Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 41
София, 09.07.2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на девети юни през две хиляди и двадесета година в състав:


Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова

при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 1607/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 483 от 25.11.2019 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 188 от 22.01.2019 г. по гр. д. № 3019/2018 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 118 от 27.04.2018 г. по гр. д. № 43/2018 г. на Врачанския окръжен съд за отхвърляне на предявения от Туристическо дружество „Веслец“, гр. Враца /в несъстоятелност/, представлявано от синдика С. Е. Б., срещу държавата отрицателен установителен иск за признаване за установено по отношение на ответника, че държавата не е собственик на следния недвижим имот: сграда с идентификатор 12259.428.24.1 по кадастралната карта на гр. Враца, местността „Вратцата“, със застроена площ от 352 кв. м., на два етажа, с предназначение – курортна туристическа сграда, представляваща „Дом на алпиниста“.
В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на решението като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция на касатора бъде уважена със законните последици.
Ответникът по касация - държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, не изразява становище в съдебно заседание.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. необходим ли е изричен акт или придобиването е по силата на закона, в хипотезата на чл.2, ал.4 ЗДС, когато имотът е бил предоставен от държавата по надлежния ред на юридическо лице с нестопанска цел за стопанисване и управление и изключен ли е този имот от обхвата на държавната собственост; 2. може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт, който първоинстанционният съд е обявил за ненуждаещ се от доказване в доклада по делото, без да уведоми страните, че този факт се включва в предмета на доказване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на туристическото дружество срещу държавата за признаване за установено, че ответникът не е собственик на процесния имот. Ищецът заявява собствено право върху имота, като се позовава на разпоредбата на чл.2, ал.4 от ЗДС, според която „не са държавна собственост имотите и вещите на търговските дружества и на юридическите лица с нестопанска цел, дори ако държавата е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество“. Евентуално въвежда като придобивно основание давностно владение, упражнявано в периода от 1991 г.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил активната материално-правна легитимация на ищеца. Посочил е, че процесният имот съставлява публична държавна собственост като обект за социален туризъм с национално значение. Основал е правото си на разпоредбата на чл.2, ал.2, т.4 ЗДС /в ред. на ДВ, бр.44 от 1996 г./, респ. чл.2, ал.2, т.2 от ЗДС /в действащата му редакция/ във вр. с чл.48, т.4 от Закона за физическото възпитание и спорта.
За да потвърди първоинстанционното решение Софийският апелативен съд е изложил съображения, че не е доказано, че ищецът е придобил право на собственост, съответно, че държавата е изгубила правото си върху процесната сграда. Същата е била предоставена за ползване на ОС на БТС, като няма данни то да е преминало към Стопанското предприятие. Окръжните съвети към БТС са закрити през 1987 г., а ищцовото дружество е регистрирано като юридическо лице на 02.09.1991 г. При прехвърляне на Стопанското предприятие към ТД „Веслец“ не е установено, че правото на стопанисване е притежавано от предприятието. Предоставянето на имота за стопанисване и управление се установява по безспорен начин единствено по отношение на Окръжния съвет на БТС, а впоследствие какви права е получило новоучреденото Стопанско предприятие „ССКТО“ и какви права са останали към Окръжните съвети на БТС, впоследствие закрити, не се установява. Не е доказано и при прехвърляне на предприятието към туристическото дружество с какви права това предприятие се прехвърля /този факт е установен единствено по отношение на Окръжния съвет/, както и преминаването на правото към последващите субекти. Изложени са и допълнителни съображения, обусловили решаващите изводи, че разпоредбата на чл.2, ал.4 ЗДС не обективира законово придобивно основание на право на собственост. Същата решава конфликт на права между държавата и частноправни субекти, в интерес на последните, но само тогава когато държавното имущество е било прехвърлено на тези субекти. В случая такова прехвърляне /по установен в закона способ/ не е налице. Не се доказва и придобиването на процесния имот по давност, като по отношение на това придобивно основание е налице препращане към мотивите на първоинстанционния съд. В същите е прието, че първоначално, от предоставянето на сградата за ползване от ОС на БТС действие е имала разпоредбата на чл.86 ЗС, установяваща забрана за придобиване по давност, а след изменението й, считано от 01.06.1996 г. течението на давностния срок е спряно на основание параграф 1 ЗД ЗС.
По основанието за допускане на касационно обжалване.
По първия материалноправен въпрос.
В хипотезата на чл.2, ал.4 ЗДС, когато имотът е бил предоставен от държавата по надлежния ред на юридическо лице с нестопанска цел за стопанисване и управление /ползване/, придобиването на право на собственост е по силата на закона, като не е необходим изричен акт за прехвърлянето на имуществото.
С цитираната разпоредба от обхвата на държавната собственост са изключени имотите и вещите на търговските дружества и на юридическите лица с нестопанска цел, дори ако държавата е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество. Разбирането, според което законодателят е имал предвид имуществото, което тези субекти са придобили в собственост от държавата чрез правна сделка, би обезсмислило съществуването на тази норма, тъй като и без да бъде изрично посочено е ясно, че след като държавата се е разпоредила с имуществото си в полза на друг правен субект, нейното право на собственост се е прекратило.
При действието на Конституцията на НРБ от 1971 г. юридическите лица с нестопанска цел – сдружения и фондации, регистрирани по реда на ЗЛС, са били със статут на обществени организации. За разлика от държавните предприятия и организации, са могли да притежават собствено право на собственост, отделно от това на държавата, поради което прехвърлянето на недвижим имот от държавата в собственост на обществени организации е следвало да се извърши по реда на чл.18 ЗС. Същевременно Конституцията е допускала и държавни имоти да бъдат предоставяни на тези организации за ползване за постигане на целите им. Редът за предоставяне на държавни имоти за ползване от обществени организации, е бил регламентиран в чл.33 от ПДИ /отм./, а след отмяната му – в чл.101 и сл. от НДИ /отм./. Доколкото обаче юридическите лица с нестопанска цел са включени в персоналния обхват на специалната норма на чл.2, ал.4 ЗДС наред с търговските дружества, следва, че законодателят третира предоставените им за ползване по реда на НДИ държавни имоти по същия начин, както и тези, включени в капитала на преобразуваните търговски дружества. При липса на изрична законодателна уредба, която да сочи, че тези имоти стават собственост на юридическите лица с нестопанска цел, този извод може да бъде направен по тъкувателен път по аргумент от разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗОбС в последната редакция след изменението в ДВ, бр.101/2004 г., съгласно която не са общинска собственост имотите и вещите на търговските дружества и на юридическите лица с нестопанска цел, дори когато общината е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество. След като държавните имоти, предоставени на юридическото лице с нестопанска цел по реда на НДИ /отм./, по силата на закона не са нито държавна, нито общинска собственост, следва да се приеме, че са станали собственост на юридическото лице.
В цитирания смисъл са решение № 619/06.06.2011 г. по гр. д. № 1092/2009 г. и решение № 730/25.07.2011 г. по гр. д. № 1140/2009 г. на ВКС, първо г. о., които се възприемат от настоящия състав.
По втория процесуалноправен въпрос.
В доклада по чл.146 ГПК съдът посочва изрично на страните кои обстоятелства не се нуждаят от доказване – поради някое от основанията по чл.154, ал.2, чл.155 ГПК или поради приемане от съда за ненужно доказването на признатите обстоятелства. За останалите релевантни обстоятелства съдът е длъжен да укаже конкретно на всяка от страните, ако не сочи доказателства, щом носи доказателствена тежест за установяването им. Когато съдът обявява на страните, че определени обстоятелства не се нуждаят от доказване, той ги освобождава от задължението да сочат такива, независимо от вида доказване за страната спрямо спорния факт. Дори страните да посочат доказателства, те не са необходими и поради това съдът ще откаже да ги събере. Няма пречка, в хода на процеса, предвид събраните данни, по вътрешно убеждение, съдът да промени определението по чл.146, ал.1, т.4 ГПК. За релевантните за спора обстоятелства съдът прави извод относно тяхното съществуване или несъществуване по вътрешно убеждение, при анализ на събраните по делото доказателства, като не е обвързан от твърденията и признанията на страните, а ги обсъжда ведно с другите доказателствени средства. Съдът може, но не е длъжен да приеме за ненуждаещ се от доказване определен факт или обстоятелство, дори когато за него страните не спорят, а веднъж приел го като безспорно установен, може да го обяви отново за спорен. Тогава обаче съдът е длъжен изрично и ясно да уведоми страните, като измени доклада по чл.146, ал.1, т.4 ГПК и определи, че съответният факт не е безспорно установен за съда, да разпредели тежестта на доказването му и съответно, ако задължената страна не е посочила доказателства за установяването му, да й го обяви. В противен случай съдът би допуснал нарушение на горната процесуална норма. Това може да стори и въззивният съд, ако той за първи път, за разлика от първоинстанционния приеме, че релевантен за спора факт не е безспорен и трябва да бъде установен, следва с нарочно определение да приеме и да уведоми страните, че този факт се нуждае от доказване, като разпредели тежестта на доказването му и даде възможност за ангажиране на доказателства. В цитирания смисъл е трайната съдебна практика, обективирана в решение № 113/31.07.2015 г. по т. д. № 929/2014 г. на първо т. о. и решение № 74/25.07.2019 г. по гр. д. № 2999/2018 г. на четвърто г. о.
