Р Е Ш Е Н И Е
№13
гр. София, 12.03.2016год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на втори февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретаря Зоя Якимова, като разгледа докладваното от съдия В. гр.дело № 3637 по описа на ВКС за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. „Т.-94”- [населено място], ЗК „Труд”- [населено място], К. „Съединение”- [населено място], ЗК „Т.”- [населено място], З. „З.”- [населено място] и ЗК „Въглен”- [населено място] срещу Решение № 229/ 12.02.2015 г. по в.гр.д.№ 2933/13 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното Решение № 2112/ 30.04.2013 г. по гр.д.№ 7213/08 г. на Варненския районен съд и е прекратено като недопустимо производството по делото, образувано по предявените от касаторите против [фирма]- [населено място] и М. Б. Б. отрицателни установителни искове, с които се иска да се признае, че ответниците не са собственици на недвижими имоти, представляващи реална част от около 1 дка от имот с пл.№ 353, целият с площ от 64,293 дка, и имот с пл.№ 354, целият с площ от 58,788 дка, находящи се в землището на [населено място], В. област. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което отрицателните установителни искове за собственост бъдат уважени, евентуално- връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Ответниците по касационната жалба- [фирма]- [населено място] и М. Б. Б. оспорват същата и молят обжалваното въззивно решение на Варненския окръжен съд да бъде оставено в сила като правилно.
С определение № 386/ 04.11.2015 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид необходимостта от създаване на съдебна практика по реда на чл.290 ГПК, с която да се даде отговор на въпроса, дали указанията на т.1 от ТР № 8/ 2012 г. от 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на ОСГТК, според които производството по предявен отрицателен установителен иск подлежи на прекратяване при недоказване от ищеца на фактите, обуславящи правния му интерес, са приложими и в хипотезата, при която този интерес произтича от твърдението на ищеца, че е титуляр на спорното право, т.е. допустимо ли е съдът да не се произнесе с решение по съществото на спора, когато преценката за правния интерес по същество е идентична с тази за материалноправната легитимация на страните.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото, намира следното:
По въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК
Според т.1 от ТР № 8/ 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на ОСГТК, в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, при което и доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Тази постановка обаче е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот /Определение № 427/ 12.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 3593/13 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, както и Решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4705/15 г. на ВКС, ІІ г.о./. Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, само в случай, че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, респ. позовава се на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника.
По правилността на въззивното решение
С оглед приетото разрешение на процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящата касационна инстанция намира за неправилен правния извод, поставен в основата обжалваното въззивно решение, според който производството по предявения отрицателен установителен иск за собственост се явява недопустимо, тъй като ищците не са доказали наличието на собствено защитимо право, обуславящо правния им интерес да отричат правото на собственост на ответниците. В. съд е приел, че процесната земя е изгубила държавния си характер на основание чл.2, ал.4 от Закона за държавната собственост във връзка с чл.17а ЗППДОбП /отм./ и чл.1, ал.1 от ПМС № 201/ 25.10.1993 г.- поради внасянето й в капитала на еднолично търговско дружество с държавно имущество в лицето на [фирма] чрез преобразуване на държавното предприятие ЗК „Хидропонен оранжериен комплекс”. Въз основа на това е формиран извода, че ищците, в качеството им на лица, придобили собствеността върху изградените в процесните имоти 87 бр. оранжерии от имуществото на прекратените по силата на П..12 от ПЗР на ЗСПЗЗ организации, не разполагат с правото да изкупят земята по силата на чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ, тъй като това им право е погасено в резултат на придобиването на собствеността от посоченото еднолично търговско дружество с държавно имущество. Като допълнителен аргумент в подкрепа на тезата, че ищците не са доказали правото си да придобият от държавата собствеността върху земите, чието притежаване от ответниците оспорват, е посочено, че по съществото си изградените 87 бр. оранжерии в имот пл.№ 354 не представляват сгради и съоръжения, а движими вещи по смисъла на чл.110, ал.2 ЗС, тъй като не са трайно прикрепени към земята, и следователно тяхното придобиване не обуславя възникване на правото по чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ.
Така формираните от въззивния съд решаващи правни изводи, поставени в основата на решението му, не намират опора в приложимия за случая материален закон. Според чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ лицата, които са придобили собствеността върху сгради от имуществото на организациите по П..12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, могат да ползват и незастроената част от земята в нормативно определени размери, както и да придобият собствеността върху нея по посочения в тази разпоредба възмезден начин- чрез разсрочено плащане или чрез внасяне на равностойна земя в държавния поземлен фонд. Съгласно чл. 45а ППЗСПЗЗ, застроените и прилежащите земи по чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ се продават на собственика на сградата или на съоръжението по негово искане без провеждане на търг, като продажната цена на земята- частна държавна собственост се определя по реда на чл.90 П.. Оттук следва, че лицата по чл. 27, ал.6 ЗСПЗЗ разполагат с изключителното право да придобият собствеността върху земята, в която се намират придобитите от тях сгради и съоръжения. В случай, че държавата не зачете така гарантираното от закона право на изкупуване и се разпореди със земята в полза на трето лице, разпореждането е непротивопоставимо на лицето, което има право да придобие собствеността, тъй като това разпореждане не е в състояние да погаси правото му /Решение № 204 от 23.07.2012 г. по гр.д.№ 607/11 г. на ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК/. В този смисъл изводът на въззивния съд, според който правото на ищците да придобият собствеността върху процесните имоти по чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ е погасено поради извършеното от държавата разпореждане със същите в полза на трето лице се явява неправилен.
Не може да бъде споделена и възприетата от въззивния съд теза, според която придобитите от ищците обекти, изградени в процесните имоти, са преместваеми съоръжения, т.е. движими вещи, а не сгради и съоръжения по смисъла на чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ. Този извод е направен единствено въз основа на изслушаните по делото Съдебно-технически експертизи относно начина на закрепване на изградените в имот пл.№ 354 оранжерии, без обаче да се съобрази, че в исковата си молба ищците изрично са се позовали на придобиването на „87 бр. полиетиленови оранжерии и съоръженията към тях”, изградени в имоти с пл.№ 353 и 354. Видно от описанието на придобитите обекти в приложения към исковата молба констативен Н..акт № 69, том ІІ, рег.№ 248/2004 г., ищцовите кооперации се легитимират като собственици не само на 87 бр. оранжерии, а на цялостен оранжериен комплекс, включващ, освен оранжериите, и „районно осветление, ограда, помпена станция, обслужващи улици, капково напояване, сондажен кладенец, паркинг, външен път, ел.табла- 2 броя, помпа, фургон, филтърен блок, резервоар за вода, всички съоръжения, изградени в имот 000235 в землището на [населено място]”. Така описаният производствен комплекс очевидно не покрива понятието „преместваем обект” по смисъла на П..5, т.80 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ, доколкото включва компоненти, които по естеството си не могат да бъдат премествани в пространството, т.е. прикрепени са трайно към земята и като такива се считат за недвижими вещи по смисъла на чл.110, ал.1 ЗС /като например помпена станция и сондажен кладенец/. Същевременно част от тези обекти представляват по съществото си поземлени имоти по смисъла на П..5, т.2 от ДР на ЗУТ, т.е. доколкото улицата, паркинга и пътят несъмнено са част от земната повърхност. Същевременно част от обектите разкриват признаците и на „съоръжения, които не позволяват възстановяване на собствеността” по смисъла на изричната разпоредба на П..1в, ал.2 от ДР на ППЗСПЗЗ във връзка с чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ- помпена станция и резервоар, които очевидно не могат да бъдат отделени от земята и именно поради това същата не подлежи на възстановяване в полза на бившия собственик или неговите наследници. В заключение, от данните по делото може да се направи извода, че ищците се легитимират като собственици на единен производствен комплекс, включващ поземлени имоти, трайно прикрепени към земята технически съоръжения и движими вещи. Този комплекс в неговата цялост представлява по съществото си недвижимост, и именно поради това в полза на неговите приобретатели е издаден констативен нотариален акт за собственост по реда на чл.483, ал.1 ГПК /отм./. На това основание ищцовите кооперации се легитимират като правоимащи по отношение правото на изкупуване на земята- държавна собственост, която има обслужващо обекта значение. В случая е без значение, че правата на ищците са възникнали при първоначалната редакция на чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ, свързваща това право с придобиване на сгради от имуществото на организациите по П..12 ПЗР на ЗСПЗЗ /по силата на ЗИД на ЗСПЗЗ, обн.ДВ, бр.13/2007 г. в текста на чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ са добавени и съоръженията/. Това е така, тъй като по смисъла на закона земята, която е останала собственост на държавата на основание чл.45, ал.10 ППЗСПЗЗ, има обслужващо значение по отношение на намиращите се в нея непреместваеми обекти на прекратените селскостопански организации, при което лицата, придобили съответните обекти, разполагат с изключителното право да придобият собствеността и върху незастроената част от земята, именно поради което за целта не е необходимо провеждане на търг /чл.45а ППЗСПЗЗ във връзка с чл.44, ал.2 З./. Както беше посочено по-горе, в конкретния случай производственият комплекс, придобит от ищците, е в своята съвкупност недвижим имот, представляващ „строеж” по смисъла на П..1 от ДР на ППЗТСУ /отм./, поради което следва да се приеме, че правото на изкупуване на земята е възникнало още с придобиване на обектите през 1996 г. при първоначалната редакция на чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ /обн.ДВ, бр.45/95 г./. Същевременно, още с влизане в сила на тази разпоредба на 19.05.1995 г., за държавата е възникнало задължението да не се разпорежда със земята, заета от обекти на организациите по П..12 от ПЗР на ЗСПЗЗ до приключване на предвидената в П..13 ПЗР на ЗСПЗЗ процедура по разпределяне имуществото на тези организации между правоимащите лица, тъй като в противен случай гарантираното от самата държава право на приобретателите на такива обекти да придобият собствеността върху прилежащия терен не би могло да бъде реализирано. В този смисъл последващото разпореждане от страна на държавата, обективирано в Заповед № 210/ 29.05.1995 г. на Министъра на земеделието и храните, с което процесните имоти са внесени в капитала на новоучреденото еднолично търговско дружество с държавно имущество в лицето на [фирма] чрез преобразуване на държавното предприятие ЗК „Хидропонен оранжериен комплекс”, е непротивопоставимо на ищците в качеството им на приобретатели на обекти от имуществото на прекратени селскостопански организации по силата на П..13, ал.5, т.3 ППЗСПЗЗ, които на това основание разполагат и с изключителното право да придобият собствеността върху обслужващия тези обекти терен.
Като се има предвид изложеното, следва да се приеме за неправителен изводът на въззивния съд, според който ищците в настоящото производство не са доказали наличието на собствено защитимо право, а именно правото да придобият собствеността върху процесните имоти на основание чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ, като предпоставка да искат установяване със сила на пресъдено нещо, че ответниците не са титуляри на правото на собственост върху същите. В този смисъл предявените отрицателни установителни искове за собственост са допустими и ангажират правораздавателната компетентност на съда, който дължи произнасяне по съществото им. На това основание обжалваното въззивно решение на Варненския окръжен съд, с което е обезсилено решението на първата инстанция и е прекратено производството по делото, следва да бъде отменено като неправилно и делото- върнато за ново разглеждане от друг състав на възивния съд.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 229/ 12.02.2015 г. по в.гр.д.№ 2933/13 г. на Варненския окръжен съд.
ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия съд при изпълнение на указанията, обективирани в мотивите на настоящото решение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|