Решение на Върховен касационен съд ІІІ г.о 7 Р Е Ш Е Н И Е № 295 С., 27.11. 2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври, през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАПКА ЮСТИНИЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА С. ДИМИТРОВА при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 2141 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Н. М. от [населено място], приподписана от пълномощника му адв. С. Ц. от АК-С., против въззивно решение № 1488 от 20.07.2012 г., постановено по в.гр.д. № 122 по описа за 2011 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, с което като е потвърдено решение от 11.01.2010 г., постановено по гр.д. № 2581/2005 г. на Софийски градски съд, ГО, І-9 с-в, е уважен предявеният иск от А. П. К. от [населено място] срещу Л. Н. М., с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 152 и чл. 209 ЗЗД, като е прогласена нищожността на договора за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент в [населено място], сключен между М. К. И. като продавач и Л. Н. М. - купувач, подробно описан и оформен в нотариален акт № 042, т.ІІ, рег. № 6317, дело № 242/2004 г. на нотариус с рег. № 206 при Нотариалната камара, с район на действие Софийски районен съд, като сключен в противоречие със закона и този нотариален е отменен на основание чл. 431, ал. 2 ГПК/отм./ В жалбата се поддържат оплаквания и подробни съображения за недопустимост на въззивното решение, с твърдението, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, респ. неговата неправилност. В съдебно заседание пълномощникът на жалбоподателя адв. Д. от АК-С. навежда доводи в подкрепа на оплакването за частична недопустимост на въззивното решение, както и неправилност на същото в останалата му част, поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК, с искане за неговата отмяна и обезсилване в недопустимата му част и отхвърляне на предявените искове в останалите обжалвани части. Претендира присъждане на разноски, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК. Подробни съображения са изложени в писмена защита. Ответникът по касационната жалба А. П. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Г. от АК-С., я оспорва като неоснователна. В съдебно заседание моли въззивното решение като постановено в съответствие със закона да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски, както и прави възражение за прекомерност на адвокатските възнаграждения на касатора по чл. 78, ал. 5 ГПК. С определение № 832 от 01.07.2013 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по правния въпрос от процесуално естество, поставен в изложението за допускане на касационното обжалване, а именно - допустим ли е иск за прогласяване на нищожността на целия договор за покупко-продажба на недвижим имот от лице, което не е страна по договора и не е собственик на целия, а притежава само идеална част от собствеността върху прехвърления имот, съответно – процесуално допустимо ли е съдебното решение, постановено по такъв иск. По останалите правни въпроси, релевирани в изложението касационно обжалване на въззивното решение не е допуснато, поради липса на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид доводите, изложени в подадената касационна жалба във връзка с основанията за касиране по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК и като провери правилността и допустимостта на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 и чл. 293, ал. 4 ГПК, намира следното: За да постанови обжалваното решение, с което като е потвърдено първоинстанционното решение е уважен предявеният иск, съдът е приел, че предвид изложените от ищеца и неговите процесуални представители твърдения по делото, спорното право следва да се квалифицира по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – иск за прогласяване нищожност на процесния договор за продажба като противоречащ на закона. Приел е, че от данните по делото е установено, че процесния договор е сключен в пряко нарушение на чл. 152 и на чл. 209 ЗЗД, тъй като от една страна е сключен като съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението на майката на ищеца по сключен с ответника договор за заем не бъде изпълнено, кредиторът – ответникът ще стане собственик на вещта – процесния апартамент, и в този смисъл като съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение за кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително. Освен това е приел за установено от свидетелските показания на св. С. относно съдържанието на предварителния договор между същите страни по продажбата и на твърдяната уговорка за обратно изкупуване, на собствено основание водеща до нищожност на продажбата по силата на изричната разпоредба на чл. 209 ЗЗД. По поставения процесуалноправен въпрос с оглед проверката относно процесуалната допустимост на въззивното решение в случаите, при които е предявен иск за прогласяване на нищожността на целия договор за покупко-продажба на недвижим имот от лице, което не е страна по договора и не е собственик на целия, а притежава само идеална част от собствеността върху прехвърления имот, както и относно допустимостта на този иск в тази част, е налице задължителна съдебна практика, обективирана в решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, а именно решение № 397 от 03.10.2012 г. по гр.д. № 1604/2011 г. на ВКС, ІV г.о. В него е прието, че съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това, а съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, освен в изрично предвидените от закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съда. За ищеца, предявил установителен иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот е налице правен интерес и той е процесуално легитимиран да предяви този иск, когато твърди и представя доказателства, че е собственик на целия процесен имот, макар и да не е страна по договора. В този случай ищецът брани правото си на собственост, тъй като с предявения иск за нищожност се домогва до постановяването на положително за него съдебно решение, с което със силата на пресъдено нещо да бъдат отречени правните последици на атакувания договор – неговото облигационно действие между страните по договора, и най-вече – вещно-прехвърлителният ефект на договора, имащ за предмет имота, собственост на ищеца. Когато обаче от доказателствата по делото се установява, че ищецът не е собственик на целия, а само на идеална част от процесния имот, предмет на договора, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име (освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция), този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска за нищожност само до размера на своето право на собственост, чиято защита търси по съдебен ред, т.