По основателността на касационната жалба:
По делото е установена следната фактическа обстановка:
Видно от акт за държавна собственост № 3309, съставен на 28.04.1972 г., на основание чл.6 от ЗС /отм./ и чл.21 от Правилника за държавните имоти /отм./, като държавна собственост е актувана масивна жилищна сграда на два етажа – „Дом на алпиниста“, със застроена площ от 536 кв. м., построена през 1971 г., находяща се в местността „Вратцата“, отстъпена за ползване на ОС „БТС“ – Враца. В акта като фактическо основание за съставянето му е посочено „инвеститор - ОС „БТС“ – Враца“.
С констативен нотариален акт № 59, т.5, н. д. № 279/07.06.2000 г., издаден на основание чл.483, ал.1 ГПК /отм./, поправен с нотариален акт № 51/09.10.2001 г. относно индивидуализацията на имота, Туристическо дружество „Веслец“ е признато за собственик на процесната сграда, находяща се в местността „Вратцата“, построена в имот № 868004, описана като търговски обект „Дом на алпиниста“. Актът е съставен въз основа на следните писмени доказателства: акт № 3309/28.04.1972 г. за държавна собственост, препис-извлечение от сметка № 203 за балансовата стойност на имота, препис-извлечение от решение № 8 и протокол № 8 на Изпълнителното бюро на СС на БТС от 16.10.1991 г., решение № 1018/24.06.1994 г. на Врачанския окръжен съд и справка за спортните и туристически обекти, включени в капитала на дружеството и регистрирани по ЗЛС юридически лица.
Видно от решение № 14/10.07.1987 г. на Председателството на ЦС на БТС, е дадено съгласие за обособяване на Стопанско туристическо предприятие към ОС на БТС като самостоятелно юридическо лице, считано от 01.08.1987 г. СП „Строителство, стопанисване и комплексно туристическо обслужване“ към ОС на БТС е регистрирано на 12.08.1987 г. /удостоверение на РС – Враца/. Окръжните съвети на БТС са закрити, считано от 01.12.1987 г., като основните средства, стопанисвани от тях – хижи, домове, заслони, транспортни средства и други, е следвало да се прехвърлят на туристическите дружества /протокол от 07.12.1987 г. на Председателството на ЦС на БТС и указание за прекратяване дейността на Окръжните съвети от ЦС на БТС/.
С решение № 8/16.10.1991 г. на Изпълнителното бюро на Съюзния съвет на БТС Стопанското предприятие се прехвърля към Туристическо дружество „Веслец“ /регистрирано като юридическо лице – сдружение с общественополезна дейност, на 02.09.1991 г., със седалище и адрес на управление процесната сграда/. Обстоятелството за прехвърляне на предприятието към туристическото дружество, е обявено за ненуждаещо се от доказване в доклада по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд. Според извлечение от сметка № 203 за балансовата стойност на „Дом на алпиниста“ към 01.01.1999 г. имотът е включен в капитала на ЕООД „Турист – Враца“, чийто едноличен собственик е ТД „Веслец“.
С решение № 775/01.08.1996 г. на МС /т.7/ са прехвърлени безвъзмездно в собственост на БТС обектите за социален туризъм съгласно приложение № 2, в което не фигурира процесната сграда.
Видно от показанията на свидетелите Т. и И., ангажирани от ищеца, сградата се стопанисва от туристическото дружество, което е отдавало същата под наем /част от нея функционира като заведение/.
С оглед отговорите на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, въззивното решение е неправилно.
