6 Р Е Ш Е Н И Е №182 гр. София, 13.12.2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия ВЛАДИМИРОВ гр. дело № 657/2018 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. К. П., гражданин на Република С., чрез адв. Д., е подала касационна жалба срещу решение № 2208 от 30.10.2017 г. по гр. дело № 1978/2017 г. на Апелативен съд – София в частта, с която са уважени предявените срещу нея от С. Т. С. искове по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, и са й възложени сторените от противната страна разноски. Ответникът по касация – С. Т. С. от [населено място], чрез своя пълномощник, оспорва жалбата. Третото лице помагач Е. Л. К. не е изразило становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе съобрази следното. С определение № 608 от 25.07.2018 г. на настоящия състав на ВКС въззивното решение в обжалваната му част е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. С това решение, след отмяна на решението от 24.01.2017 г. по гр. д. № 5231/2014 г. на Софийски градски съд, ГО, І-20 състав, е осъдена К. П., гражданин на Република С., с настоящ адрес [населено място], [улица] съдебен адрес адв. Д. Ц. – [населено място], [улица], ет. 2, офис 6, да плати на С. Т. С. с ЕГН [ЕГН], съдебен адрес адв. Ч. Д. – [населено място],[жк], [жилищен адрес] на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД сумата от 70 000 евро като част от общо дължими 302 300 евро, получени в заем съгласно споразумение с нотариална заверка на подписите от 29.11.2010 г., ведно със законна лихва върху сумата от 11.04.2014 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 30 000 евро – обезщетение за забава в плащането на главницата от 302 300 евро за периода от 01.04.2011 г. до 11.04.2014 г., като част от общо претендираните 78 732. 36 евро. С въззивното решение касаторката е осъдена също да заплати, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищцата С. сумата от 36 622. 66 лв. – разноски по делото за две съдебни инстанции. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че съдът неправилно е приложил материалния закон като е приел, че е осъществен фактическия състав на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, който изисква освен съгласието на страните по договора за заем и реалното предаване на заетата сума, а в случая подписаното споразумение от 29.11.2010г. не удостоверявало последния факт, независимо от отразеното в него, че служи като разписка за получената сума; че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като не е обсъдил всички доказателства по делото – по отделно и в тяхната съвкупност, а е основал решението си на признанието на ответницата на неизгодния за нея факт, че през 2008 г. е получила в заем от ищцата сумата от 302 300 евро, игнорирайки обстоятелството, че заемополучателката не е български гражданин и е твърдяла, че не владее български език, както и че въззивният съд не се произнесъл съобразно изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК по своевременно релевираното правопогасяващо възражение на ответницата за давност. Иска се въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят. С посоченото по-горе определение № 608 от 25.07.2018 г. касационното обжалване е допуснато по въпросите за преценката на признанието на неизгоден за страната факт; възможно ли е съдът да основе решението си само на признанието и да игнорира останалите доказателства; длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства и събрани по делото доказателства и да отговори на всички доводи и възражения на страните; възможно ли е да основе изводите си само на избрани доказателства. По поставените правни въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС дава следния отговор. По въпроса за преценката на признанието на неизгоден за страната факт и въпроса дали е възможно съдът да основе решението си само на признанието, и да игнорира останалите доказателства се споделя практиката, обективирана в Решение № 70/29.05.2013 г. по гр. д. № 579/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., както и в Решение № 262/02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно които признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако този факт е обявен за ненуждаещ се от доказване. Признанието се преценява от съда с оглед всички обстоятелства по делото и съдът може да приеме, че съответният факт се е осъществил само ако е това признание е установено чрез пълно доказване. По въпросите дали е длъжен съдът да обсъди всички обстоятелства и събрани по делото доказателства, и да отговори на всички доводи, и възражения на страните, както и дали е възможно съдът да основе изводите си само на избрани доказателства се споделя практиката, обективирана в Решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., според която съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Това задължение има и въззивния съд като инстанция по същество на спора - Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. При обсъждане на доказателствата и доводите следва да се вземат предвид и направените от страните признания на неизгодни за тях факти, които преценени по правилото на чл. 175 от ГПК - с оглед на всички обстоятелства по делото, биха обосновали основателност или неоснователност на исковата претенция. С оглед на така възприетите правни разрешения по съществото на касационната жалба, ВКС, в настоящия си състав приема следното: Предявени са искове за връщане на част от сума, предоставена в заем на ответницата от ищцата и за присъждане на обезщетение за забава в плащането на главницата. В исковата молба са изложени твърдения, че с подписаното между страните споразумение от 29.11.2010 г. е обективирано съгласието им ответницата – заемател да върне на 28.02.2011 г. дадената й в заем от ищцата – заемодател сума от 302 300 евро, заедно с дължимата лихва за периода от 01.12.2008 г. до 29.11.2010 г. в размер на 69 652. 44 евро. Падежът на задължението за връщане на сумата е променен с Анекс от 24.02.2011 г. към споразумението и е определен на 31.03.2011 г. Поддържа се, че поради неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума, се иска осъждането му да я заплати на заемодателя – искът е предявен като частичен за сумата от 70 000 евро при общ размер от 302 300 евро, както и на обезщетение за забава – също предявен като частичен иск за сумата 30 000 евро при общ размер от 78 732. 36 евро, за периода от 01.12.2010 г. до 11.04.2014 г. В отговорът на исковата молба ответницата е оспорила съществуването на заемно правоотношение между страните, основано на предадена й на 20.11.2008 г. от ищцата парична сума в посочения размер. Заявила е, че такава облигационна обвързаност помежду им не съществува. По отношение на споразумението от 29.11.2010 г. е противопоставила възражения за недействителност, поради липса на съгласие, доколкото като чужд гражданин не владее български език, а и нотариусът, заверил подписите на страните по него не е назначил преводач. Първоинстанционният съд е намерил иска по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за недоказан по своето основание – поради липса на доказателства за фактическото предаване на заетата сума и го е отхвърлил, ведно с акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Въззивният съд е постановил обратен резултат като е уважил исковете, след отмяна на атакуваното първоинстанционно решение. Съдът е приел, че претендираната сума е дадена в заем от ищцата на ответницата и това се установявало от споразумението с нотариална заверка на подписи. Позовал се е на изрично направеното в споразумението извънсъдебно признание от ответницата на неизгодния за нея факт, че през 2008 г. е получила в заем от ищцата сумата от 302 300 евро. Установил е, че това признание, при липсата на успешно проведено оспорване, го обвързва, като доказва постигнатото в по-ранен момент съгласие и предаването на сумата, тъй като споразумението служи като разписка за заетата сума, т.е. доказва заемното правоотношение. Съдът е приел също, че ответната страна, чиято е доказателствената тежест, не е доказала и останалите си правоизключващи и правоунищожаващи възражения. По съображения, че договорът за заем е реален договор – т.е. предаването на сумата не е изпълнение на задължение по договора, а е действие по сключване на самия договор, е прието, че свидетелските показания за установяването му – предвид размера на заемната сума, който е над 5 000 лв., са недопустими по силата на чл. 164, т. 3 от ГПК. Затова, доколкото липсвало съгласие на страните по спора за събирането им, апелативният съд не е обсъждал показанията на разпитаната свидетелка А. относно обстоятелствата по предаването на сумата. Тези показания са приети за допустими и данните, чиито източник са те, са обсъдени във връзка с останалите съпътстващи сключването на съглашението уговорки, които не са намерили израз в неговото съдържание, както и за обстоятелствата, при които е сключен договора. Въззивният съд е приел, че изпълнение по заемното правоотношение дължи единствено ответницата, която следва да върне заетата сума на ищцата, а не трети лица, доколкото те не са страна по него и липсват такива уговорки в договора. Според настоящия състав на ВКС въззивният съд е мотивирал правния си извод за наличие на облигационна обвързаност между страните по договор за заем, основана на постигнато съгласие и предадена парична сума, в отклонение от правните разрешения на цитираната по – горе практика на ВКС. В случая апелативният съд не е обсъдил направеното признание на неизгоден от ответницата факт – получаване на заетата сума в посочения й размер, в контекста на своевременно релевираното възражение на защитата й, че тя е чужд гражданин и не владее български език, при поддържано допуснато от нотариуса нарушение на чл. 582 от ГПК. Това процесуално нарушение е резултат от неизпълнение на задължението на въззивния съд да извърши своя преценка на събраните по делото доказателства и заявените от страните защитни доводи и възражения, в пределите очертани от въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК, излагайки подробно фактически и правни съображения по тях, като съд по съществото на спора. Следва да се има предвид, споразумението от 29.11.2010 г. с нотариална заверка на подписите на страните в частта му, отнасяща се до извършване на нотариалното удостоверяване на подписите на съконтрахентите представлява официален документ. В частта му съдържаща изявлението на страните, че заемателят е получил заем от заемодателя в размер на сумата от 302 300 евро, която е предадена в брой на заемателя, споразумението съставлява частен свидетелстващ документ, материализиращ удостоверителното изявление на страните за даден факт. Частният свидетелстващ документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което при оспорване на отразеното в него не е нужно откриване на производство по чл. 193 от ГПК. Опровергаването на такъв именно документ е в тежест на страната, която го е представила, като в случая с оглед на чл. 164, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 от ГПК не са допустими свидетелски показания. Предвид на релевираното от защитата на ответната страна възражение в горния смисъл, съдът е следвало да прецени дали направеното признание в текста на споразумението от 29.11.2010 г. е валидно, като формира свой извод по този релевантен факт и съобразно с това да изложи съображения за наличие, респ. отсъствие на обвързаност от него, с оглед осъществяване на елементите от фактическия състав на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Дали лицето, което е направило това удостоверително изявление и за което се твърди да не владее български език, е съзнавало и разбирало смисъла, и съдържанието на съглашението, е въпрос от първостепенно значение. Отговорът по него ще формира извод по спора относно валидността на волеизявлението на страната, респ. на признанието, че е получила на посочена дата заем от ищцата, в размер на 302 300 евро, срещу задължението й да го върне, обективирано в съдържанието на споразумението. В случая въззивният съд не е изложил мотиви по това обстоятелство и не е обсъдил възражението за опорочаване на волята на страната, поради незнание на български език и твърдяната нарушена норма на чл. 582 от ГПК. Ето защо, релевираното в касационната жалба оплакване за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при постановяване на атакуваното въззивно решение, е основателно. Като основателно следва да се приеме и оплакването, че въззивният съд не е обсъдил и не се произнесъл по своевременно направеното от защитата на ответницата правопогасяващо възражение за давност на процесното вземане. То е въведено в отговора на исковата молба и е основано на разпоредбата на чл.111 от ЗЗД. По него въззивният съд не е изложил съображения, съобразно изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК. Посочването в обжалваното решение, че ответната страна не е доказала и останалите свои възражения – правоизключващи и правоинущожаващи, без да се сочат конкретно кои са те и без да се излагат аргументи защо се приема тяхната недоказаност в процеса, не покрива изискването за мотивираност на съдебното решение. Неизлагането на мотиви в горния смисъл по въведено в процеса правопогасяващо възражение за давност представлява съществено нарушение на процесуалните правила. Предвид изложеното следва да се приеме, че въззивният съд е процедирал в противоречие с правните разрешения, приети в практиката на ВКС и обективирани в цитираните по-горе решения, представени към приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касационната жалба. Постановеното въззивно решение е в отклонение от тази практика, тъй като съдът не е мотивирал съображения за валидността на съглашението между страните, вкл. и на признанието на неизгоден за страната факт, предвид възражението на ответницата, че не владее български език и с оглед соченото допуснато нарушение от нотариуса по чл. 582 от ГПК, както и при отсъствие на изложени мотиви по смисъла на чл. 236, ал. 2 от ГПК по възражението й за изтекла погасителна давност на вземането. Ето защо, въззивното решение в обжалваната му част се явява неправилно, като постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, свеждащо се до неизлагането на собствени мотиви по спора – както по възражението на ответницата, че не владее български език, което рефлектира на валидността на волеизявлението й по съглашенията (основното от 29.11.2010 г. и анекса към него), така и по възражението й за изтекла погасителна давност на вземането. Допуснатите нарушения са основания за отмяна на решението в обжалваната част и връщане на делото в тази част за ново разглеждане съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе на основание чл. 294, ал. 2 от ГПК по разноските за водене на делото пред ВКС. По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 2208 от 30.10.2017 г. по гр. дело № 1978/2017 г. на Апелативен съд – София в ЧАСТТА, с която е осъдена К. П., гражданин на Република С., с настоящ адрес [населено място], [улица] съдебен адрес адв. Д. Ц. – [населено място], [улица], ет. 2, офис 6, да плати на С. Т. С. с ЕГН [ЕГН], съдебен адрес адв. Ч. Д. – [населено място],[жк], [жилищен адрес] на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД сумата от 70 000 евро като част от общо дължими 302 300 евро, получени в заем съгласно споразумение с нотариална заверка на подписите от 29.11.2010 г., ведно със законна лихва върху сумата от 11.04.2014 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 30 000 евро – обезщетение за забава в плащането на главницата от 302 300 евро за периода от 01.04.2011 г. до 11.04.2014 г., като част от общо претендираните 78 732. 36 евро и разноски в размер на 36 622. 66 лв. ВРЪЩА делото в отменената част за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. 6