е. той може да предяви иска за прогласяване нищожността на договора само относно идеалната част от процесния имот, която е негова собственост. Процесуално легитимирани да предявят иск за нищожност на останалата част от договора, и признат от закона правен интерес от това имат (чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 2 ГПК) единствено останалите съсобственици на имота. Поради това, когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия договор, този иск като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, а следователно – и поради липса на признат от закона правен интерес, е недопустим в частта му, с която нищожността се претендира относно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска като обикновени другари в процеса на съсобственика си - ищец. Образуваното исково производство и постановените съдебни решения по така предявен частично недопустим иск за нищожност, съответно са също частично недопустими – в частта, с която искът е разгледан по същество и е уважен или отхвърлен от съда относно идеалните части на съсобствениците на ищеца, които не са предявили установителен иск. Постановеното от въззивния съд по изведения с определението по чл. 288 ГПК процесуалноправен въпрос е в противоречие с тази задължителна съдебна практика, която се възприема и от настоящия съдебен състав на ВКС. Ищецът А. К. се легитимира като собственик на процесния апартамент по силата на наследствено правоприемство от своята майка М. К. И., която е и страна по процесната сделка, като от представеното по делото удостоверение за наследници № 229 от 10.05.2005 г. на М. К. И. се установява, че освен сина си А. К., тя е оставила за свой законен наследник и дъщеря си Н. Д. И., т.е. в случая ищецът обосновава права на собственост върху ½ идеална част от процесния апартамент. С оглед на това настоящата инстанция намира, че той е предявил частично недопустим иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а именно – в частта му, с която се претендира нищожност на процесния договор за покупко-продажба относно останалата ½ идеална част от процесния имот, която не е негова собственост. Като постановени по такъв частично недопустим иск, недопустими съответно в тези части са и постановените по него първоинстанционно и въззивно решения по делото. С оглед на това и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, в тази му процесуално недопустима част въззивното решение, което е предмет на касационен контрол, следва да бъде обезсилено, а производството по делото следва да бъде прекратено в същата част. Тези изводи не се променят от изтъкваната в пледоарията на пълномощника на ищеца адв. Г. липса на доказателства, че наследницата Н. И. е приела наследството от майка си по опис, тъй като наличието или не на този факт по никакъв начин не може да обоснове извод за процесуална допустимост изцяло на иска му за нищожност, след като посочената по-горе част от него е предявена в нарушение на изричната императивна процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, а следователно – и при липса на признат от закона правен интерес. В останалата му част, с която искът по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е уважен за ½ идеална част от процесния имот, въззивното решение е допустимо и правилно. При точно приложение на материалния закон и спазване на съдопроизводствените правила, апелативният съд е приел, че от данните по делото е установено, че процесния договор за продажба на апартамента между праводателката на ищеца и ответника е сключен в нарушение на императивните разпоредби на чл. 152 и на чл. 209 ЗЗД, тъй като от една страна е сключен като съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението на майката на ищеца по сключен с ответника договор за заем не бъде изпълнено, кредиторът – ответник по спора ще стане собственик на вещта – процесния апартамент, и в този смисъл като съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение за кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително. Освен това е приел за установено/св. показания на С./ относно съдържанието на предварителния договор, касаещ процесния апартамент между същите страни по продажбата и на съдържащата се уговорка за обратно изкупуване на същия обект, което на собствено основание води до нищожност на продажбената сделка по силата на изричната разпоредба на чл. 209 ЗЗД. От горното следва, че тъй като въззивният съд не е допуснал сочените в касационната жалба нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, то въззивното решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила в процесуално допустимата му част. Предвид промяната в касационното производство на крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответника дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца претендираните и направени от него разноски в производството пред въззивната и касационна инстанции, съразмерно с уважената част от иска, а именно – сумата 900 лв. (половината от общо направените разноски в размер 1 800 лв.). На основание чл. 78, ал. 4 и ал. 5 ГПК, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника-касатор, претендираните и направени от него разноски в производството пред въззивната и касационна инстанции по делото, съразмерно с прекратената част от него, редуцирани с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с направеното възражение от страна на пълномощника на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатските възнаграждения, платени от ответника и съобразно приетото разрешение в т. 3 на ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а именно – общо сумата от 1 777,78 лв. (половината от заплатените държавни такси за въззивното и касационно производство - 288,78 лв. и дължимото адв. възнаграждение, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 за М. за въззивната и касационна инстанции – 1 489 лв., съгласно представения списък по чл. 80 ГПК/. Или по компенсация ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 877,78 лв. разноски по делото. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 4 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1488 от 20.07.2012 г., постановено по в.гр.д. № 122 по описа за 2011 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, в частта му, с която като е потвърдено решение от 11.01.2010 г., постановено по гр.д. № 2581/2005 г. на Софийски градски съд, ГО, І-9 с-в, предявеният иск от А. П. К. от [населено място] срещу Л. Н. М. от [населено място], с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 152 и чл. 209 ЗЗД е уважен относно 1/2 идеална част от недвижим имот - апартамент в [населено място], подробно описан, предмет на договор за покупко-продажба, сключен на 17.09.2004 г. между М. К. И. като продавач и Л. Н. М. - купувач, оформен в нотариален акт № 042, т.ІІ, рег. № 6317, дело № 242/2004 г. на нотариус с рег. № 206 при Нотариалната камара, с район на действие Софийски районен съд, като сключен в противоречие със закона и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1488 от 20.07.2012 г., постановено по в.гр.д. № 122 по описа за 2011 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, в останалата му обжалвана част. ОСЪЖДА А. П. К. от [населено място] да заплати на Л. Н. М. от [населено място] сумата от 877,78 лв. (осемстотин седемдесет и седем лева и 78 ст./ – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :