8 Р Е Ш Е Н И Е № 250 гр. София,17 февруари 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП АТАНАС ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 934/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила жалба от подсъдимия С. Е. Ш., чрез защитника му – адвокат А. С., срещу въззивна присъда № 16/13.06.2019 г., постановена по в.н.о.х.д. № 337/2019 г., по описа на Окръжен съд – Русе. В жалбата се излагат твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, като при условията на алтернативност се претендира отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение или връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. В съдебно заседание пред касационния съд защитникът поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец Р. Б. М. – адвокат В., изразява становище за неоснователност на жалбата и прави искане за потвърждаване на въззивната присъда като правилна и законосъобразна. Претендира и за осъждане на подсъдимия да заплати разноските, направени от гражданския ищец за заплащане на адвокатско възнаграждение за явяването на повереника пред касационния съд. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна, поради това, че не са налице релевираните с нея касационни основания и пледира за потвърждаване на въззивния съдебен акт. Подсъдимият С. Ш. твърди, че не е извършил престъплението, в което е обвинен, поради което моли да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъда № 17/14.02.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 955/2018 г., Районен съд - Русе е признал подсъдимия С. Е. Ш. за невиновен и го оправдал по обвинението по чл. 131, ал. 1, т. 2 и т. 7, вр. с чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като отхвърлил предявените срещу него от пострадалия Р. М. граждански искове за неимуществени вреди в размер на 15 000 лева и за имуществени вреди в размер на 1600 лева. По протест на Районна прокуратура – Русе и жалба на частния обвинител и граждански ищец с искания на отмяна на първоинстанционната присъда, осъждане на подс. Ш. и уважаване на предявените срещу него граждански искове, в Окръжен съд – Русе е образувано в.н.о.х.д. № 337/2019 г. С въззивна присъда № 16/13.06.2019 г., постановена по същото дело, присъдата на РС – Русе е отменена, а подсъдимият С. Ш. е признат за виновен в това, че на 05.09.2015 г. в [населено място], причинил на Р. Б. М. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на двете кости на дясната подбедрица – голямопищялна кост в далечния й /дистален/ край и малкопищялната кост в близкия й край /до коляното/, довело до трайно затрудняване на движението на долен десен крайник за срок повече от тридесет дни, поради което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец Р. М. обезщетение за претърпените от деянието имуществени вреди в размер на 1600 лева и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7000 лева, ведно със законната лихва, считано от 05.09.2015 год. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 1400 лева, направени по водене на делото. Гражданският иск за неимуществени вреди до пълния предявен размер от 15 000 лева е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С въззивната присъда подсъдимият е осъден да заплати държавна такса върху уважените размери на гражданските искове, както и разноските, направени на досъдебното производство. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от страна, която има право на това, в законния срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В касационната жалба се сочи наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК, като в писменото допълнение към нея се излагат доводи единствено в подкрепа на твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения при оценката на събраните по делото доказателства и по-конкретно при обсъждането на съдебно-медицинските експертизи, изготвени по делото. Възразява се срещу становището на въззивния съд за това, че следва да се кредитират само писмено изготвените експертни заключения, а не и разясненията, които дават вещите лица в разпита им пред съда. Акцентира се върху становищата на експертите П. Д. и М., според които телесната повреда не може да бъде причинена по механизма, описан от пострадалия. Според експертното мнение на тези вещи лица, счупване с характеристиките на установеното по делото, не може да се получи, ако не е било фиксирано ходилото на пострадалия към пода. Експертите посочили, че загубата на равновесие и падането на пострадалия на пода може да е резултат от борбата на същия с неустановеното по делото лице. При това правилно първостепенният съд преценил, че не е доказано по несъмнен начин, че между поведението на подсъдимия и причинената телесна повреда е налице причинно-следствена връзка. Въззивният съд, приемайки обратното, не съобразил показанията на св. М., от които се установявало, че двамата с неустановеното лице си нанасяли удари взаимно, дърпали се „като борци“, като пострадалият бил вдиган и пускан на пода на заведението, а действието се развивало между закрепени към пода маси и столове. Контролираният съд не взел предвид показанията на св. Г. според които подсъдимият пристигнал до биещите се, когато двамата били вече паднали на земята, при което не е нанасял удари на същите. Като не оценил доказателствената съвкупност в нейната пълнота, въззивният съд нарушил материалния закон, достигайки до незаконосъобразния извод, че подсъдимият е причинил телесната повреда на пострадалия. С тези аргументи, изложени в подкрепа на твърденията за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, всъщност се оспорва обосноваността на въззивния съдебен акт, като се изразява несъгласие с приетите от контролирания съд фактически констатации, въз основа на които е формиран извода за доказаност на обвинението. Необосноваността не е касационно основание, като извън правомощията на ВКС е да прави собствена оценка на доказателствените материали, установявайки нови фактически положения, различни от приетите от контролирания съд и на тази основа да оправдае подсъдимия, каквото искане се прави. В компетентността на касационния съд е да извърши проверка на осъществената доказателствена дейност относно спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дават основание за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Действително, въззивният съд неправилно е счел, че доказателствено значение има единствено писменото експертно заключение, изготвено съобразно изискването на разпоредбата на чл. 152, ал.1 от НПК, като допълнителните разяснения, дадени от експертите устно в съдебно заседание нямат характер на такова. Експертите са задължени да представят писмено заключение, в което да изложат отговор на поставените им въпроси, които са от тяхната сфера на компетентност, като няма процесуална пречка наред с него да бъдат ползвани от съда при постановяване на съдебния акт и устните разяснения, изложени от вещите лица при изслушването им в хода на съдебното следствие. Единственото ограничение е тези разяснения да не противоречат на изразеното в писмен вид становище, тъй като в противен случай / както правилно е посочил въззивния съд/, съгласно разпоредбата на чл. 153 от НПК това ще е основание за неприемане на същото като необосновано и ще обуслови необходимостта от назначаване на повторна експертиза. В конкретния случай, неправилно въззивният съд е счел, че първостепенният съд се е позовал на устните разяснения, изложените от експертите в съдебно заседание, в които са посочили и други варианти за причиняване на увреждането на пострадалия и че те противоречат на писмено изразеното им становище. Всъщност, първостепенният съд е счел, че приемането на един от вариантите, посочени от вещите лица, при липсата на доказателства, които да го подкрепят, би довело до осъждане на дееца въз основа на предположение, което е недопустимо. Принципно тези разсъждения са правилни, но районният съд не е съобразил, че разпоредбата на чл. 303 от НПК се отнася не само за осъдителната, а и за оправдателната присъда и че преди да постанови съдебния акт съдът, съгласно чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, е длъжен да проведе обективно, всестранно и пълно разследване, като установи всички обстоятелства от значение за разкриване на обективната истина, преценявайки задълбочено и прецизно събраните по делото доказателства. Иначе казано, едва след като съдът осъществи доказателствената си дейност, съобразно посочените правила и въпреки това не успее да събере доказателства, обосноваващи наличието на един от посочените от експертите варианти, може да постанови оправдателна присъда. За разлика от първостепенният съд, въззивната инстанция е изпълнила задълженията си, произтичащи от посочените норми, като е подложила на анализ експертните заключения, съпоставяйки ги с гласните доказателства, събрани по делото. При това контролираният съд е съобразил, че експертизите не са доказателство или доказателствено средство, а способ за доказване / чл. 136, а.1 от НПК/ и за проверка на други доказателствени източници – гласни, писмени и веществени, чрез използване на научните методи и специалните знания на експертите. Отнесено към настоящия казус това предполага по експертен път да се установи вида, степента и характера на телесното увреждане, както и механизма, по който то е получено, а причината и начинът, по който пострадалият е загубил равновесие и паднал на пода, като факти от действителността, да бъдат установени, чрез доказателствени средства, каквито в случая са показанията на свидетелите – очевидци. Изхождайки от тези принципни положения контролираният съд е преценил, че експертите, изготвили СМЕ – зи по делото не са променили писмено формулираното си становище за това, че пострадалият е получил спираловидно счупване на дясната голямопищялна кост в далечния й край и на дясната малкопищялна кост в близкия й край, като в случая се касае за индиректна травма, торзионен механизъм, при извиване /усукване, извъртане/ на тялото при фиксиран /стъпил, опорен/ десен крак с последващо падане на земята. Съобразил е, че експертите в писменото заключение на тройната СМЕ са приели, че травмата е получена при падането на двамата биещи се / пострадалия и неустановеното по делото лице/ в резултат на загубата на равновесие, причинено от удара с ритник, нанесен от подсъдимия по десния опорен крак на пострадалия. Взел е предвид и че устно в съдебното заседание вещите лица са посочили и друг вариант – повличане на пострадалия от лицето, с което се е биел, при фиксиране на опорния му крак чрез настъпване или заклещване. Съпоставяйки експертните становища с показанията на свидетелите очевидци, въззивният съд е достигнал до правилния извод, че са налице гласни доказателства за това, че пострадалият е загубил равновесие в резултат от нанесения му удар с крак от подсъдимия, при което тялото му се е завъртяло, а десният му опорен крак се е усукал, което е довело до причиняване на инкриминираното телесно увреждане. Вярно е и заключението на контролираната инстанция за това, че не са събрани каквито и да било доказателства, които да дават основание да се приеме, че пострадалият е загубил равновесие и паднал на земята в резултат на действията на неустановеното лице, с което се е биел и че кракът му е бил настъпен или заклещен по някакъв начин. Тези изводи се основават на правилната преценка на доказателствените източници – показанията на свидетелите М., Я. и И., поради което няма причина да не бъдат приети от настоящата инстанция. Неоснователно е твърдението на касатора, че съществуването на друг механизъм за причиняване на телесното увреждане се установявало от показанията на св. Г., които неправилно не били кредитирани от съда. Коректният прочит на посочения гласен доказателствен източник не дава основание за такъв извод. Показанията на св. Г. не само, че са изолирани и не се потвърждават от други доказателства, но и не съдържат сведения за начина, по който пострадалият се е озовал на пода на заведението. Изложената от този свидетел информация не сочи друга причина за загуба на равновесие от пострадалия, различна от заявената от свидетелите М., Я. и И. и интерпретирана като обективно възможна от експертите. Поради това твърдението, че неправилно въззивната инстанция не е съобразила показанията на св. Г. е неоснователно. В резултат на правилния анализ на доказателствената съвкупност, въззивната инстанция е достигнала до законосъобразния извод, че пострадалият М. е загубил равновесие в резултат от нанесения му целенасочено удар от подсъдимия в десния опорен крак, пряка последица от което е получаването на инкриминираната телесна повреда. Като е съобразил, че деецът ясно е съзнавал, че с действията си ще причини увреждане на пострадалия, т.е., че деянието му е общественоопасно и от него ще настъпят общественоопасни последици, правилно контролираният съд е приложил материалния закон като е признал подс. Ш. за виновен по обвинението за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК. Изложеното налага заключението, че при постановяване на обжалваната въззивна присъда не са допуснати нарушения на процесуалния или материалния закон, които да налагат отмяна или изменение на същата. В жалбата се излага твърдение и за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, но не се сочат конкретни доводи в негова подкрепа, поради което касационният съд намира, че не дължи отговор. Отсъствието на заявените касационни основания обуславя оставянето в сила на атакуваната с жалбата въззивна присъда. С оглед резултата от извършената касационна проверка, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, следва да бъде уважено направеното от повереника искане за осъждане на подсъдимия да заплати в полза на гражданския ищец сумата от 700 лева /посочена в представения по делото договор за правна помощ/, платена от него като адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство пред касационната инстанция. Предвид изложеното и на основание чл.354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 16/13.06.2019 г., постановена по в.н.о.х.д. № 337/ 2019 г., по описа на Окръжен съд – Русе. ОСЪЖДА подсъдимият С. Е. Ш. да заплати на гражданския ищец и частен обвинител Р. Б. М. сумата от 700 /седемстотин/ лева, представляваща разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за явяване пред ВКС. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.