Р Е Ш Е Н И Е № 33 гр. София, 11 март 2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЯ МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 27/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Ю. Х. – адв.Х. срещу решение № 166 от 27.11.2015 г. на Апелативен съд Пловдив, НО, І състав, постановено по ВНОХД № 418/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.Х. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени твърдения за допуснати с въззивното решение на ПАС по ВНОХД № 418/2015 г. съществени процесуални нарушения, нарушение на закона, явна несправедливост на наложеното наказание за второто престъпление и съответно определеното по реда на чл.23 от НК общо наказание по отношение на подсъдимия Х.. На първо място според жалбоподателя, атакуваното решение на Пловдивския АС не отговаря на изискванията за въззивен съдебен акт, тъй като в него липсва обективно, всестранно и пълно обсъждане на съществени обстоятелства по делото, което инстанция по фактите, каквато е въззивната, е длъжна да направи в мотивите си при спазване принципа, регламентиран в чл.14 ал.1 от НПК. Вместо да направи обстоен анализ на доказателствената съвкупност, според защитника в решението си въззивният съд е преповторил фактологията от обвинителния акт, която не отразява детайлно фактическата обстановка, не изяснява важните факти и обстоятелства, които имат съществено значение за съставомерността на инкриминираните деяния по текстовете от НК, за които е привлечен да отговаря подсъдимият. В тази връзка е отправено и второто оплакване на жалбоподателя за допуснато нарушение на материалния закон, доколкото не подсъдимият Х. е подал инкриминираните справки-декларации, а неговият счетоводител, което фактическо обстоятелство останало неизследвано от въззивния съд. С оглед на това към касационната инстанция се отправя искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия Х. на основание чл.354 ал.1 т.2 от НПК. Алтернативно се развива оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия за второто престъпление и във връзка с това – на определеното на основание чл.23 от НК общо наказание за съвкупната му престъпна дейност. Твърди се в жалбата от адв.Х., че след като с решението си въззивният съд законосъобразно е изменил първоинстанционната присъда досежно първото престъпление (това за периода 17.03.2008 г. – 25.02.2009 г.), като наказанието е определено при условията на чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК, неоснователно и нелогично е отказал да стори това и по отношение на второто престъпление (това за периода 08.12.2012 г. – 06.04.2013 г.). Според защитника неоценени в нужната степен са останали съществени обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Х. като: изключителният му принос към разкриване на обективната истина, цялостното признаване на фактите по обвинителния акт, възстановяването изцяло на дължимите данъци ведно с лихвите за инкриминираните периоди, добрите му характеристични данни, чистото съдебно минало, ниската степен на личната му обществена опасност, както и липсата на отегчаващи отговорността му обстоятелства. Несъобразена е останала според защитата и ниската степен на обществена опасност на самите деяния по чл.255 ал.4 от НК, което е дало основание на законодателя да дефинира това престъпление като нетежко, за което не се предвижда специален минимум на наказанието „лишаване от свобода“ и следователно е допустимо замяната му с наказание „пробация“ при условията на чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК. Поради тези съображения и като излага доводи за наличие основанията на чл.58а ал.4 от НК, които с оглед комплексната оценка на степента на обществена опасност на деянията и дееца, обуславят приложението на чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ по отношение на подсъдимия Х., адв.Х. отправя искане за изменение решението на въззивната инстанция по отношение второ престъпление, налагане за него също наказание „пробация“ при параметрите, приети за първото, както и определяне на такова по вид и размери общо наказание по реда на чл.23 от НК. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Ю. Х., редовно призован се явява, като лично и чрез защитника си адв.Х. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила изцяло атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 12 от 20.08.2015 г., постановена по НОХД № 68/2015 г., Окръжен съд гр. Кърджали е признал подсъдимия Ю. М. Х. за виновен в това, че при условията на продължавано престъпление в периода от 17.03.2008 г. до 25.02.2009 г. в [населено място], обл.К. като физическо лице е потвърдил неистина и затаил истина – размера на годишния си облагаем доход по чл.48 ал.1 от ЗДДФЛ за 2007 г. и 2008 г. в годишни данъчни декларации, както следва: вх.№ 09003167 от 17.03.2008 г. за доходи през 2007 г. и вх.№ 0900И247 от 25.02.2009 г. за доходи през 2008 г., с което е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в големи размери – за 2007 г. в размер на 7420,78 лв. и за 2008 г. в размер на 3157,57 лв. или общо в размер на 10578,35 лв., като до приключване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд необявеното данъчно задължение е внесено в бюджета заедно с лихвите, поради което и на основание чл.255 ал.4 пр.1 вр.ал.1 т.2 вр.чл.26 ал.1 и във вр.чл.58а ал.1 от НК го осъдил на 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 /три/ години, считано от влизане на присъдата в сила и „глоба“ в размер на 200 /двеста/ лева, като по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.255 ал.1 т.2 вр.чл.26 ал.1 от НК го оправдал. Със същата присъда Кърджалийският ОС е признал подсъдимия Ю. М. Х. за виновен и в това, че при условията на продължавано престъпление в периода от 08.12.2012 г. до 06.04.2013 г. в [населено място], обл.К. в качеството му на собственик и управител на [фирма] е потвърдил неистина и затаил истина относно размера на годишния си облагаем доход по чл.48 ал.2 от ЗДДФЛ за 2012 г. в годишна данъчна декларация за 2012 г. с вх.№ .......... от 06.04.2013 г. и не е извършил корекция с начислен ДДС в размер на 7439,80 лв. по чл.73 ал.4 от ЗДДС за констатирана липса на стоки в справка-декларация за ДДС за данъчен период м.Ноември 2012 г. с вх.№ 09001000796 от 08.12.2012 г., с което е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери: 5526,32 лв. по чл.48 ал.2 от ЗДДФЛ и 7439,80 лв. по чл.73 ал.4 от ЗДДС или общо в размер на 12966,12 лв., като до приключване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд необявеното данъчно задължение е внесено в бюджета заедно с лихвите, поради което и на основание чл.255 ал.4 пр.2 вр.ал.3 вр.ал.1 т.2 вр.чл.26 ал.1 и във вр.чл.58а ал.1 от НК го осъдил на 9 /девет/ месеца „лишаване от свобода“, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 /три/ години, считано от влизане на присъдата в сила и „глоба“ в размер на 400 /четиристотин/ лева, като по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.255 ал.3 вр.ал.1 т.2 вр.чл.26 ал.1 от НК го оправдал. На основание чл.23 ал.1 от НК окръжният съд е наложил на подсъдимия Ю. Х. едно общо, най-тежко наказание, а именно 9 /девет/ месеца „лишаване от свобода, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 3 /три/ години от влизане на присъдата в сила, към което на основание чл.23 ал.3 от НК присъединил наказанията „глоба“ в размер общо на 600 /шестстотин/ лева. В тежест на подсъдимия са възложени и направените по делото разноски. По жалба на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 418/2015 г. по описа на Пловдивския АС, НО, І състав. С решение № 166 от 27.11.2015 г. на основание чл.334 т.3 вр.чл.337 ал.1 т.1 и т.2 от НПК въззивният съд изменил присъдата като отменил същата по отношение на наложеното на подсъдимия Х. наказание за престъплението по чл.255 ал.4 пр.1 вр.ал.1 т.2 вр.чл.26 ал.1 от НК и чл.58а ал.1 от НК в редакцията от 2010 г. /ДВ бр.26/2010 г./, както и относно определеното по реда на чл.23 общо наказание, като за престъплението по чл.255 ал.4 пр.1 вр.ал.1 т.2 вр.чл.26 ал.1 вр.чл.58а пр.2 /ДВ бр.27/2009 г./ вр.чл.2 ал.2 от НК му наложил наказание „пробация“, включващо пробационните мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес“ и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от по 6 /шест/ месеца и „глоба“ в размер на 200 лв. На основание чл.23 ал.1 от НК на подсъдимия Ю. Х. било определено общо, най-тежко наказание от 9 /девет/ месеца „лишаване от свобода“ и „глоба“ в размер на 400 лв. В останалата част присъдата била потвърдена на основание чл.338 от НПК. Касационната жалба на подсъдимия Ю. Х., депозирана чрез защитника му е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия Х. е неоснователна. Водещото оплакване, застъпено в жалбата на касатора е за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при изготвяне въззивния съдебен акт, тъй като в нарушение на принципите по чл.13 и чл.14 от НПК в него не се съдържа обективен, всестранен и пълен анализ на значимите за изясняване на обективната истина по делото фактически обстоятелства. Твърди се, че изложените фактически констатации са непълни, неточни и недостатъчни, и като цяло представляват буквален препис на фактологията от обвинителния акт, без да изясняват значимите за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия елементи от състава на инкриминираните му престъпления. Това оплакване не може да бъде споделено. Внимателният анализ на въззивното решение сочи, че действително мотивите на въззивния съд до голяма степен преповтарят съдържанието както на мотивите на първоинстанционния съд, така и фактическата обстановка, залегнала в обвинителния акт. Настоящият съдебен състав действително констатира, че значителна част от въззивното решение – от стр.4 до стр.10 – възпроизвежда текста на мотивите на първоинстанционната присъда (от стр.3 до стр.10), както и поднесената в обвинителния акт фактология (стр.3 – стр.7 от с.д. на КжОС). Съвпадение между двата съдебни акта и обвинителния акт съществува и по отношение анализа на доказателствените източници, събрани в подкрепа на изложената фактическа обстановка. Този подход на Пловдивския апелативен съд обаче не може да бъде счетен за незаконосъобразен предвид особения процесуален ред, по който е протекло първоинстанционното съдебно производство – по Глава ХХVІІ от НПК, в хипотезата на чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 НПК. При законосъобразно проведено съкратено съдебно следствие, което положение не се оспорва от жалбоподателя, в мотивите на присъдата си съдът приема за безусловно установени залегналите в обвинителния акт фактически обстоятелства, обхванати от самопризнанието по чл.371 т.2 от НПК, а страните не могат да оспорват пред въззивната инстанция приетите по делото релевантни факти. Щом е налице съответствие между признанието по чл.371 т.2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, въззивният съд, както и първоинстанционният, са обвързани от фактическите положения, изложени в обвинителния акт. Това е причината, поради която в изложението на фактическата обстановка в съдебните актове на първата и втората инстанции съществува идентичност – и мотивите на първоинстанционната присъда, и решението на въззивния съд възпроизвеждат признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Независимо от подхода на АС - Пловдив при изготвяне на съдебното решение, в мотивите към него се съдържа обстоен анализ на всички значими за правилното решаване на делото обстоятелства, извършена е надлежна проверка на правилността на преценката на първоинстанционния съд за наличието на съответствие между признанието на подсъдимия по чл.371 т.2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, дадени са и изрични отговори на отправените от подсъдимия и защитника му оплаквания. От залегналите в мотивите на въззивното решение съображения (стр.10 – стр.15) е видно, че всички претенции на защитата са били обсъдени, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед тези доводи касационната инстанция прие, че проверяваният въззивен съдебен акт съответства на стандарта на чл.339 ал.2 от НПК, позволява недвусмислено да се установи волята на решаващия орган и осигурява безпроблемна проверка на процесуалната законосъобразност на процеса на формиране на вътрешното му убеждение. В продължение на обсъденото оплакване е и възражението за несъставомерност на деянията по отношение на подсъдимия Ю. Х., предвид обстоятелството, че инкриминираните годишни данъчни декларации и справки-декларации са подадени не от него, а от упълномощен от него счетоводител – св.С. З.. Това възражение е направено за първи път пред въззивната инстанция, но независимо от това е коректно обсъдено в атакуваното решение. Изложените от апелативния съд доводи, поради които същото е оценено като неоснователно са законосъобразни и следва изцяло да бъдат възприети. В допълнение следва да се посочи, че от доказателствените материали, събрани на досъдебното производство, на които са се позовали инстанциите по фактите по силата на чл.373 ал.3 от НПК, по категоричен начин установяват авторството на инкриминираните деяния в лицето на подсъдимия Ю. Х.. Инкриминираните данъчни документи действително са били изготвени и депозирани от св.З., но същите са били обработени въз основа на счетоводните документи, предоставени му от подсъдимия. В този смисъл информацията, предоставена на органите на НАП произхожда непосредствено от подсъдимия, по делото липсват доказателства за това същият да е обсъждал със св.З. (или друг служител на счетоводната къща, която го е обслужвала и чийто представител е бил св.С. З.) нейното съдържание, поради което в настоящия казус наказателна отговорност на пълномощника не може да бъде ангажирана. Ето защо касационната инстанция намира, че и оплакването по чл.348 ал.1 т.1 от НК не може да бъде споделено. Такова е становището на ВКС и по отношение на възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. В жалбата са изложени съображения за несъответствие между наказанията, наложени за двете престъпления, като за касатора остава неясно защо въззивната инстанция, изменяйки присъдата на Кърджалийския ОС, за първото престъпление (това за периода 17.03.2008 г. – 25.02.2009 г.) е определила наказанието по реда на чл.58а вр.чл.55 ал.1 т.2 б.“б“, заменяйки наказанието „лишаване от свобода“ с „пробация“, а е отказала да стори същото за второто престъпление (това за периода 08.12.2012 г. – 06.04.2013 г.). Твърди се, че при едни и същи смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които са многобройни и при липсата на отегчаващи я такива, наказанията и за двете престъпления следва да се определят във връзка с чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК. След като обсъди атакувания акт на АС - Пловдив от гледна точка на касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, настоящият касационен състав намери същия за справедлив. Наложеното на подсъдимия Х. наказание за извършеното престъпление по чл.255 ал.4 пр.2 вр.ал.3 вр.ал.1 т.2 вр.чл.26 ал.1 от НК е „лишаване от свобода“ за срок от 9 месеца и е определено при условията на чл.58а ал.1 от НК. Отмереното преди редукцията, основана на нормата на чл.373 ал.2 от НПК наказание е при условията на чл.54 от НК и е в размер на 1 година „лишаване от свобода“. То е под средния размер на санкцията, регламентирана в разпоредбата на чл.255 ал.4 пр.2 от НК, като при индивидуализацията на наказанието са отчетени изтъкнатите от защитника на подсъдимия смекчаващи отговорността му обстоятелства и техния превес. Както въззивният, така и първоинстанционният съд са взели предвид чистото му съдебно минало, добрите характеристични данни, направените признания на досъдебното производство, съдействали за разкриване на обективната истина, изразеното съжаление и разкаяние за извършеното, и като цяло ниската степен на личната му обществена опасност. Макар така посочените смекчаващи отговорността обстоятелства на подсъдимия Х. да са преобладаващи, настоящият състав на ВКС се солидаризира със становището на въззивната инстанция за това, че те нямат тази относителна тежест, която се претендира от защитата. Признанието на фактите по обвинителния акт, което подсъдимият е направил, е свързано с прилагане на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК и очаквания по-благоприятен изход на делото за него съобразно разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК. Това се отнася и до съжалението, изразено от подсъдимия Х.. Що се отнася до съдействието на органите на разследването чрез самопризнания на досъдебното производство, то същите са обусловени от обстоятелството, че инкриминираните му деяния са били разкрити при предприети данъчни проверки и ревизия, и установени чрез предприетите от надлежните органи действия. Колкото до внасянето на данъчните задължения ведно с лихвите в бюджета, то същото е елемент от привилегирования състав на престъплението по чл.255 ал.4 от НК и не може да се отчита повторно като смекчаващо отговорността обстоятелство. Предвид всичко това основателен е изводът, че като цяло в своята съвкупност смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства не са нито многобройни, нито което и да е от тях е изключително, поради което искането на защитата за определяне на наказанието му за второто престъпление (това за периода 08.12.2012 г. – 06.04.2013 г.) при условията на чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК настоящият състав на ВКС намира за неоснователно. При служебната проверка на законосъобразността на така наложеното наказание касационната инстанция констатира, че конкретно определеният размер, който подсъдимият следва да изтърпи след редукцията по чл.58а ал.1 от НК е 8 /осем/ месеца, а не определените от първата инстанция и потвърдени с решението на АС - Пловдив 9 /девет/ месеца. Доколкото обаче причината е неправилното техническо изчисление на самата редукция с 1/3 от определеното по реда на чл.54 от НК наказание, няма пречка въззивният съдебен акт да бъде изменен в този смисъл. Колкото до различния подход на въззивната инстанция при индивидуализация на двете инкриминирани престъпления, мотивите към проверявания съдебен акт дават коректен отговор, основаващ се на различните редакции на чл.58а от НК към момента на извършване на двете престъпления. Законосъобразно Пловдивският апелативен съд е изменил присъдата на окръжния съд досежно първото престъпление (това за периода 17.03.2008 г. – 25.02.2009 г.) като е приложил по-благоприятния за дееца закон на основание чл.2 ал.2 от НК. В редакцията си до 13.04.2009 г. чл.58а от НК е предвиждала задължително определяне на наказанието при условията на чл.55 от НК при липсата на алтернативни такива. Това е било и единственото основание на въззивната инстанция да измени присъдата на Кърджалийския окръжен съд в частта относно наложеното наказание за това престъпление. С оглед констатацията за допусната техническа грешка при изчисляване редукцията на наказанието за престълението с период 08.12.2012 г. – 06.04.2013 г. и необходимостта от изменение на решението на ПАС в тази му част, настоящият състав на ВКС намира, че същото следва да бъде изменено и в частта относно определеното на основание чл.23 ал.1 от НК общо наказание. Що се отнася до твърдението, че поради липса на диспозитив относно отлагане изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ на основание чл.66 ал.1 от НК в решението на въззивната инстанция може да възникне неяснота при изпълнение на присъдата, ВКС счита за необходимо да посочи, че приложението на института на условното осъждане е потвърдено в заключителната част на диспозитива на въззивното решение, с която е потвърдена присъдата на първата инстанция в тази й част. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.2 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 166 от 27.11.2015 г. по ВНОХД № 418/2015 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдена присъда № 12 от 20.08.2015 г. на ОС Кърджали по НОХД №68/2015 г. относно наложеното на подсъдимия Ю. М. Х. наказание за престъплението по чл.255 ал.4 пр.2 вр.ал.3 вр.ал.1 т.2 вр.чл.26 ал.1 от НК, като НАМАЛЯВА същото от 9 /девет/ месеца „лишаване от свобода” на 8 /осем/ месеца „лишаване от свобода“. ИЗМЕНЯ решението на Пловдивския АС и в частта, с която на основание чл.23 ал.1 от НК е определено едно общо наказание 9 /девет/ месеца „лишаване от свобода“, като НАМАЛЯВА същото на 8 /осем/ месеца „лишаване от свобода”. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 166 от 27.11.2015 г., постановено по ВНОХД № 418/2015 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, НО, І състав в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.