Р Е Ш Е Н И Е № 113 София, 23.06. 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на11.06.2013 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при участието на секретаря Л.Златкова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 434 /2012 година, за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. С. Б., М. И. Б., Б. Г. Б. и Л. Ц. Б. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 484 от 28.10.2011 год., по в.гр.д.№ 478/2011 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 42 от 10.02.2011 год., по гр.д.№ 621/2010 год., по реда на чл.271, ал.1 и сл. ГПК е обявен за окончателен сключения на 29.05.2003 год. предварителен договор, в частта, с която Б. Г. Б., Л. Ц. Б., двамата от [населено място], И. С. Б. от [населено място], [община] и М. И. Б. от [населено място], чрез пълномощника си Б. Б. продават на „АДМ” Е., със седалище в [населено място], представлявано от едноличния собственик на капитала С. В. Г. общо 66.66% ид.ч. от недвижим имот - дворно място, находящо се в [населено място] с площ по А. № 2718/ 02.07.1984 год. - 12 906 кв.м., парцел І, в кв. 117, а по скица № 1161 от 10.10.1996 год. с площ 13080 кв.м., представляващо имот пл.№ 6397 в кв.117 по плана на града, при посочените съседи, ведно с построените в него пет сгради: тенекеджийско и бояджийско помещение със застроена площ от 560 кв.м.; магазин с приемна със застроена площ от 70 кв.м.; магазин със застроена площ 162 кв.м.; помещение за диагностика със застроена площ 155 кв.м. и авто-мивка и акумулаторно отделение, със застроена площ 145 кв.м. за сумата 255 293 лева, при условие, че купувачът „АДМ”Е., [населено място] заплати на продавачите общо сумата 114 933 лв. в двуседмичен срок, считано от влизане на решението в сила, като е осъден последният да заплати на [община] сумата 7659 лв.- местен данък по ЗМДТ и в полза на Държавата по бюджетната сметка на В. 1 530.50 лв., държавна такса за прехвърляне на имота и за същите суми, на осн. чл.298, ал.2 ГПК/ отм./, е разпоредено служебно вписване на възбрана върху имота. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторите възразяват срещу възприетото от въззивния съд тълкуване на закона, че в производството по конститутивния иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД решаващият съд е оправомощен да внася промяна в съдържанието на уговорените с предварителния договор клаузи, както и срещу приетото наличие на процесуална възможност в същото това производство да се извърши прихващане за вземане на трето, чуждо на правния спор лице - съсобственик на имота, предмет на предварителния договор. С определение № 148 от 12.03.2013 год., по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд по касационната жалба на касаторите И. С. Б., М. И. Б., Б. Г. Б. и Л. Ц. Б., на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по приетия за обуславящ крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право - за наличието на законова възможност с решението си по чл.19, ал.3 ГПК решаващият съд да внася промяна в съдържанието на клаузите на предварителния договор по своя инициатива. Ответникът по касационната жалба [фирма], със седалище [населено място] не е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, нито заявява становище в производството по разглеждане касационната жалба по същество, но е обжалвал постановеното от Пловдивския апелативен съд допълнително решение № 218/09.02.2012 год., по в.гр.д.№ 478/2011 год., с което е отхвърлено искането му за допълване въззивно решение № 484/ 28. 10.2011год., по горепосоченото в.гр.д., в частта, относно дължимите от купувача суми, предвид уговорено в чл.2 от предварителния договор от 29. 05.2009 год. прихващане, както и постановеното по реда на чл.248, ал.1 и сл. ГПК определение № 167/27.01.2012 год., по същото в.гр.д.№ 478/ 2011 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на въззивното решение № 484/28.10.2011год., в частта за деловодните разноски, чрез присъждане на сумата 6000 лв., заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 223 от 21.03.2011 год.. Касационната му жалба не е допусната до разглеждане по същество и допълнителното решение на въззивния съд е влязло в сила. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните във вр. с въведените касационни основания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: І. По касационната жалба на И. С. Б., М. И. Б., Б. Г. Б. и Л. Ц. Б. : Съществуващото противоречие в практиката на ВКС по поставения от касаторите въпрос на материалното право, обусловил допускане на касационното обжалване – за възможността с решението си по чл.19, ал.3 ГПК решаващият съд да внася промяна в съдържанието на клаузите на предварителния договор по своя инициатива, изразено в постановените при действието на ГПК/ отм./ решения : № 30 от 05. 04.1973год., по гр.д.№ 13/73 год. на ОСГК на ВС, № 533/30.06.1999 год., по гр.