1 Р Е Ш Е Н И Е № 425 гр. София, 22 декември 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Спас Иванчев при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1169 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимите Г. М. Т. и В. Х. Б., чрез защитника им адвокат И. И. от АК – [населено място], срещу постановената от Софийския градски съд, НО, 17-ти въззивен състав, нова присъда № 200 от 22 юни 2015 година, по внохд № 1633 / 2015 година, след отмяна на присъда от 06 февруари 2015 година на Софийския районен съд, НК, 104-ти състав, по нохд № 21443 / 2011 година в частта й, с която двамата жалбоподатели са признати за невинни и оправдани по повдигнатите им обвинения по чл. 170, ал. 2 от НК и по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. чл. 130, ал. 1 от НК. В жалбата и допълнението към нея се твърди, че присъдата на въззивния съд е незаконосъобразна, несправедлива и постановена при допуснати абсолютни нарушения на процесуалните правила, като се претендира нейната отмяна и потвърждаване на присъдата на първоинстанционния съд. Би могло да се приеме, че жалбата съдържа позоваване на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НК. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателите-подсъдими Г. Т. и В. Б. участват лично и със защитника си адвокат И., който поддържа касационната жалба при релевираните в нея отменителни основания, като акцентира върху недостатъците в доказателствената дейност на въззивния съд и неправилното приложение на закона в резултат на ненадлежните изводи по фактите. На практика, съображения за явна несправедливост на наложените наказания липсват не само в жалбата и допълнението към нея, но и по съществото на делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е оправдал изцяло подсъдимите Г. М. Т., В. Х. Б. и П. П. П. по повдигнатите на всеки от тях обвинения по чл. 170, ал. 2, предл. 1 и предл. 3 във вр. ал. 1, предл. 1 от НК и само за подсъдимите Т. и Б. - по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. чл. 130, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. В производство, инициирано по протест на прокурор при Софийската районна прокуратура, е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда, с която: - присъдата е отменена в частта й относно оправдаването на подсъдимите Г. Т. и В. Б. и по двете обвинения, като - подсъдимите Г. М. Т. и В. Х. Б. са признати за виновни в това, че на 10. 10. 2011 година, в [населено място], в[жк], влезли в чуждо жилище – стая, ползвана под наем от Т. Д. З., като употребили за това сила, деянието е извършено нощем и от две лица, поради което и на основание чл. 170, ал. 2, предл. 1 и предл. 3 във вр. ал. 1, предл. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, са осъдени на по една година лишаване от свобода всеки от тях и - подсъдимите Т. и Б. са признати за виновни и в това, че на същата дата и същото място, в съучастие като съизвършители, причинили на Т. Д. З. лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. чл. 130, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, са осъдени на по една година лишаване от свобода всеки от тях, - на основание чл. 23, ал. 1 от НК на всеки от подсъдимите е определено общо наказание за двете престъпления от една година лишаване от свобода, - на основание чл. 66, ал. 1 от НК изтърпяването на общото наказание е отложено за всеки от подсъдимите за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила, - присъдата е потвърдена в останалата й част, - присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимите Т. и Б.. Срещу новата присъда на въззивния съд е подадена касационна жалба от защитника на подсъдимите Т. и Б.. Жалбата е допустима, тъй като с нея се оспорва съдебен акт, подлежащ на касационен контрол при условията на чл. 346, т. 2 от НПК, подадена е от лица, които имат право на това по чл. 349, ал. 1 от НПК и в срока по чл. 350, ал. 1 от НПК. Потвърденото от въззивния съд оправдаване на П. П. не е атакувано по касационен ред. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Заявените в жалбата и аргументирани в допълнението към нея касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, се подкрепят с доводи, относими по-скоро към обосноваността на фактическите констатации на въззивния съд, която е извън предмета на касационния контрол. Жалбата съдържа недоволството на подсъдимите от оценката на доказателствените източници, в т. ч. гласните (най-вече показанията на пострадалия З.), както и личната им преценка на тяхната доказателствената стойност и достоверност, поради което пледират за неточни изводи на съда по фактите и като последица – за неправилно приложение на правото при ангажиране на отговорността им. Тъй като е известно, че проверката за правилното приложение на закона (както и за справедливостта на наказанието), е възможна само при констатации за отсъствие на нарушения на процесуалните правила, които биха злепоставили изводите на решаващия съд по фактите, то проверката за наличие на такива следва да се извърши преди останалите. Извършената от третата инстанция проверка констатира, че в процесуалната дейност на въззивния съд по установяване на обстоятелствата от предмета на доказване, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Основният спорен по делото фактически въпрос е този за начина на проникване на подсъдимите Т. и Б. в стаята, обитавана от пострадалия З.. Защитата твърди, че употребата на сила за това не е установена по делото по категоричен и несъмнен начин, а изводите на въззивния съд в тази насока са противоречиви и неубедителни. Наличните по делото доказателства за това обстоятелство, от съществено значение за престъплението по чл. 170 от НК, за което двамата подсъдими са осъдени, се съдържат основно в показанията на свид. З. и в протокола за оглед и изготвения и приложен към него фотоалбум (л. 7-12 от ДП), както и в обясненията на подсъдимите Т. и Б.. Въззивният съд е изложил съображения по доказателствените източници и установените от тях факти (л. 6 от мотивите). Макар и лаконични, те позволяват да се проследи въз основа на какво и по какъв начин е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите. Показанията на свид. З. правилно са кредитирани за достоверност, доколкото по делото не са налице данни, които да разколебават съобщеното от свидетеля. Обстоятелствата, че вътрешната дървена врата на стаята е била в недобро състояние, с множество подбитости по рамката, разделена на три части външна метална част на бравата и пр., че външната метална решетка също не е била стабилна и лесно се е отваряла, се установяват не само от показанията на този свидетел, но и от данните от протокола за оглед и фотоалбума към него. Няма причини обаче да не се възприеме заявеното последователно и безпротиворечиво от свидетеля, че дървената врата е отворена със сила от двамата подсъдими, въпреки опита на свидетеля да я подпре с тялото си отвътре. В подкрепа на този извод са и намерените при огледа парчета мазилка на пода, от вътрешната страна на вратата. Що се касае до отварянето на външната метална решетка, въззивният съд е имал фактически основания да приеме, че това е станало и с помощта на хвърлената от свид. З. гира, която е ударила решетката, докато подсъдимите са опитвали да я отворят. Това обаче не повлиява направените изводи за насилствено проникване на подсъдимите в стаята на свидетеля и за опитите му да се защити по всякакъв начин от среднощното нахлуване на непознати лица. Фактът на нанесени на пострадалия множество удари от двамата подсъдими е несъмнено установен по делото. В тази насока свидетелства не само З., но и портиерът на блока В., при когото пострадалият е избягал и потърсил помощ и който е възприел състоянието му непосредствено след нападението. Съдебномедицинската експертиза по делото (експерт д-р Н.) се основава на личен преглед на пострадалия и на представена медицинска документация (оригинал на медицинско направление) и установява наличие на оток, множество кръвонасядания и охлузвания в областта на главата, лицето и тялото, вкл. такива от категорията на „защитните”. Експертното заключение не е оспорено от страните и правилно е възприето от съда като ясно и пълно. Изводите на експерта за обективните находки по тялото на пострадалия опровергават заявеното от подсъдимите за нанесен му (евентуално) един удар (обяснения на подсъдимите в с. з. на 06. 02. 2015 година, л. 122 от нох дело). Така че, възраженията на подсъдимите Т. и Б. срещу доказателствената дейност на въззивния съд следва да бъдат прецени като неоснователни. Те не намират опора в данните по делото. Формираните от въззивния съд изводи по фактите не се основават предимно, дори единствено, на показанията на пострадалия З.. Заявеното от него е оценено съобразно цялата доказателствена съвкупност, вкл. и във връзка с данните от протоколите за оглед и разпознаване, фотоалбума, констатациите и заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото, без данни за игнориране и превратност. Затова, ВКС намира за неоснователно твърдението за липса на надлежна доказателствена основа за фактическите изводи на въззивния съд относно начина на проникване на двамата подсъдими в стаята на свидетеля. Същественото в случая е, че това е станало без негово съгласие, при оказана съпротива от негова страна в рамките на възможната, чрез упражнен натиск върху вратата и предпазната решетка и при тяхното допълнително увреждане. В рамките на надлежно установените по делото факти от предмета на доказване, материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и правната им оценка обуславя законосъобразността на съдебния акт. Възраженията на защитата на подсъдимите за несъставомерност на деянието от обективна и субективна страна по нормата на чл. 170, ал. 2 от НК, са неоснователни. Вярно е, че законът не санкционира просто влизането в чуждо жилище, а само ако това е извършено по един от изброените в ал. 1 на чл. 170 от НК начини и без свободно изразено съгласие на обитателя. А настоящият случай е именно такъв. За съставомерността на деянието не е необходимо деецът да прониква противозаконно в чуждото жилище с намерение да извърши друго престъпление, каквото твърдение се съдържа в допълнението към жалбата. Достатъчно е той да е влязъл в жилището по един от изчерпателно изброените в закона способи, преодолявайки по този начин липсата на съгласие от страна на обитателя. Неоснователно е и възражението на защитата за несъставомерност на извършеното по т. 12 на чл. 131, ал. 1 от НК. От установените по делото факти не може да се направи извод за наличие на предходни взаимоотношения на подсъдимите с пострадалия и за личен мотив за нахлуването в стаята и за физическото посегателство. В тази връзка следва да се подчертае, че това не винаги изключва определянето на подбудите като „хулигански”, както е и в конкретния случай. Съчетаването на личния мотив с „хулиганските подбуди” по смисъла на чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК, не само е възможно от психологическа гледна точка, но е свързано и с евентуалния умисъл за престъпното хулиганство, който е възможен, вкл. според даденото тълкуване с ППВС № 2/1974 година, т. 3 (в този смисъл вж. и ППВС № 2/1957 година, т. 19, р. № 65/2010 година на ВКС, І НО, р. № 441/2011 година на ВКС, І НО и др.). Също така е несъмнено, че извършването на деянието на публично място съвсем не е задължителна характеристика на престъплението по този текст на закона, каквото твърдение се съдържа в жалбата. В допълнението към касационната жалба не са изложени конкретни доводи в подкрепа на формално заявената явна несправедливост на наложените на подсъдимите Т. и Б. наказания. Настоящата инстанция не установява да е налице визираното в разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК несъответствие на наказанията с обществената опасност на деянието и с установените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимите обстоятелства. Съдът е изложил съображенията си за индивидуализацията на наказанията, които няма причини да не бъдат споделени (мотиви, л. 9-10). Обществената опасност на деянието не е ниска, причинените телесни увреждания на пострадалия З. са сериозни в рамките на леката телесна повреда по чл. 130, ал. 1 от НК. Наказанията за престъплението по чл. 170, ал. 2 от НК са определени при предвидения в закона минимум, а изтърпяването на определените общи наказания за всеки от подсъдимите е отложено за минимален изпитателен срок. При така изложените съображения, ВКС намира, че релевираните в касационната жалба отменителни основания не са налице, поради което атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Софийския градски съд, НО, 17-ти въззивен състав, нова присъда № 200 от 22 юни 2015 година, по внохд № 1633 / 2015 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.