Р Е Ш Е Н И Е №117 София, 30.11.2017 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на седми ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 726 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Г. А. чрез пълномощника му адвокат Г. Г. против решение № 431 от 21.10.2016 г., постановено по гр.д. № 564 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Пазарджик, с което е отменено решение № 395 от 26.05.2016 г. по гр.д. № 6/2016 г. на Районен съд-Пазарджик и вместо него е постановено друго за допускане на съдебна делба при равни права от 1/3 ид.ч. между Д. Г. А., С. Г. А. и Л. Г. А. на двуетажна масивна жилищна сграда с един приземен и един редовен етаж, застроени върху 60 кв.м. всеки един от тях и навес, застроен на 24 кв.м. в западната част на УПИ V-12 в кв.2 по плана на [населено място]. Д. Г. А. и С. Г. А. оспорват касационната жалба и претендират възстановяване на направените в настоящото производство разноски. С определение № 382 от 15.08.2017 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: допуснато ли е противоречие в един и същ съдебен акт, ако факт е приет за установен въз основа на приет и неоспорен доказателствен материал /в случая свидетелски показания/ и правен извод, обоснован на този факт, че не са установени конкретни действия на отричане правата на съсобствениците. Въпросът е относим към настоящия правен спор, по който ищците Д. Г. А. и С. Г. А. са основали иска на твърденията, че процесната сграда и принадлежащия й навес са построени въз основа на признато през 1963 г. право на строеж и са били собственост на общия им с ответника наследодател Г. А. Б., поч. на 19.06.1997 г. Ответникът Л. Г. А. е заявил възражение за придобивна давност, считано от 1998 г. – след смъртта на наследодателя и съпругата му. Въззивният съд е приел за установено, че сградата е построена от наследодателя въз основа на притежавано право на строеж. Във връзка със заявеното възражение за придобивна давност е обсъдил представените по делото доказателства – писмени /за данъчно деклариране на имота през 1998 г. само от Л. А., заплащане от същия на данъците в периода 2003-2014 г., сключване от него на договор да доставяне на питейна вода на адреса от 1999 г./ и гласни /показанията на св.Н. и К., че ответникът винаги е живял в имота и продължил и след смъртта на родителите си, като братята му, които имали собственик къщи нямали претенции, но сега не били в добри отношения и искали да го изгонят и на св.А., съпруга на ищеца Д. А., че откакто е починал свекър й, имотът го владеел само Л., още приживе на родителите им дори не давал да ходят при тях и заблудил братята си, че къщата е приписана на него/. Въз основа на тези доказателства съдът е изложил съображения, че когато един от наследниците упражнява фактическа власт върху оставен в наследство имот, той е владелец само на притежаваната от него по наследство идеална част от имот и държател на идеалните части на останалите сънаследници. За да се приеме, че този наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота не е достатъчно той да упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, а е необходимо освен това да е отблъснал владението на останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия наследствен имот само за себе си. Това следва да стане с конкретни действия на отричане на правата на останалите сънаследници върху имота, които действия са станали достояние на тези сънаследници. Такива действия могат да бъдат например отказа на ползващия имота сънаследник да допуска останалите сънаследници в имота, или доведено до знанието на останалите сънаследници намерение на сънаследника-държател да се разпореди с имота само в своя полза, или ползването на имота по начин, който ясно показва, че изключва владението на останалите сънаследници. Декларирането на имота в данъчните служби на свое име, без това деклариране да е станало известно на останалите сънаследници, не представлява действие на отричане на техните права. Плащането на данъци и консумативни разноски за имота, извършването на ремонта в имота също не са такива действия. Съдът е направил извод, че в случая по делото ответникът не е отблъснал по какъвто и да е начин владението на останалите наследници, тъй като не са установени конкретни действия на отричане на правата им върху имота, които да са станали тяхно достояние. По основанието за допускане на касационно обжалване: Съгласно т.3, раздел І от ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 7 от 27.12.1965 г. и т.13 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г., мотивите трябва да съдържат кратко указание за спора, за това какво съдът е приел по отношение на фактите и посочване, след преценка и обсъждане на кои доказателства, съдът е формирал правните си изводи. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Съгласно чл.235 ал.2 ГПК е длъжен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания. При постановяване на решението си трябва да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуване или не на спорното правоотношение. Налице е противоречие в мотивите на съдебното решение, ако по делото е установен от приет и неоспорен доказателствен материал правнорелевантен факт, но съдът не е направил следващия се от него правен извод. Това може да се дължи на допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, ако съдът не е обсъдил съответното доказателство, на неправилно приложение на материалния закон, ако съдът не е съобразил релевантността на съответния факт или на необоснованост, ако съдът е допуснал отклонение от правилата на логиката, науката и опита при формиране на вътрешното си убеждение. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е неправилно, поради допуснато съществено процесуално нарушение при формиране на извода на съда, че не са установени конкретни действия по отричане правата на другите сънаследници върху имота, които да са станали тяхно достояние. Съдът е приел за установено въз основа на гласните доказателства, че Л. А. е живял в процесния имот /построен от родителите на страните/ повече от 20 години и продължил да живее там и след смъртта на родителите си, като двамата му братя имали самостоятелни къщи /показанията на Н. и Козарска/, както и че бащата на страните приживе разделил двора на две и поставил ограда, като в построената от него къща останал на живее Л., а на брат му Д. било дадено разрешение да построи собствена къща в другата част на двора. Съдът не е обсъдил показанията на свидетелката А. /ангажирана от ищците Д. и С. А./, че след смъртта на родителите на страните /съответно през 1997 г. и 1998 г./ само Л. ползвал имота, че още преди тяхната смърт не разрешавал на роднините си да го посещават, а след това твърдял, че имота му е приписан. Тези действия съставляват демонстриране на завладяване на идеалните части на другите сънаследници, които не са допускани в имота и чиито права са отричани с твърдението, че имота е само на лицето, което го владее. Бездействието на Д. и С. А. да установяват действителното правно положение и да защитят правата си в рамките на десетгодишния срок по чл.79, ал., ЗС е довел до придобиване на техните идеални части по давност от Л. А.. С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно и доколкото не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши като се отхвърли предявения иск за делба. Ищците Д. Г. А. и С. Г. А. следва да възстановят на ответника Л. Г. А. направените по делото разноски в размер на 1407.32лв., както и да заплатят държавна такса по сметка на ВКС на основание чл.9 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 50.00 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 431 от 21.10.2016 г., постановено по гр.д. № 564 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Пазарджик и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. Г. А., [населено място], [община], [улица] С. Г. А., [населено място], [община], [улица], двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], кантора 6а, адвокат Н. В. против Л. Г. А., [населено място], [община], [улица] иск за делба на двуетажна жилищна сграда с един приземен и един редовен етаж, застроени върху 60 кв.м. всеки един от тях и навес, застроен върху 24 кв.м. в западната част на УПИ IV-12 в кв.2 по плана на [населено място], при съседи на имота: югоизток-УПИ V-13, северозапад и североизток-улици, югозапад-УПИ III-13. ОСЪЖДА Д. Г. А., [населено място], [община], [улица] С. Г. А., [населено място], [община], [улица], двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], кантора 6а, адвокат Н. В. да заплатят на Л. Г. А., [населено място], [община], [улица] разноски по делото в размер на 1407.32 лв. ОСЪЖДА Д. Г. А., [населено място], [община], [улица] С. Г. А., [населено място], [община], [улица], двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], кантора 6а, адвокат Надежда В. да заплатят по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса в размер на 50.00 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: