Р Е Ш Е Н И Е
№ 63
гр. София, 10.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети и втори февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ГАЛИНА ТОНЕВА
при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1360/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на адв. С., защитник на подсъдимия Б. П. М., и на адв. И., повереник на частния обвинител и граждански ищец З. П. И., срещу присъда № 22 на Софийския апелативен съд, НО, 4 състав, постановена на 10.10.2016 г. по ВНОХД № 850/2016 г. по описа на същия съд.
В бланкетната касационна жалба на защитника е залегнало искане да се отмени постановената осъдителна присъда и да се потвърди първоинстанционната присъда, с която подсъдимият М. е бил оправдан по обвинението за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 от НК. В писмено допълнение към жалбата, изготвена от защитниците на подсъдимия адв. Л. и адв. А. претендираните касационни основания са уточнени като всички такива по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, а искането е коригирано според правомощията на ВКС по чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК.
Като съществено процесуално нарушение, на първо място, е изтъкната липсата на мотиви. Твърди се, че в мотивите на съдебния акт липсвали изложени факти, които да запълват различните хипотези на нарушението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП: не бил описан релефът на местността, прякото му отношение към настъпилия вредоносен резултат, който подсъдимият трябвало да съобрази; не било посочено кои факти относно състоянието на пътя, превозното средство и превозвания товар той не отчел при движението си; не била посочена връзката между характера и интензивността на движението и настъпилия инцидент; не били изложени факти, относими към разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Волята на съда била и неясна и противоречива, тъй като от една страна подсъдимият бил признат за виновен, тъй като не реагирал на „възникнала опасност”, а от фактическа страна се приемало, че опасността била не внезапно възникнала, а „предвидима”. Той бил осъден, защото при непредотвратим удар не „съобразил правилно всички обстоятелства, имащи значение за определяне на скоростта”, без да се посочи кои са тези обстоятелства, респ. какво е трябвало да бъде правомерното му поведение. В мотивите не бил описан приетият за установен механизъм на пътнотранспортното произшествие, а било възпроизведено съдържанието на автотехническата експертиза с уговорката, че тя не се кредитира в цялост, но без да се посочи в кои части експертизата не се кредитира и защо. Според защитниците въззивната присъда била постановена на базата на предположения и при игнориране на доказателства. Била приета липса на съпричиняване от страна на пострадалата, тъй като тя се била движела срещу посоката на движение на камиона, факти за какъвто извод по делото нямало. Била кредитирана и експертизата, в която се съдържало такова твърдение, без да се отбележи, че то не почивало на доказателствата по делото. Изводът за посоката на движение на пострадалата бил изграден при игнориране показанията на св. Н., а констатацията за липса на тротоар – при игнориране на показанията на свидетелите П. и Н., на обясненията на подсъдимия, както и на приложените към протокола за оглед снимки.
От правна страна защитниците считат за незаконосъобразен извода, че пострадалата представлявала предвидимо препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Аргументират се с доводи, че за да бъде предвидимо, поведението на пешеходеца на пътното платно следвало да бъде правомерно. В случая пострадалата се движела в нарушение на разпоредбите на чл. 108, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗДвП, поради което не представлявала предвидимо препятствие. Законът не въвеждал изискване за водачите на превозни средства да се съобразяват с незаконосъобразното поведение на останалите участници в движението и да предвиждат евентуалното предприемане на такова, защото това би препятствало извършването на движение въобще. За предвидимостта на едно препятствие било необходимо да съществуват обективни признаци за наличието на такова, като например сигнализация с пътни знаци.
Твърдението за явна несправедливост на наказанието е мотивирано с неправилното отчитане като отегчаващо обстоятелство на високата скорост, с която се движел подсъдимият, макар да било прието, че тя нямала отношение към вредоносния резултат.
По отношение на гражданската част на присъдата защитниците смятат, че мотивите на съда за уважаването на гражданската претенция били неясни и противоречиви. От една страна съдът приел, че ищцата се намирала в такива отношения и в такава близост с пострадалата, че безспорно преживяла шок и ужас от загубата на своята майка, без да е необходимо конкретното им доказване. Същевременно обаче била изведена и констатация, че по делото не било установено гражданската ищца „да е поддържала редовни отношения с починалата, въпреки че става въпрос за нейната майка”.
В жалбата на процесуалния представител на частната обвинителка и гражданска ищца З. П. И. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Към ВКС е отправено искане да измени атакувания съдебен акт в частта относно приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и в гражданската част, като уважи изцяло предявения граждански иск. Твърди се, че процесуалното и извънпроцесуалното поведение на подсъдимия сочело, че не е осъзнал допуснатите от него нарушения на правилата за движение и че виновно е причинил смърт на човек. Поради това разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК била приложена в нарушение на закона, като за превъзпитанието на подсъдимия било необходимо ефективно изтърпяване на наказанието. Приложението на условното осъждане обуславяло и явна несправедливост на наказанието, което било занижено с оглед процесуалното поведение на подсъдимия.
Според повереника в гражданската част на присъдата било допуснато нарушение на чл. 52 от ЗЗД, като определеният размер на обезщетението бил занижен.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Б. М. и защитника му адв. Л. поддържат подадената жалба и развитите в писменото допълнение към нея доводи и искания, а по отношение на касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец З. И. излагат становище, че е неоснователна.
Частната обвинителка и гражданска ищца З. И., редовно призована, не се явява. Нейният повереник адв. И. поддържа касационната й жалба, а жалбата на защитника на подсъдимия счита за неоснователна. Представя писмена защита с изложени съображения в подкрепа на заявеното становище. Повереникът на частния обвинител Б. С. Н. адв. П., преупълномощена от адв. М. М., моли да се уважи подадената от З. И. жалба, а жалбата на подсъдимия – да се остави без уважение.
Представителят на ВКП дава заключение, че въззивната присъда е правилна, законосъобразна, постановена при липса на съществени нарушения на процесуалните правила, поради което следва да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда от 12.07.2016 г., постановена по НОХД № 67/2016 г., Монтанският окръжен съд (МОС) е признал подсъдимия Б. П. М. за невинен в това, че на 09.12.2014 г. в с. Д-р Й., обл. М., при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил м. „В.” с рег. [рег.номер на МПС] – нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. Н. Б., поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по предявеното обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Съдът е отхвърлил изцяло предявения от З. П. И. против подсъдимия М. граждански иск за сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди ведно със законната лихва и направените разноски.
По протест на прокурор при ОП – гр. Монтана и жалба от частната обвинителка и гражданска ищца И. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 850/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС), като с нова присъда № 22 от 10.10.2016 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 2 от НПК въззивният съд е отменил присъдата на МОС, признал е подсъдимия Б. П. М. за виновен в това, че при управление на моторно превозно средство е допуснал нарушение на правилата за движение, посочени в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, и по непредпазливост е причинил смъртта на С. Б., като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване на пострадалата, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК съдът е лишил подсъдимия М. от право да управлява МПС за срок от една година и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимият е бил осъден да заплати в полза на гражданската ищца З. И. сумата от 60 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от престъплението неимуществени вреди, като предявеният граждански иск е отхвърлен до пълния му размер от 100 000 лева. В тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски в размер на 381,84 лева, държавна такса върху уважената част на гражданския иск в размер на 2 400 лева, разноските на частния обвинител и граждански ищец И. в размер на 500 лева, както и разноските на частния обвинител Б. С. Н. в размер на 2 000 лева. В останалата оправдателна част (относно допуснато нарушение и на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, както и относно първоначално повдигнатото обвинение по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК) първоинстанционната присъда е била потвърдена.
Касационните жалби на защитника на подсъдимия М. и на повереника на частната обвинителка и гражданска ищца И. са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 253, т. 2, съответно т. 3 и т. 4, от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
По същество жалбата на защитника на подсъдимия М. е частично основателна, а жалбата на частната обвинителка и гражданска ищца И. е неоснователна.
На първо място ВКС обсъди оплакванията на защитниците във връзка с касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Той следва да бъде разгледан приоритетно, защото евентуалното наличие на твърдяното процесуално нарушение от категорията на абсолютните (по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК) би предопределило крайния изход на делото – отмяната на проверявания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.
Въззивната инстанция не е допуснала съществени процесуални нарушения от категорията на посочените в чл. 348, ал. 3 от НПК, които да дадат основание за отмяна на постановената въззивна присъда. Мотивите на въззивния съдебен състав, както по отношение на анализа на доказателствата, така и в юридическата част, са задълбочени и съдържателни. Не се констатира липса на мотиви, противоречие, непълнота или формалност при излагане на съображенията на съда по нито един въпрос от съществено значение за правилното решаване на делото.
Досежно основните релевантни за преценката на отговорността на касатора обстоятелства – факта на извършване на деянието, авторството, общата пътна обстановка, механизма на транспортното произшествие и причините за настъпването му, мястото на удара, конкретното своеобразие на обстоятелствата, при които е настъпила катастрофата – фактическата обстановка е достатъчно подробно изяснена. Съобразявайки комплексно събраните от първата инстанция доказателствени материали, въззивният състав е направил нов анализ на цялостната доказателствена съвкупност, обсъдил я е в съгласие с изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, дал е различна правна оценка на приетите фактически положения, при която правилно е намерил основание за осъждане на подсъдимия Б. М.. Решаващите констатации на САС в тази насока са изведени съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. В доказателствената дейност на съда не се констатират процесуални нарушения от категорията на абсолютните, нито пропуски и нарушения, които да обуславят съмнителност или колебливост на осъдителните изводи в присъдата.
По същество въззивната инстанция е основала крайните си заключения върху следните основни моменти от фактологията на деянието, неоспорени и от защитата: че на 09.12.2014 г. около 6:00 ч. – още в тъмната част на денонощието, подсъдимият М. управлявал товарен автомобил – седлови влекач с 35 тона товар, с включени къси светлини, през с. Д-р Й. в посока [населено място]. След центъра на селото имало наклон на спускане и десен завой на пътното платно, следвал кратък равен пътен участък, а след него предстоял друг наклон в посока изкачване. Тъй като валял сняг и пътят бил заснежен, а камионът бил натоварен, водачът ускорил скоростта си на 70 км/ч., за да изкачи безпроблемно наклона. В това време по пътното платно на около 1 м. вдясно от десния страничен бордюр се движела пострадалата пешеходка С. Б. (80 г.), теглейки ръчна количка, натоварена с дърва. Подсъдимият М. я забелязал на около 13 м. пред автомобила на пътното платно, задействал спирачната система на превозното средство и го отклонил наляво, но не успял да избегне сблъсъка, като ударил пешеходката челно с предната дясна част на автомобила и завлачил тялото й до момента на спирането си. След деянието подсъдимият установил, че пострадалата диша и положил всички възможни при конкретната ситуация усилия, за да й окаже помощ – веднага съобщил за катастрофата на тел. 112 и сигнализирал за необходимостта от медицинска помощ, поискал дори сам да транспортира пострадалата до болнично заведение, но бил инструктиран да остане на място. След пристигане на спешния екип пострадалата била откарана в МБАЛ – М., но причинените й травми били много тежки, несъвместими с живота, като въпреки проведеното лечение, в резултат на тях настъпила смъртта й.
Съгласно заключенията на приетите автотехническа и допълнителна автотехническа експертизи (л. 86-93 и л. 109-111 от ДП) и устните разяснения на вещото лице инж. Л. в съдебно заседание (л. 41-43 от НОХД № 67/2016 г. на МОС), скоростта на движение на управлявания от подсъдимия товарен автомобил в района на местопроизшествието е била около 70 км/ч., при която величина дължината на опасната зона за спиране на превозното средство в конкретната пътна обстановка е била от порядъка на 82 м. С оглед на това, в момента, в който подсъдимият е възприел силуета на пострадалата в лентата си движение (на отстояние 13,07 м. пред камиона) при избраната скорост на движение сблъсъкът е бил непредотвратим, като водачът не е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара. (След задействането на спирачната уредба скоростта е спаднала на около 57 км/ч., с каквато скорост е бил реализиран ударът). Приетата от съда въз основа на допълнителното експертно заключение зона на видимост, осигурена от късите светлини на товарния автомобил, е била около 25 – 26 м., като безопасната скорост за спирането му в рамките на разстоянието до възприетия обект е била 23 км/ч.
При така възприетите фактически положения въззивният съд с основание е откроил като решаващи за отговорността на подсъдимия М. въпросите дали скоростта му на движение (70 км/ч.) е била съобразена с разстоянието на видимост и дали при конкретната пътна ситуация за водача е съществувала необходимост от движение със скорост от и по-ниска от 23 км/ч., при която произшествието е могло да бъде избегнато. Отговорите на тези въпроси са подробно развити на л. 71 – стр. 73 от мотивите на въззивната присъда, като съдържанието на съдебния акт в тази му част е в достатъчна степен съобразено с изискванията на чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305, ал. 3 от НПК. В кореспонденция с кредитираните експертни изводи в автотехническите заключения, въззивният съд убедително е обосновал становището си, че избраната от водача на товарния автомобил скорост на движение от 70 км/ч. далеч не е съответствала на отстоянието на осветеност от късите светлини на превозното средство от 25 – 26 м. Включително и при движение с максимално разрешената скорост от 50 км/ч. ударът също е щял да бъде непредотвратим, поради което жалбоподателят е следвало да съобразява безопасната скорост на движение с факторите, посочени в чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, а не на плоскостта на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП.
С допълнението към касационната жалба защитниците на подсъдимия М. неоснователно възразяват, че в мотивите липсвали факти, които да запълнят различните хипотези на нарушението по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, в частност относно релефа на местността, състоянието на пътя, превозното средство и превозвания товар, характера и интензивността на движението, както и относно липсата на своевременна реакция на водача на възникналата опасност за движението по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Съдържанието на обжалваната присъда не подкрепя поддържаното от защитата оплакване за неяснота и непълнота на залегналата в атакувания съдебен акт фактическа обстановка. В мотивите на присъдата фигурират в необходимия обем доводи във връзка с всички обстоятелства, релевантни за избора на безопасна скорост, които съображения настоящият съдебен състав оценява като ясно формулирани и логически последователни. Обективното отсъствие на противоречия и съществени непълноти в аргументацията на въззивния съдебен акт обезпечава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение. Съдържанието на изготвения акт гарантира и правото на подсъдимия и защитата му да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е постановена осъдителната присъда, и им осигурява възможност пълноценно да аргументират възраженията си в касационното производството.
В мотивите на атакуваната присъда, на л. 70 от ВНОХД № 850/2016 г. на САС, са отразени всички значими особености на пътната обстановка и характеристики на управляваното от подсъдимия моторно превозно средство. Изложени са сведения за времето, когато е настъпило произшествието, и метеорологичното състояние в местността – в тъмната част на денонощието в 6:00 ч. сутринта, при студено време и снеговалеж. Описан е релефът на пътния участък в района на произшествието (след центъра на селото) – „наклон на спускане и десен завой на пътното платно, а след него – кратък равен пътен участък, последван отново от наклон, но в посока изкачване”. (Конфигурацията на местността е още по-подробно охарактеризирана в протокола за оглед на местопроизшествие на гърба на л. 12 от ДП с посочени конкретни параметри на вертикалната крива на възходящия наклон и, съответно, е интерпретирана в приетото и кредитирано заключение на автотехническата експертиза – т. VІ, т. VІІ.3., т. VІІ.9.). В мотивите са залегнали констатации във връзка със състоянието на пътя и превозното средство – че пътят е бил заснежен с мокър сняг, а от гумите на автомобилите се образували коловози; че управляваният от касатора М. автомобил – седлови влекач м. „В.” – бил „силно натоварен” с 35 тона товар. Отразено е, съгласно обясненията на подсъдимия, че трафикът в насрещното платно бил интензивен (л. 69, л. 70 от ВНОХД № 850/2016 г. на САС). В мотивите не само не е пропуснат приетият въз основа на заключението на автотехническата експертиза механизъм на произшествието, но даже е няколкократно възпроизведен – както на л. 70 при изложението на установената фактология на пътния инцидент, така и на гърба на л. 70 от въззивното дело при доказателствения анализ, конкретно при интерпретацията на съответстващата част на автотехническата експертиза, а е обсъден и в юридическата част на съдебния акт.
Внимателният прочит на атакувания съдебен акт не подкрепя и възражението на защитниците, че заключението на автотехническата експертиза не било пълноценно и всеобхватно обсъдено от съда, който възпроизвел съдържанието му с уговорката, че не го кредитира в цялост, но пропуснал да конкретизира в кои именно части не го кредитира и защо. При прочита на двете автотехнически заключения по основната и допълнителната експертизи, а и при запознаване със съдържанието на устните разяснения на вещото лице инж. Л. пред първоинстанционния съд, се установява, че експертът по собствено усмотрение се е произнесъл по въпроси, извън поставените му задачи. Въз основа на лични възприятия и житейски съображения той е лансирал собственото си мнение относно „вината” на подсъдимия, както и субективните си предположения, неподкрепени от обективно установените по реда на НПК фактически данни, за поведението на пострадалата и интензивността на автомобилния трафик в попътната лента към момента на деянието (напр., че пешеходката следвало да откара ръчната количка с дървата за огрев до центъра на селото, отстоящо на два километра от мястото на удара, което разстояние щяла да измине за не по-малко от час; че се е движила срещу посоката на движение на подсъдимия в лявото спрямо нея платно „с надеждата, че ще бъде разпозната върху пътното платно”; че сама се е оказала в критична ситуация да бъде ударена от преминаващите ППС; че вероятността да пристигне до местоназначението си без да пострада от преминаващите ТИР-ове била „нулева”; че времето на произшествието било „пиков час”, като през селото преминавали от 120 до 150 броя автомобили на групи от по 3-4 ТИР-а; че при движение с 23 км/ч. ТИР-овете биха формирали колона от 7-8 километра; че всички товари, превозвани за или пристигащи от чужбина, пътували по регламент и пристигали на мястото на доставката в уреченото време, като всяко закъснение се санкционирало и пр.). Съдът с основание се е абстрахирал от субективните умозаключения на експерта, почиващи на неясно какви фактически данни и в по-голямата си част очевидно насочени към внушение на теза за изключителна самовина на пострадалата. Макар действително да не е изброил подробно и специално тези отхвърлени части на заключенията, съставът на САС не е допуснал съществено процесуално нарушение. От значение е, че при установяване на съществените факти съдебният състав се е осланял безусловно единствено на експертните резултати, кореспондиращи с конкретните обективни данни по делото. Съобразявайки процесуалните изисквания, на които трябва да отговаря експертното заключение – да е пълно, ясно, обосновано и да не възниква съмнение за неговата правилност (по арг. от чл. 153 от НПК), съдът е преценил безпогрешно, че същността на експертното заключение съставляват само онези научни изводи, които се основават на установените по реда на НПК фактически обстоятелства. При изложението на залегналата в съдебния акт мотивировка изрично са посочени всички кредитирани от САС експертни изводи със съответното позоваване, като в мотивите (л. 69 и гърба му) са отразени съображенията, поради които им е гласувано доверие. Специално е отбелязано също така, че частите без експертен характер, представляващи „житейски предположения на вещото лице”, са игнорирани. Защитата няма обективни основания да претендира неяснота по въпроса в кои точно части са изключени експертните заключения, тъй като разсъжденията на вещото лице по въпроси, надхвърлящи компетентността му и рамките на възложеното му задание, ясно се разграничават от отговорите на поставените чисто експертни задачи.
Неоснователна е и претенцията за липса на изложени факти, относими към разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Такива наистина не са отразени в мотивите на въззивната присъда, но не поради пропуск на съда, а защото поведението на подсъдимия М. е разгледано на плоскостта на ангажимента му за избор на безопасна скорост съобразно посочените в чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП примерни фактори. Основанието на възражението на защитниците очевидно е почерпено от обстоятелството, че в диспозитивната част на присъдата, както и в мотивите – на л. 71 и на гърба на л. 71, е възпроизведена в цялост нормата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, включително и изр. 2, регламентиращо задължението на водачите на МПС да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, ако възникне опасност за движението. Формулировката на нарушеното от водача правило за движение действително търпи критика, но не може да бъде окачествена като съществено процесуално нарушение. В случая се касае не за непълнота на установената фактология, нито за неяснота на волята на съда, а единствено за непрецизност, дължаща се на ненужно механично преповтаряне на заключителната част на обвинителния акт, в който също без необходимост дословно е цитиран пълният текст на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП (и на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП). В съдържателната част на мотивите обаче недвусмислено и без всякакво противоречие е развита и убедително аргументирана тезата за нарушение на задължението на водача за движение на разстоянието на видимост. В изложението (гърба на л. 71 до л. 73) са проследени всички неблагоприятни за безопасното движение фактори, отразено е тяхното отрицателно влияние върху възможностите за видимост на водача и е идентифицирана непрекъснатата причинно-следствена връзка с вредоносния резултат.
Касационната инстанция намира, че в пределите на приетите за доказани фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на жалбоподателя М.. Налице са всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 343а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Въззивният съд компетентно и точно е дефинирал главната причина за сблъсъка между товарния автомобил, управляван от подсъдимия М., и пострадалата Б. – несъобразената скорост на водача с конкретното разстояние на видимост, осигурено от светлинния сноп на късите светлини на автомобила. В обхвата на факторите, визирани в чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП, с които подсъдимият е следвало да съобрази безопасността на скоростта си, се включват и „конкретните условия на видимост” – възможността му своевременно да забележи евентуална опасност за движението и да спре в осветеното пространство от светлините на автомобила, предотвратявайки общественоопасните последици. Разстоянието на видимост е едно от решаващите условия при избора на скоростта. За да може да спре своевременно автомобила, водачът трябва да разполага с обективна възможност да наблюдава пътя на разстояние, по-голямо от опасната зона на спиране. При неблагоприятни за видимостта условия основно изискване за безопасност на движението е скоростта да бъде съобразена с разстоянието, в рамките на което препятствието на пътя може да бъде своевременно възприето и моторното превозно средство може да бъде безопасно спряно. В разглеждания случай при намалена видимост (с оглед тъмнината в ранния час зимно време, неосветения пътен участък и снеговалежа), както и при ограничена такава (заради изкачването на възходящ наклон), правомерното поведение на подсъдимия М. е изисквало избиране на скорост от или под 23 км/ч., в който диапазон на скоростта той е щял да спре в обсега на осветеното пространство от късите светлини. Нарушението на това ключово изискване за безопасност не може да бъде компенсирано със съображенията, изложени от подсъдимия, че при движение с по-ниска скорост в конкретната обстановка не би успял да преодолее изкачването на стръмния наклон с натоварения автомобил или би станал причина за формирането на колона. Първостепенна задача на водача е да съблюдава правилата за безопасност, като има и особено усложнени и застрашаващи пътни ситуации, при които движение не следва да се осъществява въобще или пък се осъществява при осигуряване на съдействие от друго лице за наблюдение на невидимата зона.
Разглежданият казус е стандартна пътна ситуация, при която поради неизпълнение на задължението за движение на разстоянието на видимост водачът не е могъл да отреагира ефективно на намиращото се препятствие в лентата му за движение чрез спиране в рамките на осветеното пространство. Затова, въпреки установеното обстоятелство, че пострадалата пешеходка е попадала в опасната зона за спиране на товарния автомобил, въззивният съд законосъобразно е преценил поведението на касатора на плоскостта на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП – с оглед забраната за движение с несъобразена скорост. Когато водачът допуска нарушения на правилата за движение, възприемането на опасността в опасната зона за спиране на превозното средство не е основание за оневиняването му, доколкото със собственото си неправомерно поведение той сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасния резултат.
Не е основателно оплакването, че въззивният съд е формулирал незаконосъобразно становище по въпросите дали опасността (местонахождението на пешеходката в лентата му за движение) е била предвидима, дали е била внезапно възникнала и дали водачът е трябвало да се съобразява с незаконосъобразното поведение на пострадалата. Тази проблематика не е била игнорирана от състава на САС, който на л. 71-73 от ВНОХД № 850/2016 г. е изложил изрични съображения, че в разглеждания случай възможността за появата на пешеходец на пътното платно е представлявала предвидима опасност, поради осъществяваното от подсъдимия движение с тежък натоварен камион, в рамките на населено място, в тъмната част на денонощието, при влошена от мокър снеговалеж метеорологична обстановка – все условия, препятстващи нормалното възприемане на обектите и затрудняващи процеса на ефективно спиране на автомобила. Съдът всъщност е възприел максимално благоприятното за подсъдимия положение, че пострадалата е могла да бъде възприета едва от разстояние 25-26 м. заради метеорологичната обстановка и тъмното облекло на пострадалата (съгласно заключението на автотехническата експертиза по задача ІІІ), макар че реално късите светлини са осигурявали осветеност на 50 м. (съгласно устните разяснения на вещото лице, л. 42 от НОХД № 67/2016 г. на МОС). Колкото е по-редуциран (намален или ограничен) обхватът на видимостта, толкова по-ниска трябва да е величината на скоростта. При движение със скорост, несъответстваща на разстоянието на видимост, появата на опасност на платното за движение (не само наличието на пешеходец, но и на каквото и да е друго препятствие) не е абстрактна възможност за настъпване на произшествие, каквато водачът не е длъжен да има предвид. Напротив, това е една напълно предвидима пътна ситуация и потенциална опасност, произтичаща от факта, че поради неправилно избраната скорост той на практика се е движил „на сляпо”, без достатъчна видимост към пътното платно и без да има обективни основания с категоричност да изключи възможността за появата на пречки за движението в невидимата част от пътя. В разглеждания случай проявлението на значителен брой неблагоприятни фактори на пътната обстановка е следвало сериозно да повиши вниманието на подсъдимия с оглед потенциалната възможност за наличие на някакви препятствия и опасности в недостъпния за зрението му пътен участък. Щом той не е съобразил скоростта си с възможността да спре в зоната на осветеност от късите светлини на автомобила, повлияна и от останалите посочени рискови фактори, наличието на пешеходец на пътното платно не може да се окачестви като непредвидима опасност, вкл. и при движението му в нарушение на правилата на ЗДвП. Това е така, защото поради липсата на видимост водачът е лишен от възможност да следи всеобхватно пътната обстановка. Изискването за повишено внимание на водача в подобни случаи цели да се предотвратят всякакви пречки за движението, които могат да възникнат в невидимата зона, а не само типичните, сигнализирани с предупредителни пътни знаци за опасност (група А).
В заключение може да се обобщи, че деянието на подсъдимия М. не може да се третира като случайно, защото опасността за движението му не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране, когато ударът вече е бил технически непредотвратим, а в предходен момент, когато той е могъл и е бил длъжен предварително да отчете негативното влияние на съответните фактори от пътната обстановка и да съобрази скоростта си на движение с тях. Както се е произнасял многократно ВКС, случайно деяние би било налице само при липса на допуснати нарушения от водача, когато опасността възникне в опасната зона за спиране и го постави в невъзможност да я предотврати. В случая пропускът на подсъдимия да забележи своевременно движещата се в лентата му за движение пешеходка и да отреагира по указания в чл. 20, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП начин се дължи основно на неправилно избраната от него скорост, несъобразена с разстоянието му на видимост, а това изключва случайното деяние по смисъла на чл. 15 от НК. По изложените съображения ВКС прие за неоснователна претенцията на защитниците за допуснато наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.
При условията на чл. 54 от НК въззивният съд е отчел превес на смекчаващите обстоятелства и е отмерил по отношение на касатора М. наказание лишаване от свобода под средния размер на предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл. 343а, ал. 1, б. „б” от НК – за срок от една година и шест месеца, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година и шест месеца. Като смекчаващи обстоятелства правилно са оценени чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, липсата на сериозни нарушения на правилата за движение, изразеното искрено съжаление за стореното.
