1 Р Е Ш Е Н И Е № 31 гр.София, 28.04.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА при секретаря Ю. Георгиева и в присъствието на прокурора.............. като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 5214 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. П. и Д. П. П., чрез адв. Е. А., срещу въззивно решение №12/14.02.2013г., постановено по въззивно гражданско дело № 311/ 2012г. на Апелативен съд - Бургас, в частта, с която е отменено Решение № 87/25.07.2012 г. по гр.д. № 414/2007г. на Окръжен съд – Бургас за присъденото на жалбоподателите обезщетение по чл.57 ал.2 ЗЗД, за разликата над сумата 263 лева до размера на сумата 55 320 лева. В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК. Ответниците по касационната жалба С. И. Т. и Д. Д. Т., представлявани от адв. Д. И., поддържат становище за неоснователност на жалбата. Третите лица помагачи Н. Т. К. и Р. К. К. не са изразили становище. С определение №1379/03.12.2013г. касационният контрол на въззивното решение е допуснат в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по обусловилия решаващите изводи на съда материалноправен въпрос за момента, към който следва да се определи размера на обезщетението по чл.57 ал.2 изр.2-ро ЗЗД, при подлежаща на връщане на отпаднало основание, но отчуждена възмездно вещ - дали това е моментът на отчуждаването на вещта от приобретателя, или този на възникване правото на кредитора да получи обратно своята вещ. По поставения за тълкуване въпрос, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното: С развалянето на един договор поради неизпълнение по причина, за която едната страна отговаря /с изключение на случаите, когато съглашението не е за продължително или периодично изпълнение/, в отношенията между договарящите облигационната връзка отпада с обратно действие /чл.88 ал.1 ЗЗД/ и възниква задължение за връщане на всичко получено. Правилото за обратното действие /чл.88 ал.1 ЗЗД/ има за цел да защити кредитора, който поначало е престирал и не е получил изцяло или частично насрещна престация по договора, поради причина, за която длъжникът му отговаря. Съдържанието на новото облигационно отношение, възникващо като последица от развалянето на договорната връзка, е задължението за взаимна реституция, което в основата си е базирано на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, респ. на лишеното от правно основание разместване на имуществени блага /чл.55 ал.1 предл.3-то ЗЗД/. Страни по него са лицето, което е дало и това, което е получило имущественото благо без основание, като е без значение последващо преминаване на благото в патримониума на трети лица. На връщане подлежи всичко, което е дадено в пълен размер /за разлика от уредбата на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД/. В противен случай страната, получила нещо без да е дала насрещно дължимото, би се обогатила неоснователно за сметка на другата. Когато предмет на реституционното задължение е вещ, връщането й се дължи в натура, заедно с плодовете от момента на поканата - чл.57 ал.1 ЗЗД. В случаите обаче, когато натуралната реституция е невъзможна, поради отчуждаването на вещта /вкл. поради погиването или изразходването й/, задължението за връщане се свежда до стойностно възстановяване на недължимо полученото – чл.57 ал.2 ЗЗД. Според добросъвестността на неоснователно обогатилия се /знанието, че държи вещта без основание, респ. поканата/, той дължи действителната й стойност или получената за нея цена, ако е по-висока /чл. 57 ал. 2 изр. 1-во ЗЗД/; съответно - онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете /чл. 57 ал. 2 изр. 2-ро ЗЗД/. Следователно, въпросът за релевантното обогатяване на получателя се поставя при невъзможност получената вещ да бъде върната в натура, като в общия случай то обуславя размера на дължимото компенсаторно обезщетение. Ето защо, реституционната норма на чл.55 ал.1 предл.3-то ЗЗД и компенсаторната норма на чл.57 ал.2 ЗЗД следва да се разглеждат във взаимовръзка и като едно цяло, имащи за цел да се постигне справедлив баланс и пропорционалност на засегнатия имуществен интерес. Общото разрешение, възприето от правната ни уредба, за момента към който се прави оценката на заместващата престация по чл.57 ал.2 ЗЗД, изхожда от правилото, че обеднелият по принцип не носи риска от евентуалната липса на неоснователно получената имуществена облага - през времето от нейното придобиване до предявяването на съответната претенция. С ППВС 1/1979г. се прие, че при третия фактически състав на чл. 55 ал. 1 ЗЗД основанието е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да се иска обратно, докато то съществува. Затова вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието. Един от юридическите факти, пораждащи задължение за връщане на даденото при отпаднало за получаването му правно основание, е развалянето на договора, респ. влизането в сила на съдебното решение по чл.87 ал.3 ЗЗД. В тази хипотеза фактическият състав, пораждащ реституционно задължение е усложнен – освен даване и получаване на нещо, в него се включват още и наличие на основание към момента на получаването /т.е. същинско престиране/ и настъпване на последващ юридически факт, чието действие е ретроактивно и заличава последиците на основанието – развалянето на договора. Обратното действие заличава ефекта на придобиване на права към момента на сключване на договора, като се счита, че приобретателят никога не ги е притежавал. При договорите с предмет прехвърляне право на собственост върху индивидуално определена вещ, правото на реституция се извежда от това, че собственикът никога не е губил правото си собственост, поради което му се дължи връщането в натура. Това е възможно, само ако вещта е запазена в получателя. Ако обаче, вещта е отчуждена възмездно преди вписването на исковата молба за развалянето на договора, титулярът на правото на собственост го изгубва - чл.88 ал.2 ЗЗД, едно трето лице го придобива, а получателят се обогатява с полученото – пари, вещ или друго. Правото на вземане върху паричната компенсация /стойността на вещта по смисъла на чл.57 ал.2 ЗЗД/ се обуславя главно от това, че лишаването на лицето, което е дало вещта, от правото на собственост е станало без необходимото правно основание. Ето защо, в разглежданата хипотеза на чл.57 ал.2 изр.2-ро ЗЗД, в съдебната практика са възприемани различни разрешения за момента на оценката на релевантното обогатяване на получателя, напр. – момента на отчуждаването на вещта; на предявяването иска по чл.87 ал.3 ЗЗД; на влизане в сила на решението за разваляне на договора; момента на предявяването на иска по чл.57 ал.2 ЗЗД и др. Общото във всички разрешения е подчинено на разбирането, че паричната оценка следва да е съответна на различните форми и начини, в които може да намери израз увеличаването на имуществото на получателя, както и на принципа за недопустимост на лишеното от правно основание разместване на имуществени блага, целящ разумно и адекватно обезщетение за лицето, престирало своя недвижима вещ, без да е получило насрещно дължимото. Разпоредбата на чл.57 ал.2 ЗЗД е общо реституционно правило, намиращо приложение, когато натуралната реституция на вещи е невъзможна. Ето защо, отнасянето му към различните случаи, следва да държи сметка както за вида на сделката, довела до задължение за реституция, така и за естеството на предмета на получената имуществена облага. Формулировката на чл.57 ал.2 ЗЗД е достатъчно широка, така че като уредба въобще на задължението за заместваща престация /парично обезщетение вместо липсващата вещ/ тя не предполага в разнообразието от хипотези един /респ. еднозначен/ отговор на въпроса за момента, към който се определя и консолидира размерът на дължимото компенсаторно обезщетение. Общите критерии – обективни и субективни, относими към правилото за недопускане на неоснователното разместване на имущество, са базата за изясняване обхвата на реституционното задължение за връщане на даденото без основание, но при съобразяване принципа за справедливост в контекста на спецификата и особеностите на конкретния случай. В този смисъл, правният режим на реституционното задължение по чл. 55 ал.1 предл.3-то вр. с чл.57 ал.2 ЗЗД е под влияние не само на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, но и на причините, поради които полученото е без основание. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като обсъди поддържаните от касаторите основания по чл.281 т.3 ГПК и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290 ал. 2 ГПК, намира касационната жалба за основателна, предвид следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ищците Д. и Д. П. и ответниците С. и Д. Т. на 26.02.1092 г. е бил сключен договор за замяна, обективиран в нотариален акт № ***/26.02.199* г., по силата на който Т. прехвърлили собствеността на апартамент, находящ се на [улица]в [населено място] /и придобит един месец преди това, на 24.01.1992г., по договор за замяна с третите лица Н. и Р. К./. Срещу това, Т. получили собствеността на апартамента на П. в [населено място],[жк][жилищен адрес] с площ от 60 кв.м. като доплатили и сумата 7 600 неденоминирани лева /7.60 деном.лв/. С последваща сделка, сключена на 12.03.1992 г., Т. отново заменили получения от П. апартамент в[жк], бл.с третите лица Н. и Р. К., при което си върнали собствеността на техния апартамент, отчужден по първия договор за замяна от 24.01.1992г. С договор за продажба, обективиран в нотариален акт № **/17.11.2000г., третите лица – помагачи К. на свой ред продали процесното жилище /с първоначални собственици - П./, получено по последната замяна, на Р. М. Й. и Д. Л. Й.. Междувременно, на 19.02.1993г. от бившите собственици /до 1949г./ на апартамента на [улица]в [населено място], е предявен иск на основание чл.7 ЗВСОНИ, срещу първоначалните му приобретатели К., срещу П. /получили го по замяната през 1992г./, срещу Т. и [община]. След продължителен съдебен процес, с влязло в сила на 30.01.2007г. решение по гр. д. № 1485/98 г. на Бургаския районен съд, на основание чл.7 ЗВСОНИ, е признато правото на собственост върху апартамента на [улица]/намиращ се във владение на П./, в лицето на О. С., А. С. и К. С.. С нотариален акт № 47/09.07.2007 г., те от своя страна, продали имота на друго трето лице - Д. Н., който в производство по иск с правно основание чл.108 ЗС го ревандикирал от Д. и Д. П.. С влязло в сила на 16.06.2010 г. решение по гр.дело № 2216/2007 г. на РС – Бургас, по подадена от Д. П. и Д. П. искова молба / вписана на 04.09.2007г./ с правно основание на основание чл.87 ал.3 ЗЗД вр. с чл.189 ал.1 ЗЗД, е развален договорът за замяна от 26.02.1992г., сключен между тях и Д. и С. Т.. На 05.09.2007 г. касаторите са подали исковата си молба по настоящото дело срещу Д. и С. Т., като са претендирали последните да им заплатят компенсаторно обезщетение в размер на 62 600 лева, представляващо пазарната стойност на апартамента в[жк][жилищен адрес] към 30.01.2007 г., чието връщане ответниците – получатели дължат съгласно разваления договор за замяна, но което е невъзможно, предвид отчуждаването на имота. Първоинстанционният съд е приел, че претенцията на П. с правно основание чл.57 ал.2 ЗЗД е основателна за сумата от 55 320 лева, представляваща пазарната стойност на процесното жилище към м.януари 2007 г. /датата, от която са признати правата на собственост на третите лица върху имота/. В тази връзка е посочил, че по силата на обратното действие на разваления договор за замяна, Т. са длъжни да върнат неоснователно получената недвижима вещ, която предвид отчуждаването й на трети добросъвестни лица, не може да се престира на П. в натура. Приел е, че момента, към който следва да се определи размера на обезщетението по чл.57 ал.2 ЗЗД е този на възникване на правото на ищците да търсят престираното при отпаднало основание. При обжалването на това решение, въззивната инстанция е счела, че Д. и Д. П. имат право да им бъде присъдена равностойността на отчуждената вещ, предмет на разваления договор за замяна от 1992 г., но че тази равностойност следва да се определи не към момента, приет от първата инстанция – м.01.2007г., а към този на сключване на отчуждителната сделка с нотариален акт № **/ 12.03.199* г. Въз основа на изслушаната съдебно – техническа експертиза въззивната инстанция е приела, че пазарната стойност на продадения към 12.03.1992 г. имот възлиза на сумата 263 деноминирани лева, до който размер е уважен предявеният от П. иск с правно основание чл.57 ал.2 ЗЗД. Първоинстанционният съдебен акт е отменен в частта за разликата над сумата 263 лева до размера на сумата 55 320 лева. За да приеме този момент като релевантен за определяне на паричната компенсация за подлежащия на връщане, но възмездно отчужден апартамент, съдът е посочил, че приобретателите Т. са продали имота преди поканата за връщането му и поради това са добросъвестни, по смисъла на чл.57 ал.2 изр.2-ро ЗЗД, а сумата от 263 деноминирани лева е това, с което се е увеличило имуществото им, след сключване на разпоредителната сделка. Възприетите изводи са незаконосъобразни и необосновани. С влязлото в сила на 16.06.2010г. съдебно решение за разваляне на договора за замяна на недвижими имоти, сключен между П. и Т., облигационната връзка е отпаднала с обратно действие и от този момент е настъпила изискумостта на задължението за реституция на даденото - чл.55 ал.1 предл.3-то ЗЗД. По този договор П. са прехвърлили правото на собственост върху апартамент, чието връщане в натура е невъзможно, поради отчуждаването на вещта от приобретателите Т. в полза на трети лица, преди вписване на исковата молба за разваляне на договора /чл.88 ал.2 ЗЗД/. При това положение, съгласно разпоредбата на чл.57 ал.2 ЗЗД на ищците се дължи парична компенсация, вместо липсващата вещ. При определяне размера на дължимото обезщетение, респ. на момента, към който следва да извърши оценката на неоснователно получената от Т. имуществена облага, въззивният съд механично и буквално е изтълкувал правилото на чл.57 ал.2 ЗЗД. Не са взети предвид спецификата и особеностите на конкретния случай, не са обсъдени правнолевантните факти от значение за спорното право, в резултат на което постановеното решение е в противоречие с принципите за справедливост и за недопустимост на лишеното от правно основание разместване на имуществени блага. На първо място, в случая, не би могъл като меродавен за определяне размера на обезщетението по чл.57 ал.2 ЗЗД да се приеме моментът на отчуждаването на имота от ответниците на третите лица /м.03.1992г./, защото към тази дата договорът за замяна е бил в сила и за прехвърлителите - ищци не е съществувала правната възможност да искат връщането му обратно в патримониума си. На второ място, развалянето на договора е предшествано и обусловено от производство по иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ, приключило с влязло в сила на 30.01.2007г. съдебно решение и довело до евинциране на касаторите от имота, който те са получили по договора за замяна от Т.. В тази връзка, с ТР №1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС се прие, че ищците по искове по чл.7 ЗВСОНИ се легитимират като собственици на съответния имот след влизане в сила на конститутивното съдебно решение и едва след този момент ползването на имота от трети лица е без основание, поради отпадане на правата им в резултат на установената първоначална нищожност на придобивното основание. Собствеността в този случай се счита възстановена от влизане на закона в сила, но отпадането на пречката за реституция – придобиването на имота от трети лица, става с влизане в сила на решението в сила. Разяснено е още, че при съдебно отстранение, третите добросъвестни лица /независимо кои поред във веригата от сделки са/, имат на общо основание правата по чл.189 – чл.192 ЗЗД срещу техните праводатели и защитата им се осъществява по общия ред на ЗЗД. От изложеното следва, че когато такива трети добросъвестни лица са отстранени от собствеността на имот в резултат на успешно проведен иск по чл.7 ЗВСОНИ, се касае за специфичен случай на евикция, при който отговорността на прекия им праводател за реституция на неоснователно полученото по сделката – чл.189 ЗЗД във вр. с чл.55 ал.1 предл.3-то вр. с чл.57 ал.2 ЗЗД, поначало не би могла да бъде преценявана с оглед знание или незнание, респ. наличие или отсъствие на покана за връщане на даденото по отпадналия с обратна сила на договор. Това е така, тъй като както узнаването, респ. поканата, визирани разпоредбата на чл.57 ал.2 ЗЗД, като субективен критерий за добросъвестност или недобросъвестност на дължащия парично обезщетение вместо липсващата вещ, не биха могли да се осъществят като юридически факти във времето в по-ранен момент от този на влизане в сила на конститутивното решение по чл.7 ЗВСОНИ, чиито правни последици, съгласно цитираното ТР№1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГК, рефлектират във веригата от придобивни сделки и обвързват третите лица /при това независимо дали са участвали в процеса по чл.7 ЗВСОНИ/. В случая, ищците са трети добросъвестни лица, отстранени от собствеността на имота, получен по договора за замяна с Т., от момента на влизане в сила на решението по чл.7 ЗВСОНИ – 30.01.2007г. Преди настъпването на този нов юридически факт, П. не са имали основание да искат нито разваляне на договора, нито връщане на даденото по него на отпаднало правно основание. Това е и най-ранният момент, към който е налице неоснователно разместване на имуществени блага между страните и един от възможните след евинцирането им, към който следва и е справедливо да се консолидира размерът на заместващата парична престация по чл.57 ал.2 ЗЗД. На следващо място, по отпадналия с обратна сила договор за замяна, П. са прехвърлили на Т. правото на собственост върху недвижима вещ – апартамент в [населено място]. При последващото му отчуждаване през м.03.1992г. /отново по договор за замяна/ Т. са придобили друг недвижим имот от третите лица К., който и към момента притежават. При това положение, имуществената облага за ответниците и това, с което реално се е увеличило имуществото им е придобитото право на собственост върху недвижим имот, а не сумата от 263 деном.лева, както е приел въззивният съд. Релевантното обогатяване в конкретния случай /и с оглед разпоредбата на чл. 57 ал.2 ЗЗД/ настъпва с влизане в сила на решението за разваляне на договора за замяна, поради неизпълнение по причина, за която ответниците отговарят /при евикция, когато купувачът е добросъвестен, продавачът е винаги отговорен за неизпълнението/. От този момент даденото от ищците в изпълнение на договора е без основание, поради което се дължи връщането му в пълен размер, а ако не е налице – равностойността му в пари. В условията на променлив пазар размерът на обезщетението трябва да е съобразен с естеството на предмета на реституция и с принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване за чужда сметка. Както се посочи, срещу имота, получен от ищците, ответниците са придобили друг недвижим имот, чиято стойност към момента на възникване на реституционното им задължение, очевидно не възлиза на сумата от 263 лева. Предвид изложеното, основателно в касационната жалба се поддържа, че паричната компенсация за изгубеното право на собственост върху недвижимия имот, в хипотезата на чл.57 ал.2 вр. с чл.55 ал.1 предл.3-то ЗЗД, не следва да се определя към момента на отчуждителната сделка – м.03.1992г., а най-рано към датата на влизане в сила на решението по чл.7 ЗВСОНИ, т.е. на съдебното отстранение /30.01.2007г./, или тази на предявяване на основателния иск по чл.87 ал.3 ЗЗД, или на влизане в сила на решението по чл.87 ал.3 ЗЗД /16.06.2010г./ за разваляне на договора за замяна. Отделен е въпросът, че съдът не би следвало по материални и процесуални правоотношения, възникнали след влизане в сила на Закона за деноминацията на лева от 05.07.1999г., да борави със старите величини, защото стойността на защитимото материално право не се намалява от количеството парични знаци, с която тази стойност се е обозначавала преди и след деноминацията на лева / в т.см. ТР№ 3/2014г. по т.д.№3/2014г. на ОСГТК на ВКС/. Назначената от първата инстанция тройна съдебно-техническа експертиза е дала заключение /вариант І-ви/, че към датата, посочена от ищците - м.01.2007г. – средната пазарна стойност на недвижимия имот, чието връщане в натура е невъзможно, възлиза на сумата 55 320 лева, до който размер претенцията с правно основание чл.57 ал.2 ЗЗД е основателна и следва да се уважи. В. решение, с което е прието, че оценката на паричното обезщетение следва да се извърши към м.03.1992г. и че то възлиза на сумата 263 деном.лева, е незаконосъобразно, необосновано и подлежи на отмяна. В тази връзка следва да се посочи още, че поначало при евикция неизпълнението от страна на продавача на чужда вещ е в причинна връзка с необходимостта евинцираният купувач да плати цена, определена според условията на свободния пазар към момента на съдебното отстранение, за да си купи равностойна вещ. Този разход е обусловен от неизпълнението на договора от страна на продавача, което се явява необходимо и достатъчно условие за настъпването му. Отнесено към нормата на чл.57 ал.2 ЗЗД това означава, че компенсаторното обезщетение за подлежащата на връщане на собственика й, но липсваща недвижима вещ, трябва да е съизмеримо с тази оценка, която в разумна степен да отговаря на характеристиките на заместваща реалното изпълнение / в натура/ престация. В противен случай, би се стигнало до резултат, несъответстващ на принципите за справедливост и за правна недопустимост на неоснователното обогатяване за чужда сметка. Обжалваното решение влиза в противоречие с тези правни принципи, като присъденото с него компенсаторно обезщетение от 263 лева за недвижимия имот /апартамент в [населено място]/ на ищците, е явно неадекватно и не постига целта на закона. Както се посочи и по-горе в отговора на правния въпрос, обусловил допускането на касационното обжалване, реституционната норма на чл.55 ал.1 предл.3-то ЗЗД и компенсаторната норма на чл.57 ал.2 ЗЗД следва да се разглеждат във взаимовръзка и като едно цяло. Вложеният в тях от законодателя смисъл изисква, при невъзможност за връщане на недвижимата вещ в натура на собственика й, задълженото лице да плати разумно, свързано с пазарната цена обезщетение, за да се постигне справедлив баланс и пропорционалност на засегнатия имуществен интерес. По изложените съображения, въззивното решение следва да се касира в обжалваната му част и вместо това, с оглед предмета на касационното обжалване, на Д. П. и Д. П. да се присъди претендираното компенсаторно обезщетение за разликата над сумата 263 лева до размера на сумата 55 320 лева, заедно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба. Съгласно разпоредбата на чл.78 ал.1 ГПК, на касаторите следва да бъде присъдена и сумата 13 375.89 лева, направени разноски за всички инстанции, съгласно представения по делото списък по чл.80 ГПК. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 12/14.02.2013 г. постановено по въззивно гражданско дело № 311/2012 г. на Апелативен съд - Бургас, в обжалваната му част, с която е отхвърлен като неоснователен иска на Д. К. П. с ЕГН- [ЕГН] и на Д. П. П. с ЕГН - , срещу С. И. Т. и Д. Д. Т., двамата от [населено място], за заплащане, на основание чл.57 ал.2 ЗЗД, на компенсаторно парично обезщетение за разликата над сумата 263 лева до размера на сумата 55 320 лева. Вместо това постановява: ОСЪЖДА С. И. Т. с ЕГН – [ЕГН] и Д. Д. Т. с ЕГН - [ЕГН], двамата от [населено място],[жк]бл. вх. ет. ап., да заплатят на Д. К. П. с ЕГН - [ЕГН] и на Д. П. П. с ЕГН , двамата от [населено място], [улица], ет.4, на основание чл.57 ал.2 вр. с чл.55 ал.1 предл.3-то ЗЗД, разликата над сумата 263 лева до размера на сумата 55 320 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 05.09.2007г. до окончателното й изплащане; както и на основание чл.78 ал.1 ГПК направените по делото разноски за всички инстанции в размер на сумата 13 375.89 лева. Решението е постановено при участието на Н. Т. К. и Р. К. К., двамата от [населено място], к-с „И” бл. вх. ет., в качеството им на трети лица – помагачи на страната на ответниците. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.