Р Е Ш Е Н И Е № 225 София, 27.10.2016г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1359 по описа за 2016г. и приема следното: Производството е по чл.290 и следв. ГПК. С определение № 377/13.ІV.2016г. е допуснато касационно обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд от 23.ХІІ.2015г. по гр.д.№ 865/2015г. по касационната жалба на Л. Н. Б. по въпроса „от кога започва да тече погасителна давност при непозволено увреждане – от откриване на извършителя на увреждането или от влизане на присъдата в сила” поради разрешаването му в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Ответницата по касационната жалба Е. Г. Р. от [населено място] не е заявила становище пред настоящата инстанция. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С обжалваното въззивно решение П..ОС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на РС Панагюрище от 29.VІІ.2015г. по гр.д № 194/2015г. в отхвърлителната му част за разликата над 2000лв. до 8000лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Л. Б. да заплати на Е. Р. още 6000лв. обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на престъпление по чл.150 ал.1 НК, извършено на 17.Х.2009г., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в уважителната му част за сумата 2000лв. и в отхвърлителната му част за разликата до пълния предявен размер 20000лв. Прието е от въззивния съд, че са налице предвидените в чл.45 ЗЗД предпоставки за присъждане на претендираното обезщетение за неимуществени вреди – с влязла в сила присъда № 88/08.ІХ.2010г. по НОХД № 167/2010г. на РС Панагюрище ответникът е признат за виновен за това, че на 17.Х.2009г. чрез употреба на сила и заплашване е предизвикал страх у ищцата за живота и телесната й цялост и по този начин е извършил действие с цел да възбуди и удовлетвори половото си желание без съвкупление; в пряка причинна връзка с престъплението Р. е изпитвала редица отрицателни емоции, изпадала е в нервни кризи, покривала се цялата с петна, получавала е неустоим сърбеж, за което и се дължи обезщетение в присъдения размер, определен предвид вида и характера на уврежданията и травмите, продължителността и интензитета на физическите болки, психическите и морални страдания, обусловени и от други физически неудобства и промени в емоционалната й сфера. Като неоснователно е оценено възражението на ответника за погасяване по давност на вземането на ищцата, споделяйки извода на първоинстанционния съд в тази насока в определение № 124/19.V.2015г., че началният момент, от който е започнал да тече давностният срок, е не датата на извършване на деянието, а датата на влизането в сила на 23.ІХ.2010г. на присъдата № 88/08.ІХ.2010г. по НОХД № 167/2010г., защото до този момент независимо, че е извършил деликта, Б. не е признат за виновен, при което липсва вината, за да се търси съставомерност на непозволеното увреждане. Поради това до предявяването на исковата молба /08.ІV.2015г./ правото на иск не е погасено по давност. Обусловилият допускането на касационно обжалване въпрос е разрешен от ОСГТК със задължително за прилагане от съдилищата Тълкувателно решение № 5/05.ІV.2006г. по тълк.д. № 5/2005г. С т.2 от това решение е прието, че ако не е предявен граждански иск в наказателния процес, висящият наказателен процес както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност. По силата на чл.114 ал.3 ЗЗД вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриването на дееца и от същия момент то става изискуемо, защото от тогава длъжникът изпада в забава съгласно чл.84 ал.3 ЗЗД. Не е необходимо авторството и деянието да се установяват по специален ред. Дори деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването му, а не от влизането в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок. Не се твърди наличието, а и настоящият състав на ВКС не намира основания за изоставяне на това разрешение на поставения от касатора въпрос. С оглед на това атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо, но неправилно. Несъмнено установено е с представените от страните доказателства, че извършителят на престъпното деяние по отношение на ищцата, обезщетение на неимуществените вреди вследствие на което е предмет на претенцията по настоящото дело, й е бил известен още към момента на извършването на деянието на 17.Х.2009г. Следователно и по силата на чл.84 ал.4 и чл.114 ал.1 и ал.3 ЗЗД от този ден вземането за обезщетение е станало изискуемо и е започнала да тече общата предвидена в чл.110 ЗЗД петгодишна давност относно него. По делото не се твърди настъпването на някое от обстоятелствата по чл.115 и чл.116 ЗЗД за спиране и прекъсване на давността. Предвид даденото от ОСГТК с посоченото тълкувателно решение разрешение не представлява такова обстоятелство наказателният процес по НОХД № 167/2010г., завършил с влязла в сила на 23.ІХ.2010г. осъдителна присъда за извършеното от ответника престъпление. Като е приел при това положение, че е неоснователно възражението на ответника за погасяване на вземането за обезщетение по давност поради предявяването на иска след изтичането на давностния срок /исковата молба е депозирана в съда на 08.ІV.2015г./, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон, произнасяйки се по този начин в противоречие със задължителната практика на ВКС. Ето защо и на основание чл.293 ал.2 и ал.3 ГПК атакуваното решение следва да бъде отменено в осъдителната му част, вкл. за присъдените в тежест на касатора разноски, и спорът бъде разрешен по същество, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. Предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата от извършеното по отношение на нея престъпно деяние от ответника, за което е постановена влязла в сила осъдителна присъда, е неоснователен поради заявяването на претенцията пред съда след погасяването на вземането по давност. С оглед на това искът следва да бъде отхвърлен. На основание чл.78 ал.3 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени 2483.75лв. разноски, направени от него за производството пред всички инстанции. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решението на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, втори въззивен състав, № 641/23.ХІІ.2015г. по гр.д № 865/2015г. в осъдителните му относно Л. Н. Б. части и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Г. Р. от [населено място] срещу Л. Н. Б. от [населено място], [община], иск за присъждане на 8000лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие извършеното по отношение на нея на 17.Х.2009г. престъпление по чл.150 ал.1 НК, ведно със законната лихва, считано от 17.Х.2009г. до окончателното изплащане. ОСЪЖДА Е. Г. Р. от [населено място] да заплати на Л. Н. Б. от [населено място], [община], 2483.75лв. разноски. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: