Р Е Ш Е Н И Е №289 гр. София, 18 януари 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Димитър Генчев изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 1237/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подсъдимия Р. Р. Р., срещу решение № 82 от 18.04.2016г. на Апелативен съд - Варна, НО, 2 състав, постановено по в.н.о.х.д. № 22/2016г. по описа на същия съд. С касационната жалба и допълненията към нея се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. Акцент е поставен върху оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че обвинителният акт не отговаря на изискванията по чл. 246 от НПК, тъй като не е посочено мястото и начина на извършване на престъплението. Защитата счита, че допуснатите процесуални нарушения са лишили подсъдимия да избере реда за провеждане на съдебното производство – този по чл. 371, т. 2 от НПК. Изложени са доводи за незаконосъобразен извод на съдилищата за извършено от подсъдимия нарушение на запълващата норма на чл. 21 от ЗДвП. Изразено е и недоволството на подсъдимия Р. от размера на наложеното наказание. С жалбата се претендира в условията на алтернативност отмяна на решението и връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг съдебен състав или намаляване размера на наложените наказания. По повод на касационната жалба са депозирани възражения от поверениците на конституираните като частни обвинители В. К. и К. Х.. Иска се оставяне без уважение касационната жалба, съответно оставяне в сила на въззивното решение. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Р. Р. и защитникът му участват лично и поддържат касационната жалба. Във второ по ред допълнително писмено изложение, прието по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК, се навеждат допълнителни доводи по възраженията в касационната жалба: липса на мотиви на постановения въззивен съдебен акт; оспорва се заключението на комплексната съдебно автотехническа и съдебно медицинска експертиза, в частта относно изчисляване скоростта на движение на лекия автомобил, управляван от подсъдимия Р.; като резултат от допуснатите съществени процесуални нарушения е и изводът на съда за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалите С. К. и К. Х.; според защитата производството в частта по обвинението за причинената средна телесна повреда на пострадалата К. Х. е следвало да се прекрати съгласно разпоредбата на чл. 343, ал. 2 от НК. В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият Р. заявява, че е виновен, изказва съжаление за случилото се и моли за справедливо наказание. Частният обвинител К. Х. Х. не участва лично в заседанието, редовно призована. Не се явява и повереникът й адв. Д. Н. от САК. Частният обвинител В. Н. К. не участва лично в заседанието, редовно призована. Представлява се от повереника – адв. В. Н. от САК, който застъпва становище за неоснователност на жалбата. Представителят на ВКП дава заключение, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба – без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните, устно развитите съображения в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 93 от 16.10.2015г. по нохд № 637/2015г., Окръжен съд - Варна е признал подсъдимия Р. Р. Р. за виновен в това, че на 11.02.2015г. в [населено място], на [улица], в района на автобусна спирка „З. Д.“, при управление на МПС – лек автомобил марка „А.“, с рег. [рег.номер на МПС] , като навлязъл в насрещната лента за движение, при наличие на друго МПС на това място и се движел със скорост 70 – 75 км/ч – по – голяма от разрешената за съответния пътен участък, нарушил правилата за движение – чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 21, ал. 1 от Закона за движение по пътищата и пияно състояние – 1, 64 промила, по непредпазливост, причинил смъртта на С. Д. К. и средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на кости на лява предмишница, обусловило трайно затруднение движението на горен ляв крайник за период от 2,5 – 3 месеца и счупване на първа предкиткова кост на лява ръка, обусловило трайно затруднение движението на горен ляв крайник за период от 5 – 6 седмици на К. Х. Х., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“, предл. първо от НК го е осъдил на 3 /три/ години „лишаване от свобода“, при първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 304 от НПК, първоинстанционният съд е оправдал подсъдимия Р. Р. в частта по обвинението по чл. 343, ал. 3 , б.“б“, предл. второ от НК – случаят да е особено тежък, както и по обвинението да е управлявал МПС със скорост над 75 км/ч до 85 км/ч, както и в частта по обвинението да е налична медико – биологична квалификация на средната телесна повреда – загуба на съзнание (разстройство на здравето, временно опасно за живота) по отношение на пострадалата Х.. На основание чл. 343г вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК е наложено на подсъдимия Р. допълнително наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 4 /четири/ години. На основание чл. 68, ал. 2 от НК е приведено в изпълнение групираното наказание по ч.н.д. № 582/2013 г. на РС – Варна – „лишаване от свобода“ за срок от 1 /една/ година и 3 /три/ месеца, което следва да се търпи изцяло, при първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от закрит тип. Съдът се е произнесъл по направените по делото разноски в полза на държавата. С решение № 82 от 18.04.2016г. по в.н.о.х.д. № 22/2016г., Апелативен съд – В. изменил първоинстанционната присъда в наказателно – осъдителната й част, като е увеличил наложените на подсъдимия Р. наказания „лишаване от свобода“ от 3 /три/ години на 4 /четири/ години и „лишаване от право да управлява МПС“ от 4 /четири/ години на 5 /пет/ години. В останалата част първоинстанционният съдебен акт бил потвърден. Касационната жалба на адв. М. Р., в качеството му на защитник на подсъдимия Р. Р. е процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежна страна, срещу съдебен акт, който подлежи на касационна проверка и в срока за обжалването му. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. На първо място следва да бъдат разгледани възраженията на защитата за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като проверката за правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наказанието е възможна само при констатации за липсва на такива допуснати нарушения. Настоящият състав на касационната инстанция намира тези възражения за неоснователни. Въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение по фактите от предмета на доказване, принципно спазвайки изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Преди останалите, следва да бъде разгледано възражението на защитата за липса на мотиви на постановеното от Апелативен съд – Варна решение, тъй като същото е от категорията на т.нар. „абсолютни“ процесуални нарушения, предпоставящи безусловна отмяна на атакувания съдебен акт. Прочитът на мотивите на въззивното решение не установява твърдяната липса. Контролната инстанция е извършила цялостна проверка на присъдата, съгласно разпоредбата на чл. 314, ал. 1 от НПК. Въззивният съд е отговорил на възраженията на подсъдимия и защитника му, като е изложил конкретни правни съображения защо не ги приема за основателни /л. 98 – 99 от в.х.о.н.д./. Вярно е, че съдът пестеливо е осъществил самостоятелна аналитична дейност относно събраните доказателства в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, но това не води до извод за липса на мотиви, доколкото аргументацията му е ясна и чрез нея може да се проследи процесът на формиране на вътрешното му убеждение. Друг е въпросът, че поначало производството се е развивало в хипотезата на чл. 371, т.1 от НПК - при дадено съгласие на страните да не се провежда разпит на свидетелите, както и разпит на експертите по съдебно-медицинските експертизи. В проведеното пред първоинстанционния съд съкратено съдебно следствие са били изслушани обясненията на подсъдимия, заключението на АТЕ, изготвена на досъдебната фаза на процеса, приобщени са писмени доказателства, включително и служебно изискани от окръжния съд, както и била назначена комплексна съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза, чието заключение е било надлежно изслушано и прието по правилата на чл. 282 от НПК. Така, утвърждавайки аналитичната дейност на първоинстанционния съд и преценката му относно достоверността на доказателствените материали, апелативният съд е спазил заложения в чл. 339 от НПК стандарт относно съдържанието на въззивното решение. На следващо място, не може да бъде възприето като основателно оплакването, поддържано в хода на цялото съдебно производство, че обвинителният акт страда от порок, изразяващ се в непосочване на начина и мястото на извършване на инкриминираното престъпление. От съдържанието на обвинителния акт се установява, че същият съответства на изискванията на разпоредбата на чл. 246 от НПК. Представителят на държавното обвинение е описал фактическите данни, обосноваващи извършеното от подсъдимия деяние, включително относно времето и мястото на инкриминираната дейност, като конкретно е посочил правилата, установени от ЗДвП, които подсъдимият е нарушил и към които препраща диспозицията на чл. 343 от НК. Действително, в обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено, че „улицата била с две платно с две ленти за движение в двете посоки…“, като събраният доказателствен материал еднозначно насочва на обстоятелството, че процесният участък представлява едно платно за движение, състоящо се от две пътни ленти. На първо място, това е видно от съдържанието на протокола за оглед - „Автомобилът се намери на четирите си колела върху платното – в посока В. и ориентира в тази посока.“; „По платното между автомобилите и около тях….“. Наличието на едно платно за движение се потвърждава и от изготвения фотоалбум за извършен оглед на местопроизшествието от 11.01.2015г. На снимките, макар и с полуизтрита пътна маркировка, се установява едно платно за движение, с две пътни ленти. За платно за движение, в единствено число, се споменава и в заключението на комплексната съдебно автотехническа и съдебно медицинска експертиза: „ …по ширината на пътното платно…“ /л. 144, н.о.х.д./, „….транслират и завъртат върху пътното платно…“ /л.145 н.о.х.д./, „…надлъжната ос на пътното платно….“ /л.146 н.о.х.д./ и др. Затова и възражението на защитата, макар и неоснователно по същество, не е съвсем безпочвено. Видно е разминаването между посочените в обвинителния акт фактически твърдения (за наличие на две платна с две ленти за движение в двете посоки) и фактите, които са доказателствено подкрепени ( за наличие на едно платно с две ленти за движение във всяка посока). При все това, инстанциите по същество при извеждане на правно –значимата фактология не са възприели твърдението, че пътят е бил с две платна за движение, а са концентрирали усилията си по същинския въпрос –дали ударът е настъпил в лентата за движение на подсъдимия, или в лентата за движение на пострадалия К.. От гледна точка на правото на защита на подсъдимия именно това обстоятелство се е нуждаело от изясняване, тъй като се явява фактическа предпоставка за обмисляне на разпоредбата на чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП, забраняваща на водача на пътно платно с двупосочно движение, с две пътни ленти, да навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение, освен при изпреварване и заобикаляне. Известно е, че обвинителният акт има две основни предназначения: от една страна чрез него се определя предмета на доказване, а от друга страна- чрез него прокурорът като орган, осъществяващ функцията по обвинението в процеса, посочва фактическите и юридическите основания, на базата на които иска осъждането на подсъдимия. Обвинението като единство от факти и право следва да е така конструирано, че за подсъдимия да е напълно ясно срещу какво точно може да насочи действията си по своята защита. В контекста на това не всяка грешка, необоснованост, пропуск или пр.порок в съдържанието на обвинителния акт трябва да се интерпретира като нарушение изискванията на чл. 246 от НПК, довело до съществено нарушение на процесуалните правила. Такъв би бил само този порок, който се отнася до описанието на същинските елементи на престъплението - изпълнително деяние, причинна връзка, престъпен резултат и пр., така че подсъдимият действително да е затруднен да разбере същността на обвинението, а оттам и да организира правилно защитата си. В конкретния случай даденото в обвинителния акт описание на фактическите елементи на престъплението е достатъчно ясно- описана е посоката на движение на автомобилите, реализираните от подсъдимия действия, скоростта му на движение и обстоятелството, че ударът е настъпил в насрещната лента за движение, в която се е движел пострадалия К., поради което възражението му за нарушено право на защита не може да се сподели. Следва да бъде отхвърлено като неоснователна и тезата относно лишаване на подсъдимия от възможността да направи своя избор за начина на протичане на производството в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК като признае изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Това твърдение противоречи на закона и задължителната съдебна практика. Несъмнено, диференцираното производство по Глава двадесет и седма от НПК „Съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция“ представлява отклонение от стандартното развитие в наказателния процес относно начина на събиране на доказателства или използването на вече събраните доказателства на досъдебното производство и принципите за индивидуализация на наказанието, като инициативата за провеждане на предварително изслушване принадлежи както на подсъдимия, така и на съда. В настоящия случай, инициативата за провеждане на „Съкратено съдебно следствие“ изхожда от съда, което се установява от протокола за проведено на 29.06.2015г. заседание на Окръжен съд – Варна. След като съдът е разяснил на подсъдимия Р. правата му по чл. 371, т. 1 и т. 2 от НПК, подсъдимият чрез свободно волеизявление е дал съгласието си за разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие, в разновидността по т. 1 на чл. 371 от НПК, съгласил се е да не се провежда разпит на свидетелите от № 1 до № 7 от списъка на лицата за призоваване към обвинителния акт както и разпит на вещите лица д–р Б. и д–р М.. При наличие на валидно изявление на подсъдимия и преценка на съда, че съответните действия по разследването са извършени при условията и по реда на НПК, Окръжен съд – Варна правилно и законосъобразно е определил реда за провеждане на наказателното производство, този по чл. 371, т. 1 от НПК. От особено значение е да се подчертае, че разглеждането на делото по този ред пред първата инстанция не е измежду процесуалните права на подсъдимия, а е правна възможност, за реализирането на която решението се взима от съда, а не от страните, макар и да се инициира от тях. Поради това, твърденията на подсъдимия Р. и защитника му, че ако не бяха допуснати нарушенията на процесуалните правила, подсъдимият е щял да признае изцяло фактите изложени в обвинителния акт, което от своя страна ще доведе и до определяне на по – ниско наказание, е незаконосъобразно. С оглед установяване мястото на престъпното деяние, касационната инстанция не споделя твърдението на защитата, че пътно транспортното произшествие е настъпило извън границите на населеното място, където и ограниченията на скоростта са различни. Съгласно определението за „населено място“, съдържащо се в т. 49 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП - „Населеното място“ е застроена със сгради територия, при която началото и краят са обозначени със съответни пътни знаци.“. Тази дефиниция не се отличава съществено от понятието, определено в т. 6 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ, съгласно което „територия на населено място“ включва селищната територия, обхваната от строителните му граници, определени с устройствен план, без да включва землището. По сходен начин понятието е уредено и в Закона за административно – териториалното устройство на Р. България. Съгласно чл. 18, ал. 1 от същия закон, територията на населеното място е определена със строителните му граници и границите на землището. Основното в тези понятия е, че границите на населеното място следва да се ограничат в площта, която е застроена или може да бъде застроена, съгласно строителните граници. Дадената в ЗДвП дефиниция на понятието „населено място“ не може да се разглежда отделно и без връзка с другите законови разпоредби, определящи територията му, а оттам и началото и краят на едно населено място, именно защото поставянето на пътните знаци Д 11 и Д 12 зависи от началото и края на застроената със сгради територия. В подкрепа на тезата, че процесното пътно транспортното произшествие е настъпило в границите на [населено място] е приложеното по делото писмо от [община], Дирекция „Инженерна инфраструктура и благоустрояване“. От съдържанието на същото се установява, че пътният участък от кв. В. посока [населено място], до разклона за [населено място], съгласно Общия устройствен план на [община] е урбанизирана територия и се намира в строителните граници на града. За това, макар и да не е поставен знак Д 11 „Начало на населеното място“, забраната по чл. 21 от ЗДвП се отнася за цялата територия на населеното място, освен ако друго не е указано съгласно специалните правила на същия закон. Нещо повече, подсъдимият Р. Р. като местен човек е бил запознат с границите на населеното място - [населено място], а като правоспособен водач на моторно превозно средство е знаел и ограничителната скорост за движение. На следващо място, заявеното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалите С. К. и К. Х., поради това, че първият се е движел в най – лявата част на лентата си за движение или частично в насрещната лента, а не в най – дясната част на платното за движение, а вторият - поради неизползване на обезопасителен колан, не намира опора в доказателствената съвкупност. Възражението не може да бъде споделено поради следните съображения: От заключението на назначената и изготвена в хода на първоинстанционното производство комплексна съдебно автотехническа и съдебно медицинска експертиза безспорно се установява механизма на настъпване на произшествието: лек автомобил „А.“, управляван от подсъдимия Р. Р., се е движил в посока от кв. В. до [населено място] и в зоната на правия участък от пътя, след ляв завой за неговата посока на движение, в района на автобусна спирка „З. Д.“ навлязъл в лентата за движение на насрещно движещия се лекотоварен автомобил „Р. К.“, управляван от пострадалия С. К., в която лента настъпва челен удар между двата автомобила. Вещото лице категорично заключава, че зоната на удара между двата автомобила се намира на разстояние от „Ориентира“ на около 47 м и на около 2,5 м в ляво от десния ръб на пътното платно – в лентата за движение от [населено място] към кв. В., в която лента се е движил т.а. „Р. К.“ /отговор на въпрос № 3 от експертизата, л. 147 от н.о.х.д./. Освен липсата на навлизане в насрещната лента за движение, пострадалият К., не е управлявал автомобила с превишена скорост, което да допринесе за съставомерността на резултата, а автомобилът му е бил и в изправно състояние. Според експертното заключение скоростта на т.а „Р. К.“ към момента на ПТП е около 50 км/ч, т.е. допустимата за този пътен участък. В съдебно заседание от 29.06.2015г. пред Окръжен съд – Варна, вещите лица /д – р Р. З. и д – р В. Д./ са поддържали изготвеното от тях заключение, като еднозначно са обосновали експертните си изводи относно механизма на пътно транспортното произшествие и причинната връзка между него и настъпилия резултат. По делото липсват фактически данни, от които да се заключи, че експертизата е изготвена от некомпетентни или предубедени вещи лица, поради което с основание инстанциите по същество са я ползвали за основа на изводите си по фактите. Друг е въпросът, че неправомерното навлизане на подсъдимия Р. в насрещната лента за движение е факт, извличан не само на базата на експертното становище, но и от показанията на свидетеля очевидец Р. Р., както и от съдържанието на протокола за оглед на местопроизшествието. Следователно твърдението за съпричиняване на престъпния резултат от пострадалия К. следва да бъде преценено като неоснователно, тъй като същият правомерно е управлявал автомобила си в своята пътна лента. Твърдението за наличие за съпричастност от частния обвинител К. Х. също не намира опора в доказателствената съвкупност. По начало нарушение на правилото, регламентирано в чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, би могло да се цени като допринасящо за резултата от произшествието, но само с оглед конкретните обстоятелства и механизма на пътния инцидент и доколкото е установено, че се намира в пряка причинна връзка с този резултат. В настоящия случай, установените по делото факти не дават основание за извод на такава връзка. Видно от заключението на комплексна съдебно автотехническа и съдебно медицинска не може категорично да се установи дали водачите на автомобилите и пътничката в л.а. „А.“ са ползвали предпазни колани. Според експертите, дебелите зимни дрехи, с които лицата са били облечени, изолират отпечатването на предпазния колан върху пътника и водача, което обяснява от своя страна и липсата на следи от колан по телата им. Присъдата или решението не може да почива на предположения, поради което изводът на съдилищата по фактите и правото за липса на съпричиняване резултата от престъплението от пострадалата К. Х. е правилен, а твърдението на жалбоподателя – неоснователно. Що се отнася до оспореното конституиране на К. Х. като страна в съдебното производство поради това, че на досъдебното производство същата е поискала наказателното производство да се прекрати на основание чл. 343, ал. 2 от НК, настоящата инстанция намира за неоснователно. Правилно и в законосъобразна последователност съдът е извършил процесуалните действия по конституиране на пострадалата К. Х. в качеството й на частен обвинител, поради което тя се явява надлежна страна в съдебното производството. Неправилен обаче е изводът относно основанието за отказ да се уважи искането на подсъдимия и защитника му – да не се конституира Х. като страна в процеса. Съгласно нормата на чл. 342, ал. 2 от НК, в случаите на престъпления по чл. 343, ал. 1, б.“а“ и б.“б“ от НК, наказателното производство се прекратява, ако пострадалият поиска това. Не само систематическото място на тази норма, но и буквалното й тълкуване сочат на неприложимостта й за престъпления по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК, каквото е обвинението по отношение на подсъдимия Р.. Това е напълно обяснимо с оглед обстоятелството, че престъплението по чл. 343, ал. 4 е квалифициран състав, разкриващ по – висока степен на обществена опасност, при която законодателят е преценил, че волята на пострадалото лице дали да се води наказателно производство или не, е правно ирелевантна. Казано по друг начин, при престъпления, с които е причинена смърт, каквото е и настоящето, е неприложима поощрителната норма на чл. 343, ал. 2 от НК. При така изложение съображения, настоящата инстанция намира, че по делото не са допуснати нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на съда, което определя и материалната законосъобразност на оспорения съдебен акт. В рамките на приетата фактология правилно въззивният съд е утвърдил извода на окръжния, че съставомерните последици са резултат от допуснато от подсъдимия нарушение по чл.16, ал.1, т. 1 от ЗДвП, тъй като с управлявания от него автомобил е навлязъл в лентата за движение на движещия се правомерно в своята лента лекотоварен автомобил „Р. К.”, управляван от пострадалия К.. В резултат на това между двата автомобила настъпил челен удар, при който водачът на другия автомобил починал, а на пътуващата при подсъдимия св. Х. били причинени телесни увреждания. С оглед на това законосъобразно е заключението, че подсъдимият Р. Р. е осъществил от обективна и субективна страна престъплението по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б.“б“, предл. 1 от НК. Неправилно обаче въззивният съд е възприел извода на окръжния съд, че съставомерните последици са настъпили и в резултат на допуснато нарушени по чл. 21, ал.1 от ЗДвП от подсъдимия. Формално наличието на това нарушение е факт, тъй като доказателствата по делото несъмнено установяват, че подсъдимият е управлявал моторното превозно средство със скорост не по-малка от 70-75 км./ч. в района на населено място, в границите на което нормативно разрешената скорост за движение на автомобили е 50 км/ч. Доколкото обаче съдържанието на нормата на чл. 343 от НК се запълва с норми от ЗДвП и други нормативни актове, е необходимо от обективна страна да се установи намира ли се допуснатото нарушение на правилото за движение по пътищата в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Именно този въпрос се явява решаващ за преценката относно обективните признаци от състава на престъплението по чл. 343 от НК и в частност на въпроса в какво се състои реализираното от подсъдимия противоправно и неправомерно поведение. В конкретния случай, по делото се установява (на базата на приетото експертно заключение по комплексната автотехническа и съдебно медицинска експертиза), че скоростите на двата автомобила не влияят върху зоната и мястото на удара, както и на механизма на произшествието, а навлизането в насрещната пътна лента от водача Р. не е следствие на техническа неизправност, а би могло да се дължи на отвличане на вниманието или други причини, произтичащи от състоянието на водача, по време на управлението на автомобила. Следователно изяснената по експертен път причина за транспортното произшествие се състои в навлизането на автомобила, управляван от подсъдимия, в насрещната лента за движение, без това навлизане да е предпоставено от превишената му скорост на движение. Това означава, че вредоносния резултат се явява последица единствено от нарушението по чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП, а нарушението по чл. 21 ,ал.1 от ЗДвП( макар и извършено) е без значение за причинно-следствения процес, обусловил настъпването на съставомерните последици. Поради това настоящият съдебен състав счете, че с осъждането на подсъдимия да е нарушил нормата на чл.21, ал.1 от ЗДвП е допуснато нарушение на материалния закон, поради което подсъдимият следва да бъде оправдан да е допуснал нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДвП, намиращо се в причинна връзка с настъпилата смърт на пострадалия К. и телесни увреждания на пострадалата Х.. Независимо от частичното възприемане на доводите на защитата по приложимото право, ВКС намира, че не са налице предпоставки за смекчаване наложеното на подсъдимия наказание. В този смисъл неоснователно е оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания. За да е налице касационното основание по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 и т. 2 вр. ал. 1, т. 3 от НПК, следва да е наложено такова по вид и размер наказание, че то очевидно да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите, предвидени в чл. 36 от НК или когато неправилно е отказано прилагането на условното осъждане. Поначало наказанието се определя в границите, определени в съответната наказателно правна норма от особената част на НК съобразно правилата на чл. 54 от НК. Определяне на наказанието по чл. 55 от НК е едно изключение, което би могло да се приложи само ако са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства или макар и едно, но изключително по своя характер смекчаващо обстоятелство. Такъв изключителен факт не е установен от предходните две инстанции, а смекчаващите вината обстоятелства( отчетени от инстанциите по същество) не се явяват многобройни. В настоящия случай, въззивната инстанция, като е изменила първоинстанционната присъда и е увеличила наказанията при наличие на съответен протест, справедливо е определила по отношение на подсъдимия Р. Р. наказание „лишаване от свобода” в размер на 4 /четири/ години, които да изтърпи ефективно и наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 5 /пет/ години. В рамките на общата висока степен на обществена опасност на деянията от този вид, процесното деяние разкрива изключително висока степен на обществена опасност. Престъплението е извършено при наличието на три от квалифициращите обстоятелства - смърт, телесна повреда, пияно състояние. Извършено е в изпитателния срок на отложеното групирано наказание по ч.н.д. № 582/2013г. на Районен съд – Варна. Като отегчаващи вината обстоятелства въззивният съд правилно е отчел съдебното му минало и множеството нарушения на ЗДвП, санкционирани по административен ред. Очевидно е, че налаганите спрямо подсъдимия наказания не са оказали своето поправително и превъзпитателно въздействие, поради което за постигане целите на наказанието е необходимо Р. да бъде поставен в изолация от обществото. С оглед на това и на основание чл. 354, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 82/ 18.04.2016 на Варненски Апелативен съд, постановено по внохд № 22/2016г., като ОПРАВДАВА подс. Р. Р. Р. по обвинението да е нарушил чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.