Основателно е възражението на защитниците за съпричиняване от страна на пострадалата Б., което въззивната инстанция незаконосъобразно е отхвърлила. С твърде лаконични мотиви (гърба на л. 73 от ВНОХД № 850/2016 г.) съдът е направил неубедително заключение за правомерност на поведението на пешеходката единствено с оглед приетата посока на движението й (срещуположна на посоката на движение на подсъдимия) и невъзможността й да използва наличното крайпътно пространство.
ВКС не споделя изводите на САС за съответствие на движението на пострадалата с изискванията на чл. 108, ал. 2, т. 1 от ЗДвП. Правилото на чл. 108, ал. 1 от ЗДвП императивно въвежда принципното положение, че пешеходците са длъжни да се движат само по тротоара или банкета на пътното платно, като не им предоставя вариант за подбор на мястото за движението по каквито и да е субективни и житейски съображения (за удобство, за съкращаване на пътя и пр.). Възможността да се използва платното за движение, регламентирана в чл. 108, ал. 2 от ЗДвП, е изключение, което се допуска само в точно определени зони – по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница, както и само в изрично посочените случаи – когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат използвани (т. 1), както и при пренасяне или тласкане на обемисти предмети, когато с това се затруднява движението на другите пешеходци (т. 2).
По отношение на фактологията на деянието като цяло, включително приетите детайли на съществуващата към момента на деянието обща пътнотранспортна обстановка, въззивният съд безрезервно се е солидаризирал с осъществения от първоинстанционния съд доказателствен анализ и изведените въз основа на него фактически констатации на МОС (гърба на л. 68 – л. 69 от мотивите на САС). От тях за отговора на разглеждания въпрос за съпричиняването най-важно значение има обстоятелството, че в района на местопроизшествието, от страната на пътната лента, ползвана от подсъдимия и пострадалата, е имало тротоар, наречен в мотивите на въззивната присъда „крайпътно пространство”. Теренът е бил обособен с бордюр от платното за движение и е бил предназначен за движение на пешеходци, поради което правилно е окачествен като „тротоар” от състава на МОС съгласно дефиницията на § 6, т. 6 от ДР на ЗДвП. Наличието му е прието за установено еднозначно от обясненията на подсъдимия, подкрепени от показанията на св. П., бивш кмет на селото, и на св. Н., а и е визуализирано на снимките от фотоалбума към протокола за оглед на местопроизшествие (л. 85, л. 92- 94 от НОХД № 67/2016 г.). От установените факти за обстановката на местопроизшествието не може да се направи правен извод за наличие на допустимите основания за придвижване на пострадалата пешеходка по платното за движение. Липсва убедителна доказателствена основа, която да обуслови извод, че пострадалата не е могла да се движи по обособената с бордюр част от пътното платно вдясно от платното за движение. „Невъзможността” да се ползва тротоара означава липса на условия за осъществяване на движение по него. Фактът, че с оглед ранния час на инцидента тротоарът не е бил почистван и е бил заснежен с мокър сняг, е затруднявало до известна степен придвижването, но не е препятствало непреодолимо възможността за движение по него. Кредитираните от съдилищата констатации в протокола за оглед на местопроизшествие от 9.12.2014 г. сочат, че пътят бил покрит с 5 см. мокър сняг, който се разтапял, а десните гуми на превозните средства изхвърляли снега вдясно, към бордюра, където се формирала зона на натрупване около 1 м. с дълбочина 10-15 см., негодна за движение на пешеходци. Останалата част от тротоара обаче е била покрита с незначителен слой кишав сняг, като по нея не е имало непреодолими пречки за движение. Няма данни също така пострадалата да се е придвижвала с патерици или бастун, което състояние да е препятствало използването на заснежения тротоар. Импровизираната количка (метална щайга, монтирана на две гумени колела) с дърва, която пострадалата е теглела, не обосновава хипотезата на чл. 108, ал. 2, т. 2 от ЗДвП, защото в ранния час на произшествието по тротоара не е имало други пешеходци, на чието движение да се попречи.
Изложеното обуславя недвусмислен извод, че пострадалата Б. не е предприела необходимите законово предписани от чл. 108, ал. 1 от ЗДвП мерки, за да охрани собствената си безопасност. Поведението й трябва да се анализира и в контекста на общото задължение по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП да не се създават опасности и пречки за останалите участници в движението. В този аспект, за да се прецени степента на предизвикания от поведението й риск от произшествие, следва да се отчитат комплексно и всички други особености на пътната ситуация, а именно фактите: че пешеходката се е намирала в лентата за движение на управлявания от подсъдимия товарен автомобил (и то на 0.9 м. вляво от дясната граница на широкото 3 м. платно за движение – почти пред фронта на камиона); че движението е било осъществено в тъмната част на денонощието при допълнително намаляващ видимостта снеговалеж; че се е движила по трасе, по което обичайно денонощно има интензивен трафик на тежкотоварни автомобили; че самата пешеходка е била с нисък ръст (143 см.) и е била облечена с тъмни дрехи. Изложените фактори представляват сериозна заплаха за безопасността и придават на допуснатото от пострадалата нарушение на чл. 108, ал. 1 от ЗДвП висока степен на риск.
Отделен е въпросът, че в разглеждания случай е останало неизяснено обстоятелството накъде всъщност се е движила пострадалата – в посоката или срещу посоката на движение на управлявания от подсъдимия автомобил. В тази връзка защитниците поначало основателно възразяват, че приетото от въззивния съд фактическо положение за движение на пострадалата към центъра на селото – срещу посоката на камиона – е изведено при игнориране на доказателства. Както вече беше отбелязано, съставът на САС е декларирал, че споделя констатациите и обуславящия ги доказателствен анализ на първоинстанционния съд, но на практика по въпроса относно посоката на движение на пешеходката е приел различно фактическо положение. От вниманието на МОС не е убягнало (л. 93 от НОХД № 67/2016 г.), че съгласно обясненията на подсъдимия тя се е движила в неговата посока, които твърдения косвено се подкрепят и от показанията на св. Б., неин брат, че сестра му пренощувала у своя приятелка и рано сутринта се прибирала към дома си с количка дърва, дадени й от приятелката й. Без да изложи изрична мотивировка въззивният съд е приел обратна посока на движението на пострадалата – срещу посоката на движение на подсъдимия, като очевидно се е подвел от заключението на автотехническата експертиза. В изложението си по-горе настоящият съдебен състав вече обсъди подлежащите на отхвърляне части от заключенията на вещото лице, между които и коментарите му във връзка с липсата на тротоар и движението на пострадалата с дървата от дома й към центъра на селото. Подобни изводи нямат експертен характер, напълно голословни са, не почиват на никакви обективни данни по делото, поради което въззивният съд е следвало да ги разгледа критично. В конкретния казус обаче изтъкнатият пропуск не рефлектира съществено върху законосъобразността на атакуваната присъда. За обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия е от решаващо значение фактът, че пострадалата реално се е намирала на пътното платно, като обстоятелствата относно посоката на движението й в случая не променят осъдителните изводи на съдебния акт. Съпричиняването пък се обуславя преди всичко от допуснатото от пострадалата нарушение на чл. 108, ал. 1 от ЗДвП, като конкретната посока на движението й би имала релевантно значение при хипотезите на чл. 108, ал. 2 от ЗДвП.
Неправомерното поведение на пострадалата, което наред с нарушенията на водача на МПС се намира в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, се отразява върху степента на обществена опасност на деянието и има значението на смекчаващо отговорността обстоятелство, неотчетено от въззивния съд. Привнасянето му в съвкупността смекчаващи обстоятелства дава основание на ВКС да редуцира наложените по отношение на подсъдимия М. наказания, както следва: лишаването от свобода – от една година и шест месеца на една година, а лишаването от право да управлява моторно превозно средство – от една година и шест месеца на една година.
В настоящия случай, въпреки съществената относителна тежест и значение, приетото съпричиняване не дава основание за приложение на правилата на чл. 55 от НК. В тази връзка няма как да се игнорира, че нарушеното от подсъдимия правило за движение може да се охарактеризира като фрапантно, тъй като при видимост едва 25-26 м. водачът напълно безотговорно е управлявал тежкия товарен автомобил със скорост 70 км/ч., три пъти по-висока от безопасната стойност от 23 км/ч. Защитниците неоснователно възразяват, че скоростта на автомобила не следвало да се взема предвид при индивидуализацията на наказанието, тъй като нямала отношение към инцидента. Посоченият факт правилно е оценен като отегчаващо обстоятелство, като значението му в никакъв случай не е преекспонирано. Основната причина за настъпване на произшествието се корени тъкмо в грубото игнориране от подсъдимия на правилата относно режима на скоростта, като за отговорността му не е без значение дали конкретно избраната от него скорост е близка по стойност до безопасната или многократно я надвишава, както е в разглеждания случай. След като в разглежданата ситуация дори нормативно допустимата пределна скорост се е явявала несъобразена, за водача съвсем не са съществували основания да я превишава. Този факт не позволява по-снизходително санкциониране на дееца и е пречка да се изведе правен извод, че и най-лекото предвидено от закона наказание би се явило прекомерно тежко за него, защото илюстрира пренебрежение към нормите, регулиращи безопасността на движението.
Неоснователна е претенцията на частната обвинителка З. И. за отмяна на приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. От една страна, са налице формалните предпоставки за прилагане на института на условното осъждане – подсъдимият не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, а наложеното наказание лишаване от свобода е в размер до три години. В атакувания съдебен акт убедително е мотивиран изводът за липса на необходимост от ефективно изтърпяване на наложеното наказание, който ВКС споделя. Съдът е изпълнил задължението си да отчете всички индивидуализиращи особености на разглеждания казус и е постигнал необходимия баланс между посочените в чл. 36 цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. Данните за личността на подсъдимия М. действително го очертават като човек, който успешно е интегриран в обществото и допринася за неговото положително развитие, полагайки общественополезен труд, спрямо когото не е обществено оправдано, нито целесъобразно за действителното му поправяне и за постигане целите на наказанието да бъде изолиран от нормалната му семейна, трудова и социална среда. Изразеното от подсъдимия отношение към деянието и поведението му в процеса не са основания за отегчаване на отговорността му, нито за отказ от приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. В противен случай би се стигнало до противоречие с презумпцията за невиновност, прехвърляне на тежестта на доказване и отричане на правото на защита въобще.
По отношение на гражданската част на атакуваната присъда ВКС прие, че предходните инстанции правилно са преценили обстоятелството, че гражданският иск е предявен в срока по чл. 85, ал. 3 от НПК от дъщерята на починалата при транспортното произшествие С. Б., която спада към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди. З. И. законосъобразно е била установена като гражданска ищца, а претенцията й срещу подсъдимия М. – приета за съвместно разглеждане в наказателния процес. Правилно е отчетено и обстоятелството, че деянието на подсъдимия съставлява непозволено увреждане, като е налице причинна връзка между противоправното поведение на дееца и настъпилия вредоносен резултат – смъртта на наследодателката на гражданската ищца. Поради това са налице условията за ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимия на основание чл. 45 от ЗЗД.
Не са налице твърдените от защитниците на касатора М. пороци – неяснота и противоречивост – в гражданската част на атакувания съдебен акт. Въззивният съд е уважил гражданската претенция на З. И. за сумата от 60 000 лева, като я е отхвърлил до пълния предявен размер от 100 000 лева, разглеждайки въпроса за действително претърпените от ищцата морални болки и страдания от две страни: първо, от гледна точка на съществуващата естествена родствена близост и емоционалност между низходящи и възходящи, и второ, с оглед обстоятелствата, влияещи върху конкретния интензитет на понесените неимуществени вреди.
В първия аспект, когато се доказва, че деянието, инкриминирано с обвинителния акт, е осъществено, разкрит е авторът му, установена е противоправността и виновността на извършеното, за съда не съществуват основания да отхвърли гражданската претенция за неимуществени вреди, освен ако такива реално не са претърпени. В този смисъл, подходът на въззивния съд – да провери дали ищцата е понесла неимуществени вреди въобще – принципно е законосъобразен. Съдържанието на моралните вреди е с много широк обхват – те включват преди всичко действителното субективно вътрешно отношение на определени лица (включени в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди) към починалия и понесените следствие на загубата му скръб и мъка. Съгласно критерия на справедливостта неочакваната загуба на близък човек, родител, е обстоятелство, което само по себе си причинява шок и душевни страдания, обичайни при подобни случаи. Многобройните нюанси в отношенията между низходящи и възходящи пък имат отношение към обема и интензитета на болките и страданията, а не към основанието на претенцията.
В светлината на гореизложеното, щом по делото не съществуват доказателства, които да докажат наличието на влошени взаимоотношения и конфликти между починалата при катастрофата Б. и дъщеря й, доказателства, че починалата е била изоставена от наследницата си или тормозена от нея, доказателства за проявено от гражданската ищца коравосърдечие и безразличие при узнаването на факта за смъртта на майка й и др., липсват и основания да се счете, че ищца не е понесла морални вреди въобще. В конкретния случай въз основа на доказателствените материали по делото (показанията на св. З. И., св. М. Б., св. Г. В.) е прието, че още в детските години на гражданската ищца, починалата й майка и баща й се разделили, като ищцата останала при баща си и била отгледана от него. По-късно, след съзряването на ищцата, отношенията й с майка й се подобрили, въпреки че двете живеели отделно в различни населени места. Поддържали нормални контакти, виждали се, празнували заедно празници, срещали се и съвместно с внуците на починалата. За смъртта й гражданската ищца научила преди коледните празници, които възнамерявала да прекарат заедно. Разстроила се, изпитала мъка, изпълнявала дъщерния си дълг, като поръчала паметник за гроба й в с. Д-р Й. и правела всички помени в Д., където живеела. Тези факти свидетелстват, че гражданската ищца И. не посрещнала с безразличие, а изпитала мъка и скръб от смъртта на майка си, загинала неочаквано при пътния инцидент. Изложеното е достатъчно основание да се приеме, че е налице увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД заради обичайно изпитаните от гражданската ищца душевни страдания при смъртта на майка й. Именно в този смисъл въззивният съд правилно е приел, че с оглед родствената близост с пострадалата и нормалните им отношения гражданската ищца е преживяла обичайните човешки емоции – „значителен шок и ужас” – от нелепата загуба на близък човек, които поначало не се нуждаят от конкретно доказване.
Във втория аспект съставът на САС също законосъобразно е преценил обстоятелствата, свързани с конкретния обем и интензитет на претърпените морални страдания, отразяващи се върху размера на претенцията на гражданската ищца. При преценката на характера и интензитета на действително понесените от ищцата морални вреди не могат да не бъдат отчетени фактите, че между нея и наследодателката й реално не са били изградени особено близки и дълбоко емоционални отношения на силна обич, дълбока привързаност, постоянна грижа и подкрепа. Двете са живели отделно в различни населени места, контактите им са били по-редки – виждали са се предимно за кратко по празници, пострадалата се е справяла с житейските трудности сама, без ищцата да я подпомага. По тези съображения настоящият състав на ВКС споделя крайния извода на САС, че действително понесените от гражданската ищца морални страдания и скръб не се отличават със значима интензивност и според принципа на справедливостта биха били репарирани от сума в относително по-нисък размер в сравнение с обичайната практика на съдилищата в подобни случаи, преценена от съда на 60 000 лева.
По делото обективно не е доказан по-голям обем на моралните вреди, поради което повереникът на гражданската ищца неоснователно претендира гражданският иск да бъде уважен до пълния му предявен размер от 100 000 лева. Присъденото обезщетение при това закономерно подлежи на допълнително намаляване с оглед приетото значително съпричиняване на вредоносния резултат от страна на самата пострадалата, което съдът оценява на сумата в размер на 20 000 лева, като съразмерно следва да се намали и дължимата от подсъдимия държавна такса върху уважената част от гражданския иск.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и т. 5 вр. ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 22 от 10.10.2016 г., постановена по ВНОХД № 850/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, ІV въззивен състав, като:
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Б. П. М. наказание лишаване от свобода от една година и шест месеца на една година.
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Б. П. М. на основание чл. 343г от НК наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство от една година и шест месеца на една година.
НАМАЛЯВА присъденото на гражданската ищца З. П. И. обезщетение за претърпени от деянието на подсъдимия Б. П. М. неимуществени вреди на сумата от 40 000 (четиридесет хиляди) лева.
НАМАЛЯВА дължимата от подсъдимия Б. П. М. държавна такса върху уважената част на гражданския иск от 2 400 лева на 1 600 (хиляда и шестстотин) лева.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2. |