Р Е Ш Е Н И Е
№ 252
Гр. София, 19 февруари 2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП, Н. ЛЮБЕНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1135/19 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по глава XXXІІІ от НПК.
Образувано е на осн. чл.420 ал.3 вр. чл.422 ал.1 т.5 от НПК по искане на осъдения С. А. И., чрез упълномощения защитник, адв. Х. М., за възобновяване на н.ч.д. № 3680/2018 г., по описа на Софийски градски съд.
В искането за възобновяване на делото се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, които са предвидени и като основания за възобновяване на делото по смисъла на чл.422, ал.1, т.5 от НПК. Като резултат от възобновяване на делото се иска да се измени определението на съда, с което е допуснат трансфера на осъденото лице, като извършеното деяние се квалифицира по чл.115 от НК и се определи наказание лишаване от свобода в рамките до двадесет години, алтернативно – да се отмени определението и делото да се върне за ново разглеждане от съответния приложим стадий.
В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на осъдения И., адв. М. поддържа направеното искане за възобновяване на делото, по изложените в същото съображения и с направените в него алтернативни искания. Акцентира върху несправедливостта на санкцията, която препятства възможността осъдения да направи искане за условно предсрочно освобождаване, с което намира, че е влошено наказателно правното му положение да иска условно предсрочно освобождаване, като се позовава на нормите на новоприетия Закон за признаване и изпълнение на изпращани съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, в сила от 01.01.2020 г.
Осъденият И., в съдебно заседание пред касационната инстанция, при осъществяване на правото си на лична защита, поддържа изявлението на своя защитник и сочи, че с приемането за изпълнение на чуждата присъда му е наложено много по-тежко наказание, което не съвпада със законодателството на белгийската държава.
Представя саморъчни писмени бележки, в които акцентира върху обстоятелството, че с приетото за изпълнение наказание доживотен затвор, българският съд е утежнил положението му, като е удължил срока, в който може да поиска да бъде условно предсрочно освободен. Позовава се на изрядното си процесуално поведение при изтърпяване на наказанието в чуждата държава /работел е и е учил, сключил е граждански брак/ и моли за смекчаване на определеното от българския съд наказание. В допълнителни писмени бележки оспорва правилността на превода на решенията на чуждия съд, които са предмет на производството за трансфер.
В последната си дума моли съда да определи по-леко наказание, като го индивидуализира на лишаване от свобода, като се позовава на семейното си положение, с малолетно дете, за което иска да полага грижи.
Прокурорът от ВКП, в съдебно заседание пред ВКС, намира искането за неоснователно и счита, че следва да се остави без уважение. Застъпва становището, че апелативният съд е отговорил на възраженията на осъдения по отношение на приложимата правна квалификация на престъплението, като българската държава е обвързана от присъдата на чуждата държава и възможността да смекчи наказанието, наложено от нея е ограничена само до случаите, когато в българския закон не е предвидено аналогично по вид наказание за престъплението, за което е постановена присъдата. Сочи, че в случая се касае за предумишлено убийство, което следва да се квалифицира по чл.116 от НК , който предвижда санкция доживотен затвор, съответна на определената с присъдата на чуждия съд. Намира, че режимът на изтърпяване на наказанието е правилно определен и съответен на тежестта на наложеното наказание. По отношение твърдението за явна несправедливост на наказанието, определено от българския съд сочи, че индивидуализацията на съответното наказание е извън правомощията на изпълняващата държава, като съдът е обвързан от наложеното от чуждия съд и няма правомощия да го ревизира. По отношение на довода за условно предсрочно освобождаване на лицето, счита същия за ирелевантен към производството по трансфер на осъдено лице.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване по чл.422 ал.1 т.5 от НПК, намери следното:
Искането за възобновяване е процесуално допустимо, като насочено срещу акт от кръга на визираните в разпоредбата на чл.419, ал.1 от НПК, с доводи по чл.422, ал.1, т.5, вр. чл.348, ал.1 от НПК. Същото е направено в законовия шест месечен срок по чл.421, ал.3 от НПК, поради което подлежи на разглеждане. Разгледано по същество, същото се прецени за неоснователно по следните съображения:
С определение № 1612/19.04.2019 г., постановено по н.ч.д. № 3680/2018 г., по описа на Софийски градски съд, Наказателно отделение, 7-ми състав, на осн. чл.457, ал.3 от НПК е прието за изпълнение Решение № 23/2011 г. от 22.05.2011 г. по дело № 8864 на Наказателен съд в [населено място], /провинция/, /държава/, потвърдено с Решение на Касационния съд в [населено място], 2-ри състав, № Р 11, 1328, № 13, влязло в сила на 08.11.2011 г., с което българският гражданин С. А. И. е осъден на доживотен затвор за извършени от него на 04.09.2008 г., престъпления предумишлено убийство и противозаконно лишаване от свобода, съгласно разпоредбите на Наказателния кодекс на /държава/, / подробно описани в решението / които съответстват на престъпления по чл.116, ал.1, т.9 и чл.142а, ал.1 от НК на Р България. Съдът е определил първоначален специален режим на изтърпяване на наказанието доживотен затвор, като на осн. чл.457, ал.5 от НПК е зачел при изтърпяване на наказанието, времето през което осъденият е бил предварително задържан, считано от 23.12.2008 г. до 07.11.2011 г. и периода през който е търпял наказание лишаване от свобода, считано от 08.11.2011 г. до влизане на определението в сила.
С определение № 394/16.08.2019 г., постановено по в.н.ч.д. № 663/2019 г. на Апелативен съд- гр. София, Наказателно отделение, 6 – ти състав, определението на Софийски градски съд, № 1612/19.04.2019 г., по н.ч.д. № 3680/2018 г., е потвърдено изцяло.
В искането на осъденото лице се твърди наличие на касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК, предвидени и като основания за възобновяване на делото по смисъла на чл.422, ал.1, т.5 от НПК.
ВКС не намери за основателно оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, след преценка на наведените в искането за възобновяване, доводи в негова подкрепа. В насока допускане на съществен процесуален пропуск е довода от писмените бележки на осъдения за неточен и неверен превод на съдебните актове на чуждата държава, предмет на производството за трансфер. Възражението не почива на обективна основа и е напълно неоснователно. От материалите по делото се установява, че съдебните актове на белгийската държава са преведени на български език многократно от различни заклети преводачи, като писмените преводи са с идентично съдържание. Не са налице основания за съмнение в компетентността на преводачите, доколкото преводите са извършени от заклети преводачи, чиято легитимност не е компрометирана. Осъденият не сочи конкретни факти в подкрепа на довода за неверен превод, които да бъдат обсъждани, като в предмета на проверката от ВКС не се включва верността на превода по същество. В принципен план производството по чл.422, ал.1, т.5 от НПК, което препраща към правилата на касационната проверка по чл.348, ал.1 от НПК, не се отнася до проверка на събраните доказателства по същество, а включва само юридическата правилност на изводите на съдилищата по фактите, и в този смисъл правилността на формиране на вътрешното им убеждение във фактически план. Съотнесени към извършения писмен превод на съдебните актове на чуждата държава, процесуалните изисквания за извършване на писмен превод в наказателното производство са обезпечени в съответствие с приложимите законови норми, поради което доводът на осъдения е неоснователен и следва да се отхвърли.
В искането е наведен и довод относно постановяване на решенията във връзка с изпълнението на чуждата присъда, на базата на непълни доказателствени материали, като се твърди, че необходимата информация за правилното решаване на делото не е била изискана служебно от съда в пълен обем. В частност, защитата се позовава на липсата на изискано от съда Удостоверение по образец на Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 г., като счита, че изискуемата в същото информация не е налична по делото и съдът не е съобразил решението си с всички относими към трансфера на осъдения обстоятелства, включително и с данните относно предпоставките за условното му предсрочно освобождаване, съгласно законодателството на осъждащата държава.
Възражението е неоснователно.
Решенията на съдилищата по делото, предмет на искането за възобновяване, са постановени на базата на пълен обем от доказателства, необходими за правилното решаване на въпросите, свързани с изпълнението на присъдата на чуждестранен съд, по смисъла на чл.457 от НПК. В материалите по делото се съдържа първоинстанционното съдебно решение на Наказателния съд, действал като първа инстанция, решението на касационния съд, за което е посочено че е окончателно, текстовете от белгийския наказателен закон, съдържащи съставите на престъпленията, предмет на обвинението и тяхната наказуемост, периода на предварителното задържане и на изтърпяване на наказанието, наложено на българския гражданин от чуждата държава. Налична е и информация за времето, през което осъденият е работел, докато е бил задържан, с отбелязване, че по закона на белгийската държава не се допуска приспадането му при изтърпяване наказанието, както и законовите разпоредби относно условно предсрочно освобождаване и предпоставките за уважаване на направено искане в тази насока, от съдържанието на които се установява, че същото не настъпва автоматично след изтърпяване на определена част от наказанието.
Следва да се посочи, че цитирания от защитата образец на удостоверение понастоящем е неразделно приложение към Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода /Oбн., ДВ, бр. 45 от 7.06.2019 г., в сила от 1.01.2020 г./, който въвежда в българското законодателство изискванията на РР 2008/909/ ПВР на Съвета, изменено с РР 2009/299/ ПВР на Съвета. При постановяване на решенията на контролираните съдилища РР 2008/909/ ПВР на Съвета не е било транспонирано и законът не е бил действащ нормативен акт, поради което и за тях не е било налице задължение да съобразяват актовете си с неговото съдържание. Рамковите решения нямат директен ефект, поради което и не могат да бъдат прилагани от националните съдилища, при липса на съответно транспониране. Понастоящем този закон е влязъл в сила , считано от 1. 01.2020 г., но е бил неотносим към производството, предмет на делото за възобновяване, което е било проведено при действието на друга правна уредба.
Акцентът в искането на защитата е поставен върху възможността осъденият да поиска условно предсрочно освобождаване след трансфера му в Р България. В тази връзка съдилищата правилно са посочили, че условното предсрочно освобождаване на осъдено лице, предадено на българската държава, по отношение на което се изпълнява наказание лишаване от свобода не се урежда в рамките на производството за изпълнение на присъди на чужд съд. Условното предсрочно освобождаване от изтърпяване на наложено с влязла в сила присъда наказание лишаване от свобода е отделна самостоятелна процедура, която е допустима само при наличие на приета за изпълнение присъда на чужд съд и по отношение на неизтърпяно в цялост наказание лишаване от свобода. Следователно, провеждането на процедура по условно предсрочно освобождаване на осъдено лице е възможна последица от приемането за изпълнение на присъдата на чуждия съд, която след приемането й с решение на български съд, има сила и действие на влязла в сила присъда, постановена от съд на Р България,/чл.461 от НПК/ с всички законови последици от това, включително и по отношение на условното предсрочно освобождаване на осъденото лице. В този смисъл възраженията на защитата, че с решението на българския съд, осъденият е поставен в по-неблагоприятно положение от това, което е имал в осъждащата държава, поради различната правна уредба на двете държави и по-краткия срок на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, след който може да се иска условно предсрочно освобождаване по закона на чуждата държава е неоснователно. В същия смисъл е и цитираното от защитата РР 2008/909/ ПВР на Съвета, в чл.17 от което изрично е регламентирано, че процедурата по условно предсрочно освобождаване на трансферираното лице е от изключителната компетентност на органите на изпълняващата държава, „включително и относно основанията за това“.
По отношение на довода, че в доказателствената съвкупност по делото е налице дефицит относно точния размер на остатъка от наказанието, което осъденият е следвало да изтърпи в чуждата държава, ВКС намира, че същият не почива на верен прочит на материалите по делото. Осъждащата държава е предоставила пълна информация относно наложеното на българския гражданин окончателно наказание, на изтърпяната част от същото и периода на предварителното му задържане. С оглед вида на наказанието, доживотен затвор, информация за неизтърпяната част не може да бъде предоставена. Въпросите с евентуална последваща трансформация на наказанието, и в тази връзка за разглеждане на искане за условното предсрочно освобождаване на осъдения се решават от изпълняващата държава в съответствие с нейното законодателство, след приемането на присъдата за изпълнение.
По изложените съображения не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК .
За неоснователни се прецениха и доводите за допуснато при постановяване на въззивното решение неправилно приложение на материалния закон, основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
Касационната инстанция не констатира допуснато нарушение на материалния закон при определянето на съответствието на престъпните състави на осъждащата и изпълняваща държави, чрез квалифициране на престъплението по чл.116, т.9 от НК на Р България.
В искането се оспорва приложението на материалния закон само по отношение на престъплението предумишлено убийство, като се сочи, че вярната правна квалификация на възприетите с решението на чуждия съд факти по това обвинение, е по чл.115 от НК. В същото не се съдържат други конкретни доводи в подкрепа на оспорената правна квалификация, или съображения в насока нейната неправилност, които да бъдат коментирани. ВКС намира, че решаващите съдилища са приложили правилно материалния закон спрямо описаната в съдебните актове на чуждата държава фактология, като са се съобразили с текстовете от националното й законодателство, регламентиращи това престъпление. Правилно е установено, че текстът от закона на Р България, който предвижда отговорност за извършеното престъпление, за което осъденото лице е било признато за виновно в чуждата държава е по по чл.116, т.9 от НК, а именно предумишлено убийство по смисъла на българския наказателен закон. Правните изводи на съдилищата са напълно съобразени с текста от Наказателния кодекс на/държава/,чл.392,по който осъденият е бил признат за виновен за убийството на Р. И.. Съдържанието на текста сочи, че същият се прилага по отношение на умишлено убийство, каквото се нарича „убийство, с цел да бъде нападнато конкретно лице, което бъде срещнато случайно или планирано, дори ако тази цел бъде повлияна от обстоятелствата или други условия и дори ако извършителят се заблуждава по отношение на лицето, станало жертва на нападението“. Съпоставката на двете правни норми, на осъждащата и изпълняващата държава налагат извод за тяхното съответствие, тъй като българският гражданин И. безспорно е бил осъден за извършване на предварително планирано умишлено убийство на Р. И.. В същия смисъл следва да се разглеждат и фактите по представеното по делото решение на първия съд /Наказателен съд в провинция /провинция/ и даденото описание на деянието като съзнателно, преднамерено и предумишлено убийство на И..
С оглед изложеното относно приложимата съответна правна квалификация на престъплението, приета в решенията на българските съдилища, не е налице нарушение на материалния закон при приемането за изпълнение на чуждото решение от българския съд.
По отношение на съответното наказание за това престъпление, което е наложил българският съд, възражението на защитата е отнесено до по-леката правна квалификация по чл.115 от НК, за което престъпление не е предвидено наказание доживотен затвор. При положение, че вярната правна квалификация е по чл.116, т.9 от НК и наказанието доживотен затвор е една от алтернативно предвидените в санкционната част на нормата санкции, възражението е неоснователно. Съдилищата са посочили в мотивите към актовете си, че индивидуализацията на наказанието не се включва в решението за приемане изпълнението на чуждата присъда. В случая българският наказателен закон предвижда аналогична по вид санкция за извършеното престъпление, което изключва преценка на въпроса с нейното приспособяване, което е допустимо само при липса на предвидена идентична санкция в приложената съответна правна норма.
В съответствие с вида на приетото за изпълнение наказание, доживотен затвор, е определен и първоначалният режим на изтърпяването му, който съгласно разпоредбата на чл. 57, т.1 от ЗИНЗС е специален.
В заключение, настоящият състав на ВКС не намира да са налице основанията по чл.422, ал.1, т.5 от НПК за възобновяване на наказателното дело, поради което счита, че искането следва да бъде оставено без уважение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения С. А. И., за възобновяване на н.ч.д. № 3680/2018 г., по описа на Софийски градски съд.
Решението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |