9 Р Е Ш Е Н И Е № 157 гр. София, 20.01.2021 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева ЧЛЕНОВЕ: Петя Шишкова Надежда Трифонова при секретар Г.Иванова и в присъствието на прокурора от ВКП Калин Софиянски, като изслуша докладваното от съдията Шишкова КНД № 671/20г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от защитника на Ч. М. Р. срещу решение № 135 от 24.04.20г., постановено по ВНОХД № 38/2020г. на Софийски апелативен съд, с което присъда № 74/28.03.18г. по НОХД № 5602/17г. на Софийски градски съд е изменена единствено в частта за наказанието, наложено за престъплението по чл.339, ал.1 от НК, като срокът на лишаването от свобода е намален от три на две години. Подсъдимият е признат за виновен в това, че на 05.08.16г. в гр. София,ж.к. "Люлин" -6-та част, на паркинг пред бл. 608 и 609 направил опит умишлено да умъртви П. Д. Г., поради което и на основание чл.115, вр. чл.18 от НК, му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години. Оправдан е по обвинението за предумишлено убийство. Осъден е и за това, че по същото време и на същото място държал огнестрелно оръжие и боеприпаси, без да има за това надлежно разрешение, като на основание чл.23, ал.1 от НК му е наложено най-тежкото от така определените наказания, а именно лишаване от свобода за срок от дванадесет години, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим. Предявеният от пострадалия П. Г. граждански иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди е уважен частично за 50 000лв., в едно със законната лихва, и е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 70 000лв. Жалбата е само срещу решението по обвинението за престъпление по чл.115, вр. чл.18 от НК. Релевират се и трите касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, а алтернативно решението да бъде изменено, като бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление – такова по чл.131, ал.1, т.12 от НК, или наложеното наказание да бъде намалено. Като съществено процесуално нарушение се сочи разглеждането на делото без преводач от кюрдски език. Според адвоката на Р. материалният закон е нарушен, тъй като подсъдимият е стрелял без намерение за убийство, а при самозащита под влиянието на стрес и уплаха. Наказанието е явно несправедливо поради несъобразяването му с чистото съдебно минало и доброволното явяване в полицията. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата. Допълва тезата за субективна несъставомерност по чл.115 от НК с аргумента, че подсъдимият не е изстрелял всички заредени в пистолета патрони, а е имал такава възможност. Твърди, че съдът не е съобразил обстоятелството, че деянието е приключило във фазата на опита. Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител намира жалбата за неоснователна. Прокурорът моли решението да бъде оставено в сила. Намира, че въззивният съд надлежно е обсъдил версията за нападение от страна на пострадалия и мотивирано я е отхвърлил. Счита, че наказанието е съобразено с превеса на отегчаващи обстоятелства. Подсъдимият заявява, че е бил нападнат и обиждан. Възразява срещу продължителното задържане и счита, че българската държава проявява нехуманно отношение към него. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Правомощията на касационната инстанция определят поредността, в която да се разгледат доводите, изложени в жалбата. Правилното приложение на материалния закон е възможно едва след пълното, всестранно и обективно изясняване на фактите, включени в предмета на доказване, на тях се основават и изводите за тежестта на деянието, обществената опасност на дееца и другите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства от значение за наказанието. По тази причина приоритетно следва да се обсъди възражението за допуснато съществено процесуално нарушение. Според касатора то се изразява в неосигуряване на подсъдимия на преводач от кюрдски език. Настоящото касационно производство е второ по ред. Предходното въззивно решение по делото е било атакувано от защитника пред ВКС със същото оплакване. То е било прието за основателно, единствено по отношение на второинстанционното производство. С решение № 239 от 09.12.2019г., постановено по касационно дело № 977/2019г. състав на първо наказателно отделение е отменил въззивния акт и е върнал делото за ново разглеждане на Софийски апелативен съд поради допуснато нарушение на чл.6, § 3, б.“е“ от ЕКЗПЧОС. Дадени са подробни указания във връзка с изясняване на необходимостта и евентуално осигуряване на писмен и устен превод на подсъдимия пред втората инстанция. Тъй като касационният съд вече се е занимал подродбно с възражението за неосигурен превод, предмет на настоящата проверка следва да бъде единствено изпълнението на дадените по този повод задължителни указания. Констатира се, че при проведеното повторно въззивно съдебно следствие те са коректно изпълнени и са спазени всички изисквания на чл.55, ал.4 и чл.395а-чл.395ж от НПК и Директива 2010/64г.. Още в първото заседание пред апелативния съд преди даване ход на делото е назначен преводач от кюрдски език. Следва да се отбележи, че чуждото гражданство или чуждестранният произход не са достатъчна предпоставка за осигуряване на превод. Необходимо е съдът да се убеди, че подсъдимият не владее български език. Съществува законодателна непълнота относно механизмите за проверка на степента на познания, поради което в стремежа си да гарантира правата на подсъдимия, съдът е спазил дори по-високи стандарти от заложените в общностната рамка. Р. е демонстрирал /както и пред настоящия съдебен състав/, че успешно комуникира на български, но въпреки това му е бил предоставен превод. Протоколирани са обясненията му, изявленията в хода на съдебните прения и последната дума, които по съдържанието си са напълно адекватни на повдигнатото обвинение, т.е. не съществува основание за съмнение, че е лишен от възможността да се защитава поради невладеене на езика на съдопроизводството. Изготвен и връчен му е превод на съдебното решение в цялост. Разноските за възнаграждение на преводача са за сметка на бюджета. От изложеното е видно, че не е допуснато претендираното в жалбата съществено процесуално нарушение. По повод твърдението за отменително основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК в жалбата е направено доказателствено искане – съдът да изгледа видеозапис, което не би могло да бъде уважено. Касационната инстанция контролира само правилното приложение на закона и не притежава каквито и да било правомощия да проверява установените по делото факти, още по-малко да приема нови фактически положения. Твърденията, че подсъдимият е прострелял пострадалия в стремежа си да се защити, защото е бил нападнат, са отнесени към оплакването за неправилно приложение на материалния закон. С оглед така формулираното отменително основание, преценката за осъществена неизбежна отбрана, следва да бъде направена въз основа на фактите, възприети от въззивния съд, които за нуждите на анализа ще бъдат възпроизведени в резюме: Установено е, че когато Г. паркирал на мястото на срещата, подсъдимият излязъл от автомобила на св. Ц., приближил се до отворения прозорец на пострадалия и от разстояние около 30см. насочил пистолета си към главата му с репликата „Ще те убия.“. Г. също излязъл навън и започнала размяна на обиди, по време на която Р. държал пистолета си насочен към него. Първото физическо съприкосновение между двамата е блъскане от страна на подсъдимия, при което пострадалият залитнал. Последвало бутане, в което Г. взел надмощие и навел Р. надолу. Последният, обаче, успял да се отдели от него и го прострелял в корема. Реакцията на пострадалия била да тръгне към него, но след това се отдръпнал и вдигнал дясната си ръка, за да предпази главата си. В този момент от втория изстрел били наранени дясна предмишница и 3-ти пръст на същата ръка. Р. преустановил стрелбата и се качил обратно в автомобила с все още работещ двигател, и докато св. Ц. потеглял от паркинга, държал пистолета с изпъната дясна ръка през прозореца в посока към пострадалия. С оглед фактическата обстановка, напълно законосъобразно въззивният съд е отхвърлил наведените и пред него доводи за липса на умисъл за убийство, основани на възможността да бъдат изстреляни и останалите патрони от пълнителя на пистолета, на това, че не е напуснал страната и не е унищожил веществените доказателства. Всички изброени аргументи се отнасят до поведението на подсъдимия, след като вече е прострелял двукратно Г.. За вината не може да се съди от последващото психично отношение на извършителя. Престъплението съставлява довършен опит, при който деецът е завършил изпълнителното деяние, т.е. направил е необходимото, за да настъпили резултатът. Ако в конкретния случай той не е настъпил, поради естеството на нараняването в коремната кухина, при което е възможно предотвратяване на леталния изход със спешна оперативна интервенция, обстоятелството, че деецът не е продължил да стреля, не изключва отговорността за довършения до този момент опит. Веднъж обективирана в деянието, вината не може да бъде променена от следваща положителна промяна в поведението на подсъдимия. Новата проява би могла да служи единствено като основание за смекчаване на наказанието. Не е налице доброволен отказ, тъй като опитът е довършен, а подсъдимият не е проявил никаква активност в посока предотвратяване смъртта на пострадалия. Апелативният съд е възприел правилен подход, като е изследвал въпроса дали поведението на Р., непосредствено преди и по време на осъществяване на изпълнителното деяние, обективира умисъл за убийство. Наказателноправната теория и практика са категорични и непротиворечиви, че „За умисъла може да се съди от средствата, с които е извършено деянието, от насоката и силата на ударите, от мястото на нараняването, от разстоянието, от което се посяга на жертвата с оръжие и други обстоятелства.“ /ППВС № 2/1957г./. В конкретния случай оръжието е огнестрелно – пистолет „Либерти“, кал.6,35мм, годно да причини смърт. Стрелбата е от толкова близко разстояние, че и за стрелец без специална подготовка е възможно да се прицели, при това в конкретни части от човешкото тяло. Първият изстрел е насочен към стомашната кухина и е засегнал жизненоважни органи. Обективно причинените наранявания от втория са „защитни“ в ръката, но изстрелът е бил насочен към главата на Г.. Тезата, че стреляйки от близко разстояние с пистолет в корема и в главата на пострадалия, Р. не е съзнавал опасността да го убие и не е целял смъртта му, поради което следва да отговаря единствено за причинената обективно телесна повреда, е напълно несъстоятелна, необоснована и в противоречие с формалната логика. Правната квалификация на деянието е точна, кореспондира напълно на фактическата обстановка и искането за промяната й е отхвърлено напълно правилно. Безспорно е установена и обществената опасност на извършеното. С насочването на пистолет към главата на Г. и изявлението, че ще го убие, подсъдимият е поставил началото на непосредствено противоправно нападение. За да бъде преценена като нападение по смисъла на чл.12, ал.1 от НК, е достатъчно проявата да застрашава правнозащитени интереси при наличието на всички предпоставки за близко предстоящо увреждане, без да ги уврежда. Насочването на огнестрелно оръжие от близко разстояние е ярък пример в това отношение, и не е нужно застрашеното лице да изчака изстрел, за да се защити. Физическите данни на двамата мъже са без значение, тъй като превъзходството е естествено на страната на въоръжения. Нападателното поведение на Р. е ескалирало във физически сблъсък – бутане и борба, и в причиняване на огнестрелни наранявания, без да има прекъсвания в конфликта. Констатираната ситуация на моментно надмощие на пострадалия, когато успял да наведе подсъдимия към земята, не представлява нападение от страна на Г.. Той самият се е намирал в законова отбрана срещу нападението, започнато от подсъдимия с насочване на оръжие. Срещу защитата му, която не е общественоопасна не може да има „неизбежна отбрана“. В тази връзка е важно да бъде уточнено кога е преустановено нападението от страна на Р.. В момента, в който двамата са се сбутали и Г. е успял да го натисне надолу, то все още е продължавало. Това е така, защото подсъдимият е продължавал да държи зареденото огнестрелно оръжие извадено и насочено към пострадалия, и нито с думи, нито с конклудентни действия е демонстрирал желание за окончателно приключване на конфликта. Нападението е продължило дори и след като св. Ц. потеглил. Тогава Р. продължавал да застрашава Г. с насочен през отворения прозорец на автомобила пистолет. То е преустановено едва, когато е елиминирана непосредствената опасност от увреждащи действия, т.е. след отдалечаване на нападателя на безопасно за пострадалия разстояние при напускане на паркинга. В рамките на така очертания времеви интервал претенциите, че жалбоподателят се е защитавал, са неоснователни. Възражението срещу размера на наложеното наказание лишаване от свобода е основателно и искането за изменение на решението в тази му част следва да бъде удовлетворено. Становището за превес на отегчаващи обстоятелства не може да бъде споделено. Като такова правилно е преценена проявената престъпна упоритост, изразена в извършването на две отделни престъпления в съвкупност и в произвеждане на втори изстрел, след като пострадалият е бил ранен. На нея съдът е противопоставил единствено чистото съдебно минало на Р., като е пропуснал да отчете обстоятелство с изключително значима относителна тежест, а именно – фактът, че престъплението е приключило във фазата на опита. Пренебрегнати са и неопроверганите обяснения на подсъдимия за причините за проявената от него агресия, според които гневът му е бил предизвикан от некоректните търговски практики на Г.. Личното явяване в полицията също следва да бъде ценено в полза на подсъдимия. Периодът от приблизително четири години и половина от датата на деянието до влизане на присъдата в сила надвишава разумния, предвид изискването за експедитивност по делата със задържани лица, и това обстоятелство следва да намери отражение при определяне на наказанието. С оглед на изложеното, настоящият състав прецени като справедлив минималният срок на лишаване от свобода за престъплението по чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК. Намаляването на най-тежкото от определените наказания за двете престъпления, осъществени при условията на реална съвкупност, предполага намаляване и на наложеното по реда на чл.23, ал.1 от НК общо наказание от дванадесет на десет години лишаване от свобода. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 и ал.2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : Изменя решение № 135 от 24.04.20г., постановено по ВНОХД № 38/2020г. на Софийски апелативен съд, като намалява срока на наложеното на подсъдимия Ч. М. Р. наказание лишаване от свобода за осъщественото престъпление по чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК, както и на определеното най-тежко по реда на чл.23, ал.1 от НК, от дванадесет на десет години. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.