което е избегнато плащането на дължим ДДС. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното: С присъда № 7 от 09.03.2023 г. по нохд № 573/2022 г. Окръжен съд- Плевен е признал подсъдимия Л. Ю. С., [дата на раждане] , за виновен в това, че в периода 12.04.2012г. – 11.06.2014 г. в гр. Плевен при продължавано престъпление и при посредствено извършителство чрез Т. М. К., е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 59 868.81 лв. за „С.“ ЕООД, представляващи дължим ДДС, като е потвърдил неистина в подадени декларации по чл.125 ЗДДС в офис на НАП – Плевен, поради което и на основание чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години и конфискация в полза на държавата на сумата от 23 940 лв. На основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от четири години, считано от влизане в сила на присъдата. В тежест на подсъдимия са възложени направените деловодни разноски. По въззивна жалба от защитника на подсъдимия С. е постановено атакуваното решение на АС – Плевен от 31.12.2024 г. по внохд № 188/2023 г., с което присъдата е изцяло потвърдена. Подлежащите на първостепенно обсъждане оплаквания в жалбата за допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 НПК, свеждащи се според защитата до превратен доказателствен анализ с неправилно възприемане на сочените в обвинителния акт фактически положения, могат да бъдат предмет на касационна проверка само с оглед преценката за спазване на принципа за пълно и обективно изясняване на фактите от предмета на делото, както и на изискванията на чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК при постановяване на въззивния съдебен акт. В процесния случай те не могат да се счетат за игнорирани от съда. Извеждането на спорните фактически изводи за съпричастността на подсъдимия към дейността на процесното дружество, включително и тази, касаеща декларирания от негово име внос на автомобили в страната е било поставено на вниманието на въззивния съд с идентичните доводи в жалбата пред него. За дадения отговор на същите е проведено съдебно следствие, в рамките на което допълнително са разпитани свидетелите К. К., Ц. М., Н. Н. и М. П., изслушани са обяснения на подсъдимия и са изискани справки относно упълномощаването на свид. П.. Този процесуален подход за проверка на доказателствената съвкупност е израз на професионално усърдие, каквото е и последващото й задълбочено обсъждане в съответствие с изискването на чл.107, ал.5 от НПК, надлежно обективирано в изложените мотиви към решението. В него от фактическа страна в обобщен вид е прието избягване установяването и плащането на ДДС в инкриминирания размер чрез подаване по електронен път на справки –декларации по ЗДДС за управляваното от подсъдимия дружество „С.“ ЕООД с посочена в тях невярна информация относно действителния размер на дължимия ДДС за внос на употребявани автомобили от Швейцария. На съставителя и подател на справките - упълномощения за целта свидетел К., в качеството му на счетоводител били предавани митническите документи за внос при значително занижени стойности, като същите били осчетоводени и ЕАД- та /единен административен документ/ били включени в дневниците за покупки на дружеството. Установената чрез проверка по реда на международната административна помощ невярност на митническите документи за внос – договори и фактури (която не е спорна по делото), касае занижената стойност на внесените стоки, различна от действителната такава, посочена при износа им пред митническите органи на Швейцария, с което се постигало начисляването на по-ниски размери на дължимите ДДС и мито, като избегнатото облагане с ДДС се изразява в разликата между реалната стойност и невярно занижената такава при представянето на справки-декларации пред органите на НАП. За да приеме за доказана оспорената пред него съпричастност на подсъдимия към инкриминираната деятелност, касаеща данъчното задължение на „С.“ ЕООД, въззивният съд на първо място е отчел качеството му на реално действащ управител на това и на второ дружество, регистрирано в Швейцария, но с един и същ предмет на дейност – търговия с употребявани автомобили, като в част от процесните случаи именно неговото чуждестранно дружество се явява изпращач на стоката, получавана винаги от „С.“ ЕООД. Именно в тази връзка са обсъдени показанията на упълномощените от подсъдимия свидетели К. (за счетоводното обслужване) и К. К. (за митническо посредничество на ТМУ – Свищов), както и на свид. Ц. М. и Н. Н. (за обмитяването на митническия пункт в гр. Лом). Макар да е прието за категорично установено чрез извършените по делото справки нередовно упълномощаване на свид. М. П. и на тази основа да се гради защитната теза, разграничаваща подсъдимия от извършвания внос на процесните автомобили, аргументирано е счетено, че неговото участие е потвърдено от показанията на свид. Н. и свид. М.. За преценката си в тази насока съдът е акцентирал на изрично заявената от свид. Н. лична комуникация с подс. С. и съобщената му информация за ангажирането на лице, което ще представя автомобилите и документите пред митническите орани в гр. Лом и ще извършва плащанията. Така достатъчно ясно е изведено значимото за делото обстоятелство, че подсъдимият не е бил дистанциран от дейността на дружеството в България, независимо от ролята на свид. П. при предоставяне на документите за вноса на тази митница. Основният оспорен фактически извод на съда за участието на подсъдимия в инкриминираната деятелност е основан и на останалите обсъдени доказателствени източници, въз основа на които е констатирана липсата на установено друго лице като фактически управител и представляващ процесното дружество; оперирането на подсъдимия със сметките на дружеството лично и чрез упълномощените за целта свид. М. С. (негов син) и свид. В. Д.; извършените плащанията от сметки на дружеството по процесните ЕАД, както и към свид. Н. и К. (ангажирани с митническото представителство), а също и самото предоставяне на митническите документи за осчетоводяване на свид. К.. Същите не се опровергават от твърдяното пребиваване на подс. С. предимно в Швейцария и ангажирането му и с регистрираното там дружество. По делото е установено внасянето на процесните автомобили от „С.“ ЕООД, като се твърди и доставянето им в негов склад, а плащанията за покупката им и за последващото разпореждане с тях от една страна би могло да се извърши и в брой, за което сочат установените по експертен път вноски по сметките на юридическото лице в брой на каса, а от друга - изследването на този въпрос не е от съществено значение при констатираната доказателствена обезпеченост на приетия от съда факт за ангажираност на подсъдимия с дейността. Във връзка със защитните доводи за нередовното упълномощаване на свид. П. аргументирано съдът е обсъдил и показанията на свид. К., нает от подсъдимия с митническо посредничество при вноса на митница – Свищов, в които не се съобщава за участието на други лица, натоварени с представянето на стоките и обмитяването им на това място. Самите показания на свид. П. също са внимателно проследени и детайлно анализирани по начин, внасящ яснота в направения краен извод, че те не подкрепят обясненията на подсъдимия за пълната му дистанцираност от процесната дейност и реализирането й единствено от и за сметка на други две лица, сочени само с малките им имена. Това не се установява и въз основа на констатираното пред въззивната инстанция нередовно упълномощаване на свид. П., сочено в подкрепа на твърдението за липсата на познанство между С. и П.. Необходимо е да се посочи, че именно на това лице впоследствие са прехвърлени дружествените дялове на подсъдимия на 15.08.2014 г., за което няма спор, че е редовно осъществено и което не би било разумно обяснимо в случай, че липсва познанство както с него, така и с довелите го лица. По – същественото е обаче, че на нередовно упълномощаване на свид. П. от подс. С. не би могло да се придаде желаното от защитата значение, поради установеното по делото обстоятелство, че независимо от липсващата надлежна представителна власт, е установено извършването на действия от името на търговеца „С.“ ЕООД, срещу които няма каквито и да е данни за противопоставянето на представлявания впоследствие и на основание чл.301 от ТЗ извършените действия се считат за валидни. Поради това и ненужно е отправена критика към въззивния съд за недостатъчното отчитане на обсъжданото обстоятелство. На следващо място във връзка с конкретната извършвана от подс. С. дейност в съдебния акт е направено позоваване и на показанията на свидетелите Ц. К., И. Ц., В. Е. и Н. М., установяващи не само познанство със С. в обсъжданото му качество (като вносител на употребявани автомобили), но и отделни конкретни случаи, в които именно от негова страна е било възлагано превозването на автомобили до България. Действително в показанията не се сочи, че той е предавал на лицата два комплекта с различни документи, предназначени за митническите органи при износа и вноса, но и съдът не е приел такъв факт. В решението е посочено единствено, че превозвачите предавали документите, които били получавани от подс. С., в както са посочили и свидетелите. Макар да не е описан конкретен механизъм за това, очевидно на фактическата основа за предоставянето и на документите с невярно съдържание от подсъдимия, осигурил и самата превозвана стока, съдът е стигнал до заключението за неговата информираност в качеството му на управител на дружеството - вносител за невярно декларираната митническа стойност. Напълно неоснователно е възражението, че не е установено именно предаването на ползваните неверни документи от страна на подсъдимия, доколкото цитираните показания са в тази насока. Обяснимо те не биха могли да съдържат конкретика, а само общото твърдение за предоставянето на необходимите документи, които не са били отваряни (показания на свид. М.), като се държи сметка и за логично отреченото от свидетелите евентуално осъзнато предоставяне на неверни документи, което е от естество да ги уличи в неправомерни действия (показания на свид. И. Ц.). Аргументът на защитата за липсата на интерес от използването на документ с невярна стойност (втора фактура, по думите на защитника в съд. заседание) акцентира на ролята на подсъдимия като продавач с дружеството му в Швейцария, но то не само че не може да опровергае фактическите изводи за обратното, основани на обсъдените от съдилищата годни доказателства, но и не държи сметка за също така установеното качество на процесното дружеството като купувач, в чийто интерес е заплащането на по-нисък ДДС, а оттам и по-конкурентна цена на внесените стоки, чието предназначение с оглед количеството им, очевидно не е било за лично ползване. При изграждане на фактическите си изводи въззивният съд не е пренебрегнал твърденията на подсъдимия за реализиране на инкриминираните действия от две практически непознати му лица, поискали да работят с дружеството му, като отхвърлянето им не е направено произволно и въз основа на предположението, че само той е вписан като управител, както се сочи в касационната жалба. Точно обратното дадените обяснения са подробно и внимателно проследени, без да е убягнало както депозирането им едва в съдебната фаза с надграждането им в двете инстанции, така и тяхната изолираност от останалите доказателствени източници. Съпоставката им е въз основа на задълбочен анализ (на л.53 – л.59 от решението), чието преповтаряне е ненужно, но сочи както за извършения коректен собствен прочит на доказателствата и проверка на първоинстанционния акт относно обосноваността му, така и за даден отговор на всички защитни доводи, с което е изпълнено в пълнота задължението на съда по чл.339, ал.2 от НПК, като несъгласието с направените изводи не обосновава наличието на така сочения пропуск в касационната жалба. Критикуваният от защитата фактически извод за подписването на част от договорите за закупуването на внесените превозни средства от подс. С., не фигурира в изложените от съда съображения. Посоченото на л.50 от решението в тази връзка, макар и недостатъчно ясно, е относимо към общо обсъждане на всички изследвани документи – договори и фактури, поради което не би могло да се приеме за основано на неправилен прочит на обсъдените от съда експертни заключения по приетите почеркови експертизи. С оглед преценката за компетентното им извършване, коректно е прието отсъствието на подпис от С. в договорите за покупки, представени при вноса на стоките (на л. 58 от решението). Точният прочит на изложените по този въпрос съображения позволява да се узнае становището на съда в съгласие с това на първата инстанция, че обсъжданото обстоятелство не налага самостоятелен извод за недоказаност на обвинението, тъй като участието на подсъдимия в цялостната дейност по закупуване и внос на автомобилите от Швейцария за България в достатъчна степен се установява от останалите събрани гласни и писмени доказателствени източници. Касационната проверка, също налага да бъде споделена тезата, че значимо за предмета на делото е не изготвянето на документите с невярно съдържание, послужили и за последвалото некоректно деклариране, а тяхното съзнателно ползване впоследствие със съставомерната цел, както основателно сочи и представителят на обвинението. Предвид тези съображения касационната инстанция счете за неоснователни доводите на жалбоподателя, оспорващи пълноценното провеждане на съдебно следствие от въззивната инстанция или на извършен задълбочен анализ на ценените доказателствени източници по всички значими за решаване на делото въпроси. Неоснователни са и оплакванията за неспазване на материалния закон, които са аргументирани предимно с обсъдените твърдения за пропуски при изясняване на значимите за отговорността на подсъдимия обстоятелства. Процесуално издържаното установяване на последните, без данни за неясно формиране на вътрешното убеждение на съда, е обусловило и възможността за тяхната правна оценка съобразно материалния закон, който е приложен правилно. В депозираните през инкриминирания период справки –декларации по ЗДДС от името на „С.” ЕООД пред органите на данъчната администрация е била отразена невярно стойността на внесените от Швейцария стоки, посочена в осчетоводените в отчетните регистри на дружеството митнически документи и фактури с неверни данни за реалната стойност на същите. Цялостната дейност, свързана с представянето на неверни данни за стойността на стоките пред митническите органи, с последващото им включване в счетоводната документация, както и с потвърждаването на данните пред данъчната администрация в изискуемите по чл.125, ал.1 от ЗДДС справки, е довела до осуетеното установяване и плащане на данъчно задължение за разликата между реалната стойност и невярно занижената такава, тъй като е била променена данъчната основа за изчисляване на дължимия данък. Установеното по експертен път данъчно задължение е в размер на 59 868.81 лв. и отговаря на критерия на чл.93, т.14 НК за особено големи размери. Неоснователно е възражението на защитата за липсваща съставомерност на деянието в процесната му инкриминирана форма по т.2 на чл.255, ал.1 от НК поради вече извършеното предходно деклариране пред митническите органи. Въвеждането на несъюзни стоки на територията на страната е внос по смисъла на чл.16, ал.1 от ЗДДС, а той от своя страна е данъчно събитие съобразно чл.11, ал.3 от ППЗДДС. В тези случаи е установено задължение за администриране на данъка от съответните митнически органи по реда, предвиден в разпоредбите на чл.54-61 от ЗДДС и чл.47-52 от ППЗДДС, които определят и начисляват същия въз основа на посочената пред тях стойност на стоките, като освобождаването им се извършва след заплащане на данъка. Следователно при извършвания митнически контрол е създадена възможност за осуетяване плащането на дължими митни сборове за стоки, чиято стойност е занижена в сравнените с действителната и така то е относимо към освобождаването на внасяните стоки от митнически контрол. Въпреки това данъчно задълженото лице има възможността да декларира в срока по чл.125, ал.5, вр. ал.1 от ЗДДС цялостния реализиран резултат през данъчния период чрез подадена справка –декларация, изготвена въз основа на отчетните регистри по чл.124 от ЗДДС, като целта е точното установяване на данъка за внасяне или за възстановяване. В процесния случай е предприето депозиране на справка –декларация, но отново са посочени неверни данни, възпроизведени от митническите документи. Съобразно изготвената по делото счетоводна експертиза не е установено и подаването на коригиращи справки –декларации от дружеството, каквато възможност също е предвидена по чл.126 от ЗДДС при неотразени или неправилно отразени документи в отчетните регистри, придружаващи декларациите. Именно по този начин е реализирано конкретното изпълнително деяние на престъплението, към което няма отношение самото представяне на неверни документи пред митническите органи. Резултатът от последното несъмнено е пренесен и върху последвалото процесно невярно деклариране, но това не прави деянието несъставомерно в очертаното изпълнително деяние, както всъщност неоснователно счита защитникът, позовавайки се на другата възможна, но невменена на подсъдимия форма на престъплението по т.6 на чл.255, ал.1 от НК. Съставомерността на деянието не се изключва и с оглед възможността да се ползва или приспадне данъчен кредит за внесения ДДС (което би могло да е изпълнителната форма по т.7 на чл.255, ал.1 НК при неправомерното му приспадане), тъй като в процесния случай е инкриминирано и установено потвърждаването на неистина в справка –декларация по чл.125, ал.1 ЗДДС, от което е последвало установяването и плащането на дължимия при внос данък в по-малък размер от действителния такъв (в този смисъл са Р № 279/20.06.2014 г., нд № 740/14 г. ВКС, ІІ НО и Р № 244/22.06.2015 г., нд № 566/15 г., ВКС, ІІІ НО). При установеното по делото чисто техническо изготвяне на отчетните регистри и попълване на справките –декларации с подаването им по електронен път пред данъчната администрация от страна на счетоводителя К., за който не е установено да е знаел за неверността на данните, правилно е приета за доказана обвинителната теза за извършване на деянието под формата на посредствено извършителство. Възможната съпричастност и на други лица, подпомогнали инкриминираната дейност, само по себе си не оневинява подсъдимия и не би могла да обоснове липсата на отговорност за него при приетата по делото фактология за ангажирането му с дейността на дружеството, с организирането на транспорта и митническото оформление на внасяните стоки, както и счетоводното им отразяване и последващо деклариране по електронен път, тъй като сочи за знанието му за ползвания механизъм на избягване плащането на данъчното задължение. Поради това независимо от принципно правилния прочит от страна на защитата на разрешенията, дадени с т.3 от ТР № 4/2016 г. ОСНК на ВКС, съобразно които отговорност може да носи и лицето, фактически изпълняващо задълженията на търговеца, възложени му от съответния данъчен закон, в процесния случай те не влизат в противоречие с направените от съдилищата убедителни изводи, че подсъдимият е годен субект на престъплението с оглед установената му деятелност в качеството на собственик и управител на дружеството. В съответствие с това са изградени и правилни изводи за наличието и на изискуемата субективна страна на престъплението, която също е вярно обсъдена без необходимост от преповтаряне на изложените съображения. Касационното оплакване за явна несправедливост на наложените наказания на подсъдимия, съдът прие за основателно. Поначало извършеният от апелативният съд анализ при обсъждането на значимите за отговорността обстоятелства е верен и задълбочен. Наред с отчетената висока степен на обществена опасност, произтичаща от множеството отделни деяния с неплатеното данъчно задължение от 59 868.81 лв., надвишаващо почти петкратно размера на квалифициращото обстоятелство, определено в чл.93, т.14 НК, не са останали без нужното внимание и всички сочени от защитника факти като намаляващи укоримостта на извършеното. Така вярно е преценено, че подс. С. е неосъждан, а от престъплението е изтекъл значителен времеви период. Преимущественото наличие на смекчаващите отговорността фактори е дало основание да се утвърди наложеното наказание лишаване от свобода в минималния размер от три години, чието изпълнение е отложено за срок от четири години. Според касационния съд положителните данни за личността на подсъдимия, който полага труд и не е установено да е имал каквото и да е неправомерно поведение през изтеклия до момента период от деянието, позволяват извод, че случилото се е инцидентна проява и понастоящем за него и най-лекото предвидено в закона наказание лишаване от свобода се явява несъразмерно тежко дори само с оглед изтеклия значителен времеви период от деянията, самостоятелно обуславящ сериозно смекчаване на отговорността му. Същият е бил съобразен от съдилищата, като е вярно обсъден и правилно преценяван в съответствие с процесуалното поведение на подсъдимия, неотразило се на продължителността на процеса, но едновременно с това в крайна сметка в недостатъчна степен е оценен като неналагащ по-сериозна компенсация при отмерване на наказанието. Именно в тази насока е необходима намеса на касационната инстанция, според която посоченият фактор има преимуществено значение в конкретния случай за адекватно санкциониране и налага извършването му по правилата на чл.55 от НК. Отказът за прилагането им не е изрично мотивиран в съдебния акт, но с оглед позоваването на разпоредбата на чл.54 от НК очевидно се базира на неправилната преценка за липсата на такова изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, при което справедливото наказание спрямо лицето не би могло да се постигне и с най-лекото предвидено наказание по чл.255, ал.3 НК, явяващо се несъразмерно тежко. Независимо от фактическата и правна сложност на делото, както и от по-късния момент на привличане на С. като обвиняем, провеждането на наказателното производство не се вмества напълно в критерия "разумен срок" по смисъла на чл.6, т.1 ЕКЗПЧОС, за което процесуалното поведение на подсъдимия няма принос. Поради това настоящият съдебен състав счете, че следва да отмери наказанието при отчитане на посочения смекчаващ отговорността институт, като се наложи лишаване от свобода за срок от една година, а с оглед преценената възможност за постигане на целите му, отложеното на основание чл.66, ал.1 НК ефективно изпълнение следва да е за минималния изпитателен срок от три години. Личността на подсъдимия дава основание да се счете, че за поправителното въздействие спрямо него и предупредителното такова спрямо обществото, посоченият срок се явява достатъчен, още повече като се отчете и вече коментираната времева отдалеченост на деянието, през който период няма данни за негови противообществени прояви. По същите съображения и на основание чл.55, ал.3 от НК по-лекото наложено наказание конфискация на запорираната сума от 23 940 лв. не е необходимо и следва да бъде отменено. Не без значение за това е и възможността към същата да се насочи удовлетворяването на държавата за несъбраното данъчно задължение (на основание чл.19 от ДОПК и по арг. от ТР № 5/29.03.2021 г. на ВАС), за което по делото е била предявена, но не е приета гражданскоправната й претенция. По изложените съображения ВКС счете за основателна депозираната жалба в частта й, относима към основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК, което налага единствено изменение на обжалваното решение в посочения смисъл. Извън това при липсата на основание за внасяне на други промени в съдебния акт, в останалата му част същият следва да се остави в сила. Така мотивиран и на основание чл.354, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.4 и чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение РЕШИ: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 153 от 31.12.2024 г. по ВНОХД № 188/2023 по описа на АС- Велико Търново, като на основание чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК НАМАЛЯВА наложеното по чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2, вр. чл.26, ал.1 от НК на подсъдимия Л. С. наказание „лишаване от свобода“ от три на една година, както и определения на основание чл.66, ал.1 от НК изпитателен срок от четири на три години, като ОТМЕНЯ наложеното наказание конфискация в полза на държавата на сумата от 23 940 лв. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.