2 Р Е Ш Е Н И Е № 233 гр. София, 17.10.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4321 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Касационното производство по делото е образувано по жалба на ищеца С. И. А. и по жалба на ответницата С. Н. Г. срещу решение № 1229/15.06.2016 г., постановено по гр. дело № 3668/2015 г. на Софийския апелативен съд (САС). С определение № 416/11.04.2017 г. касационното обжалване е допуснато само по жалбата на ответницата, подадена срещу тази част на въззивното решение, с която е признато за установено, на основание чл. 415, във вр. с чл. 422 от ГПК и във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата 49 574.47 EUR – главница по договор за паричен заем от 13.03.2007 г., обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 167, том І, дело № 153/2007 г. на нотариус с рег. № 030, ведно със законната лихва за периода от 14.09.2012 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба на ответницата Г. се излагат оплаквания и подробни съображения за неправилност на тази част от въззивното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмени бележки. Ответникът по касационната жалба – ищецът А. – в отговора на жалбата, в откритото съдебно заседание и в писмени бележки излага становище и съображения за неоснователност на касационната жалба на ответницата. С посоченото определение по чл. 288 от ГПК касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от ГПК представлява ли пречка за гражданския съд да установява нищожност на сделка на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради противоречие с текстове от НК или поради противоречие с правни норми от граждански закони (в случая – ЗКИ), чието нарушение осъществява състав на престъпление, без да е налице влязла в сила присъда за това престъпление. Въззивният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос, като е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателката-ответница за нищожност на процесния договор за заем поради сключване на същия в нарушение на императивни разпоредби от ЗКИ. В тази връзка въззивният съд е приел, че твърденията на ответницата за получаване от ищеца на доход от нерегламентирано извършване на банкова дейност, би имало за последица установяване на престъпни обстоятелства като елементи от състава на чл. 252, ал. 1 от НК – лихварска дейност, извършвана чрез кредитиране на физически лица срещу получаване на доход. Приел е също, че това престъпно деяние би могло да бъде установено с влязла в сила присъда на наказателен съд или по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК при наличие на съответните предпоставки, и едва тогава би могло да се зачетат последиците, касаещи действителността на процесния договор за заем в настоящия гражданскоправен спор, в който е недопустимо инцидентно установяване на престъпление. САС е приел и че представените в тази връзка документи, които СГС е изключил от обсъждане, биха могли да бъдат основание за спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, което обаче в случая не се налага, предвид представеното по делото постановление на СГП за отказ за образуване на досъдебно производство за престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК. В решение № 855/25.10.2005 г. по търг. дело № 121/2005 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС на същия процесуалноправен въпрос е дадено друго разрешение, противоречащо на горното, а именно – че щом в предмета на дейност на ответното търговско дружество не е било включено извършването на банкови сделки и последното не притежава изискуемата се лицензия, съобразно въведения с чл. 9 и сл. от ЗБКД (отм.) и Нар. № 2 (ДВ, бр. 29/1993 г., отм.) разрешителен режим за същите, то не е налице и валидно възникнало между страните облигационно правоотношение, породено от договор за влог. Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК намира за правилно разрешението на поставения процесуалноправен, възприето в обжалваното въззивно решение, тъй като то е в съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, намерила израз в решение № 256/14.07.2011 г. по гр. дело № 757/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 181/03.06.2010 г. по търг. дело № 281/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 4/21.03.2012 г. по търг. дело № 81/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. Тази константна задължителна практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, също приема, че обстоятелствата, които са от значение за разрешаването на даден гражданскоправен спор, но същевременно осъществяват състав на престъпление по НК, поначало следва да са установени с влязла в сила присъда по реда на НПК. За съда, разглеждащ гражданското дело, съществува процесуална забрана да установява такива престъпни обстоятелства в рамките на същото, което ясно следва от разпоредбите на чл. 17, ал. 1 - in fine, чл. 229, ал. 1, т. 5 и чл. 300 от ГПК, освен в случаите, изчерпателно посочени в чл. 124, ал. 5 от ГПК: наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 от НПК (деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия, наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност, деецът е починал или след извършване на престъплението е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта), наказателното преследване е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 от НПК (разглеждането на делото в отсъствието на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина, или е спряно по отношение на един или няколко обвиняеми при престъпления, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне) или извършителят на деянието е останал неоткрит. Това разрешение несъмнено се отнася и до конкретно визираните в поставения по настоящото дело процесуалноправен въпрос, хипотези – когато по гражданско дело се твърди нищожност на сделка на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради противоречие с текстове от НК или поради противоречие с правни норми от граждански закони, чието нарушение осъществява състав на престъпление (в случая – ЗКИ, във вр. с чл. 252 от НК). Предвид така възприетото разрешение на поставения процесуалноправен въпрос и тъй като по настоящото дело не се установява никоя от хипотезите по чл. 124, ал. 5 от ГПК (с обсъденото от въззивния съд прокурорско постановление е постановен отказ за образуване на досъдебно наказателно производство срещу ищеца, поради липса на престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК), всички оплаквания и доводи на жалбоподателката-ответница относно възражението ѝ за нищожност на процесния договор за заем, са неоснователни. Правилно и при липса на оплаквания в касационната жалба на ответницата (чл. 290, ал. 2 от ГПК), въззивният съд е приел в решението си следното: Процесният договор за заем между страните, обективиран в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека № 167/13.03.2007 г., е бил сключен на 17.03.2007 г., когато ответницата реално е получила от ищеца, уговорената заемна сума в размер 94 400 EUR, за което е подписала изрична декларация, имаща характера на разписка, неоспорена от нея. При направеното от ответницата по делото, възражение за извършени от нея плащания по процесния договор за заем и множеството представени писмени доказателства в тази насока (изходящи от ищеца разписки за платени му от ответницата суми и вносни бележки за внесени от нея суми по негова банкова сметка), ищецът не е оспорил самите плащания, като е доказал само едно от насрещните си твърдения за наличие на други, предходни договорни отношения между страните, по които ответницата да е извършвала тези плащания, а именно: Ищецът е доказал единствено сключен между страните по делото, предходен договор за заем за сумата 61 600 EUR, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 132/02.03.2005 г. Ищецът не е доказал твърденията си да е кредитор, респ. – да има изискуеми вземания към ответницата по писмен договор за цесия без дата, сключен с трето за делото лице Д. М., както и по два записа на заповед от 12.02.2007 г. и от 19.04.2007 г., издадени от ответницата, тъй като по делото не са представени доказателства ответницата да е сключила с Д. М. договора за заем, посочен в договора за цесия; тъй като единият запис на заповед е платим на предявяване, но няма доказателства за такова предявяване, и тъй като според твърденията на самия ищец, другият запис на заповед служи за обезпечаване на вземането му по процесния договор за заем. Основателни са оплакванията в касационната жалба на ответницата, че необосновано – в противоречие с горните си, правилни фактически констатации и правни изводи, въззивният съд неправилно е приел в мотивите към обжалваното решение следното: В противоречие на извода си, че процесният договор за заем е сключен на 17.03.2007 г., обсъждайки писмените доказателства за извършените от ответницата плащания на ищеца, въззивният съд е посочил друга дата на процесния договор – 17.07.2007 г. Основателни са оплакванията и съображенията на жалбоподателката, че тази необоснованост е довела и до нарушение на съдопроизводствените правила от апелативния съд (чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 12 от ГПК), тъй като той неправилно е обсъдил част от неоспорените от ищеца писмени доказателства относно извършените от ответницата плащания, приемайки, че повечето от тези документи, като съставени преди 17.07.2007 г., били неотносими към погасяване на процесното по делото задължение, а касаели изпълнение по предходния договор за заем между страните от 02.03.2005 г. Основателно е и оплакването, че представената по делото разписка от 02.06.2007 г. е неправилно обсъдена и поради това, че въззивният съд е приел, че тя не удостоверява пълно погасяване на този предходен договор за заем от 02.03.2005 г., основавайки този свой извод на констатация, че в обсъдения преди това договор за цесия без дата се съдържали данни за други облигационни правоотношения между страните, което е в противоречие с направените преди това изводи на съда, че ищецът е доказал по делото сключването и изискуемостта единствено на двата договора за заем между страните – процесния от 17.03.2007 г. и предходния от 02.03.2005 г. – общо за сумата 156 000 EUR. Основателни са и оплакванията и доводите в касационната жалба на ответницата, че допуснатите вследствие необосноваността, нарушения на съдопроизводствените правила са съществени, тъй като са довели до нарушение и на материалния закон (чл. 76 от ЗЗД), а оттам – и до неправилно разрешаване на материалноправния спор по делото, а именно – че ответницата продължава да дължи на ищеца по процесния договор за заем главница в размер 49 574.47 EUR. Тъй като необосноваността на въззивното решение и допуснатите вследствие на нея, съществени нарушения на процесуалния закон и нарушение на материалния закон не налагат повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване негова част, като висящият материалноправен спор между страните следва да се реши по същество от настоящата инстанция. С представената по делото вносна бележка от 30.05.2007 г. ответницата е внесла по банкова сметка на ищеца сумата 47 600 EUR, като не е посочила основание за плащането. С молба-съгласие с нотариална заверка на подписа на ищеца от същата дата 30.05.2007 г., ищецът е поискал частично заличаване на вписаната ипотека – върху единия от трите ипотекирани имота, която ипотека е учредена с нотариалния акт № 167/13.03.2007 г. за обезпечаването на процесния договор за заем. В молбата ищецът изрично е посочил причината за частичното заличаване на ипотеката – тъй като ответницата е погасила отчасти дължимата сума. При това изрично изявление на ищеца, направено на датата, на която ответницата е весла по негова сметка сумата 47 600 EUR, следва несъмненият извод, че плащането на тази сума е в погашение именно на процесния договор за заем. С разписка от 02.06.2007 г. ищецът е удостоверил, че на същата дата е получил от ответницата сумата 1 800 EUR „по договор за заем с ипотека“, както и че към тази дата всички вноски по този договор са изплатени. Тъй като сумата 1 800 EUR очевидно не е достатъчна да погаси остатъка в размер 46 800 EUR (след горното плащане на сумата 47 600 EUR) от задължението по процесния договор за заем, то признанието на ищеца, че с плащането на сумата 1 800 EUR са изплатени всички вноски по неуточнения в разписката „договор за заем с ипотека“ следва да се отнесе към единствения друг доказан по делото такъв – договора за заем от 02.03.2005 г. От горното следва, че след като този, единствен установен по делото в отношенията между страните, предходен заем от 02.03.2005 г. е бил изцяло погасен („всички вноски“ по него) чрез плащане от ответницата към 02.06.2007 г., то всички представени от нея по делото и неоспорени от ищеца, платежни документи (разписки и вносни бележки) с дата, следваща 02.06.2007 г., и удостоверяващи извършени от ответницата на ищеца парични плащания, без точно посочване на основанията за тях, следва да се отнесат в погашение на процесния договор за заем. Тъй като тези писмени доказателства, а именно: вносна бележка от 05.12.2007 г. за сумата 4 050 EUR, разписка от 12.12.2007 г. за сумата 10 000 EUR, разписка от 05.03.2008 г. за сумата 1 800 EUR, вносна бележка от 14.03.2008 г. за сумата 3 600 EUR, вносна бележка от 03.06.2008 г. за сумата 1 800 EUR, вносна бележка от 17.06.2008 г. за сумата 3 600 EUR, вносна бележка от 10.09.2008 г. за сумата 1 800 EUR, вносна бележка от 18.12.2008 г. за сумата 3 600 EUR, вносна бележка от 03.06.2009 г. за сумата 1 800 EUR, вносна бележка от 02.12.2009 г. за сумата 12 420 лв. (6 350.25 EUR), вносна бележка от 05.03.2010 г. за сумата 4 860 EUR, вносна бележка от 05.03.2010 г. за сумата 6 040.82 EUR, разписка от 02.06.2010 г. за сумата 5 450 EUR и вносна бележка от 01.09.2010 г. за сумата 12 420 лв. (5 225.40 EUR) удостоверяват извършени плащания от ответницата на ищеца, в общ размер 59 976.47 EUR, то с тях е доказано плащането и на остатъка в размер 46 800 EUR от задължението по процесния договор за заем, т.е. – че същият е изцяло погасен. По изложението съображения, при постановяваната отмяна на допуснатата до касационно обжалване, неправилна част от въззивното решение, вместо нея с настоящото касационно решение следва да се постанови отхвърляне на предявения по делото, по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, установителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД – и за процесната пред настоящата инстанция сума от 49 574.47 EUR. Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото – отхвърлянето изцяло на предявените искове (с влезлите в сила части на първоинстанционното и въззивното решение и с настоящото касационно такова), на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, всички претендирани и направени от нея разноски за заплатени в производството пред трите съдебни инстанции, държавни такси, възнаграждение на вещото лице и адвокатски възнаграждения, а именно – сумата 19 930.19 лв. Своевременно направените от страна на ищеца възражения по чл. 78, ал. 5 от ГПК пред първата и пред настоящата инстанция, са неоснователни. Минималният размер на адвокатското възнаграждение за първата инстанция, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, при интерес от 208 100.31 лв. за тази инстанция, възлиза на 5 695.01 лв. Минималният размер на адвокатското възнаграждение за касационната инстанция, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, при интерес от 170 548.38 лв. за тази инстанция (предвид и производството по чл. 288 от ГПК), възлиза на 4 940.97 лв. Действителната правна, и особено фактическата сложност на делото е над средната при подобен вид дела, поради което разноските за заплатените от ответницата адвокатски възнаграждения, съответно: 8 400 лв. – за производството пред първата инстанция и 6 000 лв. – за производството пред касационната инстанция, не са прекомерни (общият им размер надхвърля с около 35 % общия минимален размер), поради което няма основание да се намаляват. Предвид горното и поради промяната на крайния резултат по материалноправния спор по делото, въззивното решение следва да се отмени и изцяло в частта му относно разноските (включително тези за първата инстанция), вместо което следва да се постанови присъждането на посочените по-горе разноски в размер 19 930.19 лв. в полза на ответницата, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК – съобразно крайния изход на делото пред трите съдебни инстанции. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1229/15.06.2016 г., постановено по гр. дело № 3668/2015 г. на Софийския апелативен съд, – в допуснатата до касационно обжалване част, с която е признато за установено, на основание чл. 415, във вр. с чл. 422 от ГПК и във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, че С. Н. Г. дължи на С. И. А. сумата 49 574.47 EUR – главница по договор за паричен заем от 13.03.2007 г., обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 167, том І, дело № 153/2007 г. на нотариус с рег. № 030, ведно със законната лихва за периода от 14.09.2012 г. до окончателното изплащане, както и в частта относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, от С. И. А. срещу С. Н. Г., установителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, и за сумата 49 574.47 EUR – главница по договор за паричен заем, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 167/13.03.2007 г., том І, рег. № 4932, дело № 153/2007 г. на нотариус с рег. № 030, ведно със законната лихва, считано от 14.09.2012 г. до окончателното изплащане; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, С. И. А. да заплати на С. Н. Г. сумата 19 930.19 лв. (деветнадесет хиляди деветстотин и тридесет лева и деветнадесет стотинки) – разноски пред трите съдебни инстанции по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: