Р Е Ш Е Н И Е № 42 гр. София, 24 март 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2301/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдения Г. Р. С., чрез защитника му адвокат Ж. П. от АК – [населено място], за отмяна по този ред на решение № 210 от 10 юли 2013 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 825/2013 година, с което е изменена само в санкционната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 42 от 04 февруари 2013 година на Пловдивския районен съд, VІІ състав, постановена по нохд № 1344/2012 година. Изводимо от съдържанието на искането, молителят се позовава на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, към които препраща разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, доколкото допуснатите нарушения са съществени. Възраженията касаят дейността на предходните съдебни инстанции по проверка и оценка на доказателствените източници, най-вече гласните такива, както и формираните в резултат фактически изводи. Твърди се, че при ненадлежни изводи по фактите, неправилно е приложен законът и е ангажирана наказателната отговорност на осъдения С. по двете повдигнати му обвинения. Отправеното до ВКС искане е за отмяна на постановената по делото присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В съдебно заседание пред ВКС осъденият Г. С. и защитникът му адвокат П. не участват лично, редовно призовани. Своевременно е постъпила писмена молба от защитника на осъдения за разглеждане на делото в негово отсъствие и с изразено становище по искането за възобновяване на делото, което се поддържа, както е направено. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, установи следното: С постановената от първоинстанционния съд присъда е ангажирана наказателната отговорност на осъдения Г. С. за това, че: - на 16. 03. 2011 година в [населено място], Пловдивска област, по хулигански подбуди е причинил лека телесна повреда на Г. М. Г. от същото село, изразяваща се в прободно-порезна рана в областта на лявото бедро, причинила разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. чл. 130, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година лишаване от свобода; - на същата дата и същото място се заканил с убийство на М. Г. Г. и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 3 във вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил на осъдения С. общо наказание за двете престъпления от една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. Произнесъл се е по веществените доказателства по делото – сгъваем нож и газов пистолет, идентифицирани и подробно описани, както и по направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на осъдения С.. В производство, инициирано по жалба на осъдения, въззивният съд е постановил атакуваното сега пред ВКС решение, с което е изменил присъдата, като е намалил наложеното на осъдения наказание за престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. чл. 130, ал. 1 от НК от една година лишаване от свобода на три месеца лишаване от свобода. Потвърдил е присъдата в останалата й част. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е основателно, макар и не изцяло по изложените в него съображения. Направените в искането възражения касаят изцяло доказателствената дейност на редовните съдебни инстанции и формираните фактически изводи, в частност - изпълнението от страна на въззивния съд на задълженията му по чл. 339, ал. 2 от НПК. Твърди се, че този съд формално е утвърдил първоинстанционната присъда, като се е съгласил с изложеното в мотивите й във връзка с достоверността на доказателствените източници, без да извърши собствен задълбочен доказателствен анализ на противоречивата по своето съдържание доказателствена съвкупност. Това възражение касае основно гласните доказателствени източници и кредитирането за достоверност на част от тях (показанията на свидетелите Г. и К.), при необоснован отказ да кредитира показанията на останалите свидетели – Д., М., Т. и пр. Това е довело, според молителя, до необосновани фактически изводи и до неправилно осъждане по повдигнатите му обвинения. Така, както са формулирани, тези възражения сочат по-скоро на необоснованост на приетата от съдилищата фактическа обстановка, която, както е известно, не е между касационните основания, към които препраща разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, при това само ако допуснатите нарушения са съществени. Доколкото обаче внимателният прочит на искането позволява да се разберат действителните причини за недоволството на осъдения С. от постановеното по отношение на него осъждане, ВКС извърши проверка и констатира следното: 1. Преди всичко, ВКС няма как да не отрази констатацията, която прави, че искането е идентично с въззивната жалба срещу присъдата, но това е обяснимо, предвид съдържанието на въззивния съдебен акт, който безкритично е утвърдил постановената по делото присъда (стр. 2-3 от решението), а собственият му доказателствен анализ в отговор на направените възражения и в изпълнение на задълженията му по чл. 339, ал. 2 от НПК (стр. 5-6 от решението) съдържа някои неприемливи от гледна точка на доказателственото право констатации и изводи, както това ще бъде обсъдено по-долу. Вярно е, че въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, но само и доколкото те са аналитични и убедителни и позволяват на страните и контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение, а настоящият случай не е такъв. 2. На следващо място, ВКС намира за основателни възраженията относно дадената от първоинстанционния съд и утвърдена от въззивния съд оценка на доказателствените източници по делото, най-вече гласните такива. Доказателственият анализ на първоинстанционния съд може да бъде определен като неубедителен и формален, а по отношение на част от източниците и като превратен. Несъмнено е наличието по делото на две групи свидетели, чиито показания съдържат противоречиви доказателствени факти от значение за правилното решаване на делото – от една страна са показанията на пострадалия Гр. Г. (с. 35 от ох дело) и на неговите баща, син и братовчед - М. Г. (с. 36-гърба), М. Г. (с. 37 от същото дело), К. (с. 39 от делото), а от друга – тези на свидетелите М. - фактическа съпруга на подсъдимия (с. 40 от нох дело), Д., Ст. Т. и М. Т. – съседи (с. 38 и 76 от делото). Очевидно в опит за преодоляване противоречията в съдържанието на тези източници на преки доказателствени факти, съдът е провел очна ставка между свидетелите Д. и К. (с. 132-133 от нох дело), при която всеки от двамата съпоставени свидетели е останал на собствената си категорична позиция относно пресъздадените от него факти. Изводите на съда за достоверност на първата група свидетелски показания и за отказ да бъдат кредитирани за достоверност показанията на втората група свидетели, се основават единствено на фактически съображения за роднински и приятелски зависимости на свидетелите от последната група с осъдения С. - фактическа съпруга, съседи и пр. Общият извод за противоречие на тези доказателствени източници с „останалия доказателствен материал” не се основава на анализ и оценка, поради което може да бъде определен като произволен. Напълно неясно е, на данни от какви източници се основава констатацията, която съдът прави, че свид. Д. е „... единствената им близка приятелка в селото.” (с. 6 от мотивите на присъдата). Същевременно, показанията на първата група свидетели (Г. и К.) изцяло и безкритично са кредитирани за достоверност, без да се обсъжда обстоятелството, че тези свидетели са в пряка роднинска връзка помежду си (баща, син и внук), а свид. К. е техен братовчед. Отчетеното от съда като особено съществено обстоятелство, че не е установено „... от кой ред е роднинската връзка...” (с братовчеда), е напълно ирелевантно за оценката на доказателствените източници по действителното им съдържание, каквато оценка дължи съдът. Несъмнено, право на съда по съществото на делото е да формира вътрешното си убеждение въз основа на едни определени доказателствени източници и да не кредитира за достоверност други, но във всички случаи дължи обсъждане на съдържанието на всички и излагане на конкретни и верни съображения за това след направената оценка и анализ. По този начин се отстраняват съществуващите противоречия в доказателствената съвкупност и става ясно по какъв начин е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите. Наличието на родствени и/или приятелски зависимости между част от свидетелите и осъдения по делото не може само по себе си да обоснове извод за недостоверност на техните показания, какъвто е направил първоинстанционният съд и въззивният съд е утвърдил, а изисква внимателен анализ и оценка на тези показания. В случая обаче, такива анализ и оценка не са извършени, което е съществено нарушение на процесуалните правила. Също така, напълно произволен е изводът на съда, че в предхождащия инцидента ден осъденият С. е запалил изсъхнала трева на площада в близост до дома на Г., което е станало повод за пререканието на следващия ден. Дори самият пострадал не е особено категоричен относно този факт (с. 35-гърба, абз. 1 - „... Г. сви към тях ... и ние видяхме огън.”), а за противното свидетелстват Д. (л. 38 от делото) и Т. (л. 75-гърба). По същия начин може да бъде определен и фактическият извод относно отправени в деня на инцидента заплахи от осъдения към пострадалия М. Г. - „... ще те утрепя ...”. Самият пострадал не твърди такова обстоятелство (с. 36-гърба), както и неговите близки – син и внук, а то се съдържа единствено в показанията на свид. К., чието присъствие по време на целия инцидент е спорно (в тази насока вж. показанията на Т., Д. и М., а и на М. Г. – баща на с. 37, абз. 3 от нох дело). На следващо място, оръжията на престъпленията – нож и газов пистолет, не са разпознати от никой от свидетелите по делото, вкл. и от пострадалия Г. (с. 36 от нох дело), а съдебно-медицинската експертиза на веществени доказателства № 50/2011 година (експерт К., л. 13 от ДП), установява липса на кръв по предадения доброволно от осъдения негов собствен нож още в деня на инцидента (протокол на л. 18 от ДП). В тази връзка въззивният съд е отразил констатацията си за „... недобросъвестна умишлена подмяна на ножа от подсъдимия С....” (с. 32 от въззивното дело), която може да бъде преценена единствено като неприемлива, доколкото е произволна и недоказана. Неясно защо, все във връзка с причиненото телесно увреждане и оръжието, с което то е направено, въззивният съд се е позовал и на показанията на свид. Х., полицейски служител, посетил местопроизшествието и възприел връщането на пострадалия Г. от болницата и неговите показания, че е намушкан с нож (с. 32 от въззивното дело). При наличие на източници на преки доказателствени факти за това обстоятелство и тяхната достъпност, такова позоваване би могло да бъде определено единствено като подмяна на първични доказателства с производни, което е недопустимо. Би могло да се обобщи, че първоинстанционният съд е подходил формално към задълженията си по чл. 305, ал. 3 от НПК и затова въззивният съд е бил длъжен да провери изцяло правилността на присъдата и да изложи конкретни съображения по доказателствата, в отговор и доводите във въззивната жалба, с която е сезиран. В случая обаче съдът не е сторил това, а безкритично е утвърдил отразеното в мотивите на присъдата, което не удовлетворява изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. 3. Доколкото констатираните пороци в доказателствената дейност на редовните съдебни инстанции компрометират изводите им по фактите, ВКС не може да извърши проверка по правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието. Известно е, че въпросите за вината и формата й не са само такива по приложение на правото, но и такива по фактите, т. е. по доказването и те следва да получат отговор при надлежно установени факти. Въпреки това ВКС намира за уместно да отбележи констатацията си, че дори и при така приетите от съдилищата факти, ако те бяха надлежно установени, правните изводи за наличие на хулигански подбуди за престъплението по чл. 130 от НК, са неубедителни (с. 9 от мотивите на присъдата). Вярно е, че хулиганските подбуди не са несъвместими с чисто личните мотиви при посегателства срещу личността - телесния й интегритет, честта и достойнството й и пр., като съчетаването им прави възможен евентуалният умисъл на престъпното хулиганство (в този смисъл вж. ППВС № 2/1974 година, т. 3, Р. № 65/2010 година на ВКС, І н. о., Р. № 47/2013 година на ВКС, І н. о. и др.). Подобно съчетаване обаче е преди всичко въпрос по доказването и едва след това – по правната квалификация, което в конкретния случай очевидно не е надлежно съобразено. При тези съображения ВКС намира, че атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което, след надлежен доказателствен анализ и оценка, да получат отговор поставените по делото въпроси по приложението на закона и справедливостта на наказанието. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ по реда на възобновяване на наказателните дела решение № 210 от 10 юли 2013 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 825/2013 година. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.