Ответникът не е установил, че процесната сграда е публична държавна собственост. Такава собственост са обектите, изключителна държавна собственост съгласно Конституцията на РБ /по аргумент от чл.2, ал.2, т.1 от Закона за държавната собственост, в ред. на ДВ, бр.44 от 1996 г./ и имотите, които с оглед вида и предназначението им могат да бъдат от публичноправен характер /чл.2, ал.2, т.2, т.3 и т.4 от ЗДС, в цитираната по-горе редакция/. До влизане в сила на ЗДС като критерии за определяне на държавната собственост като публична, също са служили качеството на субекта, упражняващ правото на държавна собственост върху предоставеното му имущество и предназначението на обекта. Това предназначение трябва винаги да е свързано с използването му за задоволяване на обществени нужди /потребности/. В настоящата хипотеза към момента на влизане в сила на Закона за физическото възпитание и спорта /обн., ДВ, бр.58 от 09.07.1996 г., отм./ процесният обект не е бил предназначен да задоволява обществени потребности от национално значение чрез общо ползване. Нормата на чл.47а, ал.3 /предишна ал.1/ от ЗФВС, съответно Приложение № 2 към същата, представляващо списък на обектите за социален туризъм с национално значение, са приети през 2008 г. /ДВ, бр.50 от 2008 г./, като процесната сграда не е включена в него. Ответникът е доказал единствено, че сградата е била актувана като държавна собственост с акт № 3309/1972 г., който има само декларативно действие за собствеността на държавата /чл.5 ЗДС/. Аналогично на възприетото в ТР № 1/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС по отношение доказателственото значение на констативния нотариален акт /с какъвто в настоящата хипотеза се легитимира и ищецът/, актът се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти /включително фактът, че държавният имот е предоставен за ползване на юридическо лице с нестопанска цел/, а за собствеността на държавата следва да му се признае легитимиращо действие. В настоящата хипотеза по делото е установено, че след съставяне на акта за държавна собственост са настъпили обстоятелства, довели до изгубване на правото на собственост от държавата. Изложените аргументи в отговора на исковата молба и на въззивната жалба /пред настоящата инстанция не е депозиран отговор/, че МС не е определил процесната сграда като обект, който да премине в собственост на общината по реда на чл.48 от Закона за физическото възпитание и спорта, поради което същият продължава да бъде държавна собственост, не могат да доведат до извод за съществуване на право на собственост в полза на държавата.
Ищецът е доказал твърдяното от него право на собственост, възникнало по силата на закона – чл.2, ал.4 ЗДС. От акта за държавна собственост се установява, че правото на ползване върху процесната сграда е било предоставено на ОС „БТС“ – Враца. През 1987 г. е обособено СП „Строителство, стопанисване и комплексно туристическо обслужване“ към ОС на БТС, чието прехвърляне към ищцовото дружество е обявено за ненуждаещ се от доказване факт, като се установява и завеждането на балансовата стойност на сградата в неговото имущество. Независимо дали правото на ползване върху сградата е принадлежало на Стопанското предприятие или е останало да съществува до месец декември 1987 г. за Окръжния съвет, същото е преминало в полза на туристическото дружество, като по силата на нормата на чл.2, ал.4 ЗДС и изложените по-горе съображения се е трансформирало в право на собственост. Държавата е изгубила правото си на собственост с придобиването му от ищцовото сдружение с общественополезна дейност.
В обобщение следва да се приеме, че по безспорен начин е доказано, че ответникът не притежава право на собственост върху процесната сграда. Предявеният иск е основателен.
С оглед на изложеното по-горе следва да се приеме, че като е потвърдил първоинстанционното решение, въззивният съд е постановил неправилно решение. То следва да се отмени при касационното отменително основание по чл.281, т.3 ГПК - необоснованост на фактическите и правни изводи относно неоснователността на предявения иск, довели и до нарушение на материалния закон.
Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС съгласно чл.293, ал.2 ГПК. Предявеният отрицателен установителен иск за собственост подлежи на уважаване.
С оглед изхода на делото ответникът по касация дължи заплащане на касатора на направените разноски, които за всички инстанции възлизат на сума в общ размер от 6 623,08 лв. /5 796,54 лв. – за първоинстанционното производство; 398,27 лв. – за въззивното производство и 428,27лв. – за касационото производство/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 188 от 22.01.2019 г. по гр. д. № 3019/2018 г. на Софийския апелативен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Туристическо дружество „Веслец“, гр. Враца /в несъстоятелност/, представлявано от синдика С. Е. Б., срещу държавата, отрицателен установителен иск за признаване за установено по отношение на ответника, че държавата не е собственик на следния недвижим имот: сграда с идентификатор 12259.428.24.1 по кадастралната карта на гр. Враца, местността „Вратцата“, със застроена площ от 352 кв. м., на два етажа, с предназначение – курортна туристическа сграда, представляваща „Дом на алпиниста“.
Осъжда държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на Туристическо дружество „Веслец“, гр. Враца /в несъстоятелност/, сумата 6 623,08 лв. /шест хиляди шестотин двадесет и три лева и осем стотинки/, представляваща направени по делото разноски за всички инстанции.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.