д.№ 125/99 год. на ІІ г.о. на ВКС, № 1101/ 61 год., по гр.д.№ 3086/61 год. на ІV г.о., № 1/ 01. 11.2000 год., по гр.д.№ 57/2000 год. на ІІ г.о. и № 1183 от 01.11.2000 год., по гр.д.№ 57/2000 год. на ІІ гр.о. следва да се счете за преодоляно с формиране на задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС, изразена в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 250 от 21. 05. 2010 год., по гр.д.№ 3/2009 год. на ІІІ г.о., № 313 от 26. 05. 2010 год., по гр.д.№ 584/2009 год. на ІІІ г.о. и № 438 от 15.12.2011 год., по гр.д.№ 1338/2010 год. на ІV г.о.. Според възприетото от съставите на ІІІ г.о. и на ІV г.о. на ВКС разрешение, не съществува законова пречка, ако в хода на производството по делото се установи, че продавачът не е собственик на целия имот, предмет на сключения предварителен договор, а само на идеална част от него, същия този договор да бъде обявен за окончателен за съответната притежавана от продавача идеална част, но при положение, че купувачът е съгласен и желае продажбата да се извърши при това условие - да придобие само идеална част. Становището е аргументирано с конкретно въведеното от законодателя задължение за съда в производството по конститутивния иск по чл.19, ал.3 ЗЗД –да провери дали отчуждителят е собственик на имота и липса на изрична законова забрана в посочения смисъл. Или, съобразено това императивно вменено задължение на решаващия съд , решението на който по силата на чл.362, ал.1 ГПК, /аналогичен на чл.297 ГПК/ отм.//, замества окончателния договор, позволява да се приеме, че когато констатира, че отчуждителят е собственик на идеална част от имота, предмет на предварителния договор, е необходимо в съответствие със законовото правило на чл.20 ЗЗД да бъде да установена и волята на страните за осъществяване на окончателната продажба. В този см., ако купувачите са съгласни да получат само съответната притежавана от продавача идеална част, то отсъства основание в закона да се откаже обявяване на предварителния договор за окончателен за същата. Настоящият съдебен състав счита, даденото разрешение следва да бъде споделено, но с допълнението, че в тази хипотеза купувачът следва да е готов да заплати цялата цена по предварителния договор, когато тя е уговорена като глобална сума и липсва методика, вкл. с помощта на вещо лице, по която тя да бъде преизчислена, тъй като съдът в производството по чл.19, ал.3 ЗЗД не е властен да внася промени в съдържанието на клаузите по предварителния договор, както по своя инициатива, така и по искане на която и да е от страните, извън съобразяване частта на обещания за продажба имот, с правото на собственост на обещателя към момента на постановяване на решението, нито решението му може да има за своя правна последица накърняване интереса на който е да е от съконтрахентите. Независимо от изразеното по- горе становище, което съвпада с разрешението възприето от въззивния съд касационната жалба следва да се приеме за основателна, поради следното: За да постанови обжалваното решение по предявения конститутивен иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД въззивният съд е приел, че сключеният между страните предварителен договор за продажба на процесния недвижим имот от 29.05.2003 год. е действителен, поради което породил целените с него правни последици и може да бъде успешно обявен за окончателен по иск на купувача [фирма], [населено място] – правоприемник на [фирма]. Изложени са съображения, че доколкото в хода на делото не са оспорени приложените 2 бр. пълномощни от 16.01.2001 год., с които ответниците Б. са упълномощили ответника Б. Б. да ги представлява при сключване на сделката, нито издаденото удостоверение за вписването им в регистъра на заверките от Службата по вписванията при РС [населено място] сочи на различно съдържание, то доказателствената сила на тези писмени доказателства не е оборена, поради което твърдението на упълномощителите, че пълномощникът им е действал извън пределите на учредената му от тях представителна власт се явява недоказано и не може да обуслови нищожност на предварителния договор, каквото възражение е въведено в хода на делото. Позовавайки се на създадена с чл. 33, ал.2 ЗС защита за съсобствениците – трети за облигационното правоотношение между страните лица, решаващият съд е преценил като неоснователно и следващото въведено от ответниците защитно възражение за нищожност - неспазване изискването на чл. 33, ал.1 ЗС. Счетено е, че със сочената законова разпоредба е установено задължение за продавача на имота, поради което неспазването му само по себе си не би могло да създаде за последния права, поставящи в зависимост от неговото изпълнение основателността на претенцията на купувача за сключване на окончателен договор, щом той е съгласен да получи съответната идеална част, а не целия имот, предмет на предварителния договор. Затова и съобразявайки правата, които ответниците - продавачи по процесния предварителен договор са придобили от осъществената по реда на чл.35, ал.1, т.1 ЗППДОбП приватизационна продажба по отношение на имота, предмет на същия, като част от „Автосервиз –В.”, Пловдивският апелативен съд е изградил краен правен идвод, че те биха могли валидно да се разпоредят със собствените си дялове, възлизащи общо на 66.66 % ид.ч., поради което и иска по чл.19, ал.3 ЗЗД е приет за основателен до този размер ид.ч. от обещания за продажба недвижим имот, независимо от изрично посочените в клаузите на предварителната продажба 94% ид.ч. от същия. Допълнителен аргумент в подкрепа на така възприетото разрешение, според въззивната инстанция, се явява определяемостта на покупната цена, която договорена за 94 % ид.ч. от описания в предварителния договор недвижим имот, подлежи на редуциране, с оглед обявената за окончателна продажба за 66.66% ид.ч. от същия. При конкретизиране размера на дължимите на ответниците суми решаващият съд е взел предвид уговореното с клаузата на чл.2 от предварителния договор прихващане на заплатената от купувача цена за предходно учредено му право на ползване върху същия имот и вземането на последния, произтичащо от заемно правоотношение само с продавача Б.. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост на правните и фактически изводи на въззивния съд. Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот може да бъде обявен за окончателен по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД само, ако е валидно сключен и ако съдържа уговорки относно съществените условия на обещания договор. Следователно от обстоятелството, че в разглежданата хипотеза на упражнено преобразуващо/ потестативно /право на страната по предварителния договор, окончателният се счита за сключен с конститутивното решение на съда, без да са необходими нови волеизявления от съконтрахентите и в този см. същото изцяло се базира на предварителния договор се налага правен извод, че в особеното производство по чл.362-364 ГПК, аналогично на уреденото в чл.297-298 ГПК / отм./, решаващият съд е задължен всякога да прецени и валидността му, дори и при отсъствие на изрично въведено в тази насока възражение. В случая, видно от отговора на исковата молба и изразеното от ответниците становище в проведеното по делото съдебно заседание пред В. на 11.06.2007 година, които процесуални действия, съгласно чл.93, ал.1, пр.2 ГПК/ отм./ са запазили силата си и пред ПОС на когото делото е изпратено по подсъдност, последните изрично са възразили срещу действителността на сключения с ищцовото търговско дружество предварителен договор, като са твърдели, че липсва валидно волеизявление за същия от страна на част от продавачите. Първоинстанционният съд е преценил като неоснователно въведеното като защитно средство и погасяващо спорното право възражение на ответната по делото страна, позовавайки се на отсъствие на открито производство по чл. 154 ГПК/ отм./ по отношение на оспорените от тях писмени доказателства - пълномощни № 74/ и № 75, двете от 16.01.2001 год., с нотариална заверка на подписите на упълномощителите. Пловдивският апелативен съд, съобразно правомощията си на съд по съществото на спора, е възприел за правилни съжденията на първостепенния съд за неоснователност на защитното правопогасяващо възражение на ответниците за нищожност на процесния предварителен договор, поради необорена по реда на чл.154 ГПК/ отм./ в хода на процеса доказателствена сила на пълномощните с нотариална заверка на подписите на продавачите Б. от 16.01.2001 год., приложени в заверен по реда на чл.101 ГПК/ отм./, от пълномощника на ищеца, препис /л.126 В./ . Изводът на въззивния съд за неоснователност на правопогасяващото възражение за нищожност на предварителния договор е необоснован, изграден в нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила. Съгласно формираната и при действащия ГПК задължителна практика, с която въззивният съд не се е съобразил, когато приложеното по делото доказателство е частен свидетелстващ документ, той няма обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което при оспорването му не е нужно откриване на производство по чл.154 ГПК/ отм./, респ. по чл.193 ГПК, а се преценява от съда наред с всички останали доказателства. Същевременно, в случая Пловдивският апелативен съд е допуснал и лишено от основание в процесуалния закон смесване между формалната / автентичност/ и материалната /верност/ доказателствена сила на приложените 2 бр. пълномощни с № 74 и № 75 от 16.01.2001 год., изходящи от ответниците Б., като неправилно и в несъответствие с практиката на ВКС е определил и правното естество на същите, като документи. Последователно в практиката си, израз на която е и постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение 125/12.09.2012 год., по гр.д.№ 1135/2011 год. на ІІ г.о., ВКС е поддържал становището, че всяко пълномощно, като документ, в частта, в която е материализирано изявлението на неговия издател - упълномощител е частен документ и самата нотариална заверка на подписа на последния, като вид нотариално удостоверяване по чл.569, т.2 ГПК, респ. по чл.465, б. ”б”ГПК/ отм./, не променя неговото естество и не го превръща в цялост в официален документ. Следователно от целта на нотариалната заверка на подписа на отделното пълномощно и характера на нотариалното удостоверяване на подписа върху частен документ се налага извод, че правна характеристика на официален документ по см .на чл. 179, ал.1 ГПК, с аналог 143, ал.1 ГПК/ отм./ притежава единствено самото нотариално удостоверяване - положения под формата на печат надпис на съответния нотариус, че именно лицето, вписано като упълномощител е подписало документа на вписаната от длъжностното лице в същия дата. Затова само ако се оспори авторството на пълномощно с нотариална заверка на подписите, тежестта за доказване неавтентичността на документа е върху страната, която го оспорва в нарочно откритото за това производство по оспорване, какъвто, обаче не е разглежданият случай. Ответниците по делото - упълномощители и упълномощен по обективираната в горецитираните писмени доказателства - упълномощителната сделка, са въвели довод за оспорване съществуването на приложените от ищеца в заверен по реда на чл.101, пр.1 ГПК препис, пълномощни с нотариална заверка на подписите, като са поискали прилагане на оригиналите от същите. Позовавйки се на изрично заявената от тях самите невъзможност да ги представят и служебно изисканите удостоверения от съдия по вписванията при В. № 249 от 19. 06.2007 год. и № 250 от 19.06.2007 год. за установяване вписването им в регистъра за заверките, ПОС нито е постановил определение задължаващо представилата преписа от документите страна да депозира оригиналите им, нито с изрично определение е изключил същите от доказателствения материал по делото и това процесуално поведение е потвърдено от Пловдивския апелативен съд, който в съгласие с процесуалното правило на чл. 188, ал.1 ГПК/ отм./, при действието на която норма се е развило въззивното производство,е подложил на преценка, наред с останалите доказателства и представените, в заверен от ищцовата страна препис, пълномощни. Изграденият въз основа на тази преценка решителен правен извод, че при сключване на процесния предварителен договор упълномощеното лице Б. е действало в пределите на представителната си власт, обаче, е неправилен и изграден при незачитане на законовото правило на чл.39, ал.1 ЗЗД, логиката на фактите и задължителната съдебна практика. Според последната, израз на която е и решение № 330 от 17.04.2009 год., по гр.д.№ 1451/2008 год. на ІІІ г.о. при сключването на сделка чрез представител, законът определя като решаваща за действителността на съгласието спрямо третите лица тази воля, която упълномощителят е заявил в пълномощното, а не изразената от пълномощника извън представителната власт, като последната се определя от съдържанието на пълномощното, предвид конкретно употребените изрази. В случая, видно от текста на приложените пълномощни, с нотариална заверка на подписите от 16.01.2001 год., който е идентичен и за двете , пълномощникът Б. е упълномощен от ответника И. С. Б. и от ответницата М. И. Б. да извършва всякакви сделки на разпореждане, включително продажба на вписаните като собствени на всеки един от тях 0.5% ид.ч. от конкретни недвижими имоти, находящи се в [населено място], за суми, каквито той договори, както и да подписва всякакви документи за извършването на разпоредителните действия със собствените на упълномощителите ид.ч. от посочените, подробно описани, имоти. Следователно сключвайки процесния предварителен договор за покупко- продажба от 29.03. 2003 год., като пълномощник на продавачите И. и М. Б., при условия различни от посочените от упълномощителите параметри - ид.ч., над изрично определените за продажба 0.5% ид. ч. и цена, формирана и платима по начин, за който въобще няма дадено съгласие в пълномощното - чрез стойностно приспаднати от същата задължения, обективирани в различни договори и документи, извършено прихващане със задължения на пълномощника Б. към купувача, по предходни договори за заем, последният е излязъл извън обема на учредената му представителна власт и при безспорното отсъствие на доказателства за потвърждаване на сделката от представляваните същата се явява нищожна, поради липса на съгласие - чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД. От правната същност на упълномощаването като едностранна сделка и от обстоятелството, че пълномощникът не изразява своя воля, а волята на упълномощителя следва, че разширителното тълкуване на последната, както е процедирал и Пловдивският апелативен съд, е в противоречие с интересите на упълномощителя и води до нарушаване императивното законово правило на чл. 39, ал.1 ЗЗД, съгласно което обемът на представителната власт на пълномощника се определя от това, което упълномощителят е заявил. Отделен в тази вр. остава въпросът, че по начало пълномощното за сключване на предварителна продажба, предвид изискването на чл.19, ал.2 ЗЗД, би трябвало да е изрично, както по отношение на обема, така и на условията на овластяване, независимо от облигационния характер на този вид договор. Нищожната правна сделка не поражда желаните от страните правни последици, поради което конститутивният иск по чл.19, ал.3 ЗЗД не може да бъде успешно упражнен и като не е съобразил горното Пловдивският апелативен съд е постановил обжалвания съдебен акт при наличие на сочените от касаторите касационни основания, водещи до отмяната му по чл. 293, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК. В случая не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, нито повтаряне на извършените от въззивния съд, доколкото изключването на процесните преписи от пълномощни от доказателствения материал по делото, поради непредставени оригинали, не би могло да обуслови различен от приетия по- горе правен резултат. Затова, след отмяна на въззивното решение спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция с отхвърляне на предявения конститутивен иск, предвид приетата нищожност на предварителния договор за продажба от 29.05.2003 год.. Касаторите – ответници по спора, са претендирали деловодни разноски за всички инстанции, които заявени своевременно в отделните производства, им се следват при този изход на делото в касационната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, но само, ако е доказано реалното им извършване. Според приложените по делото доказателства, обаче, реално заплатени са единствено внесените от касатора И. С. Б. суми за д.т. за касационното производство, които общо възлизат на 1060 лв. и до този размер следва да бъде ангажирана и отговорността на насрещната по касационната жалба страна за заплащането им. Що се отнася до претендираните деловодни разходи, формиращи соченото адвокатско възнаграждение, то те са недоказани. Видно от приложените в различните инстанции общо 6 бр. договори за правна защита и съдействие, сключени както следва: между И. С. Б.,М. И. Б. и адв.В.Н.- САК и между Б. Г. Б., Л. Ц. Б. и адв. П.Л.- САК, с № А 889324 от 17.12.2009 год. и съответно № А 0889323 от 17.12.2009 год. за производството пред ПОС сумите 2 300 лв. възнаграждение за първия и 2 420 лв. – възнаграждение за втория са само договорени, но липсват каквито и да било данни същите да са реално заплатени, като отразяване на извършеното плащане липсва и в изричните графи в самите договори. Същото се отнася и за приложените договори с адв.В.Н. и адв. П.Л. във въззивното и касационно производства: с № А 0829276/ 26.05.2011 год за сумата 2 800 лв. и № А 0704832 / 02.12.2011 год. за 2800 лв.; № А 0829275/ 26.05.2011 год. за сумата 2800 лв. и № А 0704833/ 02. 12.2011 год. за сумата 2800 лв., поради което според задължителните постановки в т.1 на ТР № 6/2012 год. от 06.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС тези суми не следва да бъдат присъдени на ответниците – касатори. Водим от гореизложените съображения и на основание чл.293, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 484 от 28.10.2011 год., по в.гр.д.№ 478/2011 год. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ,като неоснователен, предявения от ТД „АДМ” Е., със седалище в гр. В. срещу Б. Г. Б., Л. Ц. Б., двамата от [населено място], И. С. Б. от [населено място], Пазарджшика област и М. И. Б. от [населено място] конститутивен иск за обявяване за окончателен сключения помежду им на 29.05.2003 год. предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот, представляващ дворно място от 12250 кв.м., / площ по А. № 2718/ 02.07.1984 год.- 12 906/, парцел І в кв.117, / по скица № 1161 от 10.10.96 год. с площ от 13 080 кв.м. и представляващо имот пл. № 6397 в кв.117/ по плана на [населено място], при съседи: входна пътна артерия и гробище, заедно с намиращите се в същото пет сгради: „Т. и бояджийско помещение” със застроена площ от 560 кв. м.; „Магазин”, със застроена площ от 162 кв.м.; ”Магазин –приема”, със застроена площ от 70 кв.м.;”Помещение за диагностика”, със застроена площ от 155 кв.м., Автомивка и акумулаторно отделение със застроена площ от 145 кв.м. за сумата 360 000 лв./ триста и шестдесет хиляди лева/, платима по начин, конкретно посочен в договора, поради нищожност на същия. ОСЪЖДА ТД [фирма], [населено място] да заплати на И. С. Б. от [населено място] сумата 1060 лева/ хиляда и шестдесет лева/ , направени от него деловодни разноски общо за всички инстанции, като в останалата част оставя без уважение искането за присъждане на деловодни разноски, като недоказано. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.