Р Е Ш Е Н И Е № 231 София, 04 юли 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание, проведено на 12 април, двехиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Аврора Караджова в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Пламен Петков наказателно дело № 665 / 2013 година На основание чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 и 348, ал. 1, т. 1 -3 от НПК, във ВКС на РБ са постъпили искания от осъдените В. С. А. и Ф. В. А., за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела, на влязло в сила въззивно решение № 93 от 02. 10. 2012 год., постановено по ВНОХД № 184 / 2012 год. по описа на Окръжен съд – гр. Разград, с което е била изменена присъда № 184 от 09. 04. 2012 год., постановена по НОХД № 998 / 2011 год., по описа на Районен съд – гр. Разград. В искането поддържано и в съдебно заседание от защитата на осъдените се твърди, че атакуваният по реда на възобновяването съдебен акт, е постановен при допуснати съществени нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК, поради и което се претендира за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, алтернативно, за упражняване правомощията на ВКС по чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК. Осъдените не се явяват в съдебно заседание. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на исканията. Върховният касационен съд, като прецени доводите на страните, проверявайки атакувания съдебен акт в пределите на исканията за възобновяване, за да се произнесе, взе предвид следното: Исканията на осъдените В. С. А. и Ф. В. А. за отмяна по реда на възобновяването на горепосочения въззивен съдебен акт, са процесуално допустими, тъй като са депозирани от лица имащи право на това, в законоустановения в разпоредбата на чл. 421, ал. 3 от НПК срок и касаят съдебен акт непроверен по касационен ред. Разгледани по същество обаче, същите са неоснователни. Това е така поради следните съображения: С присъда № 184 от 09. 04. 2012 год., постановена по НОХД № 998 / 2011 год., по описа на Районен съд – гр. Разград, осъдените В С. А. и Ф. В. А., били признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 във вр. с чл. 129, ал. 2, пр. 2 и пр. 6 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК за което при условията на чл. 54 от НК, им били наложени наказания „лишаване от свобода” - в размер на пет години, за осъдения В. А. и в размер на три години, за осъдения Ф. А.. Двамата осъдени били признати за виновни и в извършване на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 във вр. с чл. 130, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за което отново при условията на чл. 54 от НК им били наложени наказания „лишаване от свобода” - в размер на една година и шест месеца за осъдения В. А. и в размер на една година, за осъдения Ф. А.. На основание чл. 23, ал. 1 от НК, на осъденият В. А. било наложено общо най-тежко наказание „лишаване от свобода” в размер на пет години, при първоначален „строг” режим на изтърпяване, а на осъденият Ф. А. било наложено общо най-тежко наказание „лишаване от свобода” в размер на три години, изпълнението на което, било отложено съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК, с изпитателен срок от пет години. С присъдата, В. А. и Ф. А. били осъдени солидарно да заплатят на гражданската ищца С. В. Т. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законните последици, като до пълния си предявен размер, иска бил отхвърлен като недоказан. С присъдата, В. А. и Ф. А. били осъдени солидарно да заплатят и на гражданският ищец Т. С. Т. сумата от 3500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законните последици, като до пълния си предявен размер и този иск, бил отхвърлен като недоказан. Недоволни от постановената присъда останали и двамата осъдени които обжалвали същата изцяло, излагайки пред въззивната инстанция оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила и материалния закон, както и за явна несправедливост на наложените им наказания. По отношение на осъдения Ф. А. бил развит и довод за „липса на участие в изпълнителното деяние по осъществяване на престъпните състави”. С атакуваното по реда на възобнояването въззивно решение № 93 от 02. 10. 2012 год., постановено по ВНОХД № 184 / 2012 год. по описа на Окръжен съд – гр. Разград, първоинстанционната присъда била изменена, като осъдените били признати за невинни и оправдани по първоначално повдигнатите им обвинения за извършване на престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 във вр. с чл. 129, ал. 2, пр. 2 и пр. 6 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 във вр. с чл. 130, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и престъпление по чл. 130, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за които им били наложени наказания „лишаване от свобода”, съответно в размер на две години и на осем месеца, за осъдения В. А. и в размер на една година и на шест месеца, за осъдения Ф. А.. На основание чл. 23, ал. 1 от НК, на осъденият В. А. било наложено общо най-тежко наказание - „лишаване от свобода” в размер на две години, изпълнението на което било отложено съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от четири години, а на осъдения Ф. А. -„лишаване от свобода” в размер на една година, изпълнението на което, било отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от три години. Присъдата била изменена и в гражданско-осъдителната си част, като размерите на присъдените обезщетения на гражданските ищци били намалени от 10 000 лв. на 5000 лв., за С. Т. и от 3500 лв., на 2500 лв., за Т. Т. /макар и имената на пострадалите, да не са били посочени/. В останалата си част, първоинстанционната присъда била потвърдена. Касационният съд намира, релевираните в исканията на осъдените лица доводи за неоснователни, поради отсъствие на допуснати от инстанциите по същество, в частност от въззивната инстанция, касационни нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Въз основа на комплексна преценка и анализ на събрания по предвидения процесуален ред доказателствен материал, окръжният съд законосъобразно е приел, че вината и авторството на извършените престъпления, по делото се установяват по категоричен и несъмнен начин. Трябва да се подчертае, че този извод е изграден на базата на различни доказателствени източници, които взаимно си кореспондират - показанията на разпитаните по делото свидетели, в частност, тези на свид. С. Т. и Т. Т. и приобщените такива, по реда на чл. 281, ал. 2, т. 2 от НПК, заключенията по съдебно-медицинските експертизи, събраните писмени доказателства. Оценъчната дейност на доказателствената съвкупност /включая и констатираните противоречия/, е извършена от въззивния съд, при съобразяване с изискванията визирани в разпоредбата на чл. 14 от НПК. Възраженията на защитата на осъдените, свързани с липсата на достатъчно доказателства касателно авторството на деянията, както и за конкретното участие на осъдения Ф. А. при осъществяване на двете престъпления не следва да бъдат споделяни, тъй като по делото са налице в достатъчен обем такива, които в своята взаимовръзка водят именно до изводите, достигнати от въззивната инстанция, с които и касационния съд, се солидаризира. Окръжният съд особено прецизно и задълбочено е отговорил на доводите на защитата на осъдените, като липсват допуснати каквито и да е било нарушения на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Извършените от осъдените престъпления са били правилно квалифицирани, като материалният закон е приложен в неговата адекватна редакция, поради и което обстоятелство, не може да бъде уважено искането за отмяна на съдебните актове и оправдаване на осъдения Ф. А., респективно, приложение на разпоредбата на чл. 78а от НК по отношение на осъдения В. А., тъй като по делото в конкретния случай, хипотезите на чл. 425, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и чл. 425, ал. 1, т. 3 от същия процесуален закон, не са налице. Престъпната деятелност и на двамата осъдени, е недвусмислено установена по делото. Няма спор за това, че и В. А. и Ф. А. са нанесли удари на пострадалите С. и Т. Т. в резултат на които и последните, са получили констатираните по делото травматични увреждания, които правилно са били квалифицирани съответно като средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и лека такава, по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК. За това, че на пострадалата Т. е била нанесената именно средна телесна повреда, също не може да има спор – експертите са били категорични в извода си, че в случая, избиването на макар и единствения зъб на гражданската ищца, е довело до трайно затруднение на дъвкателната функция, тъй като същия, е бил опорен пункт за протеза, служеща като нормални зъби /в.ж. л. 60-ти от въззив. пр-во/. ВКС и друг път е имал повод да посочи, че средна телесна повреда по чл. 129 от НК има и когато е избит само един зъб, ако това е довело до затрудняване на дъвченето или говоренето, каквато хипотеза, е и настоящата. Поради и това обстоятелство, довода изложен в искането за наличие на хипотезите на чл. 161, ал. 1 от НК и чл. 289, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НПК, обективно, не може да бъде споделен. Обосновано, окръжния съд е приел, че осъдените са извършили обсъжданите престъпления при условията на общ пряк умисъл, но не и по хулигански подбуди, поради и което, правилно същите са били оправдани по първоначално повдигнатите им обвинения за извършване на престъпления по чл. 131, ал. 1 от НК. Може да се обобщи, че липсват допуснати нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата довели до неправилно приложение на закона, поради и което както вече бе посочено, неоснователно се явява наведеното оплакване за нарушение на материалния закон. Неоснователно се явява и оплакването за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Окръжен съд – гр. Разград в изпълнение на задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК, е дал необходимите отговори на оплакванията, изложени във въззивната жалба. Въззивният съд е провел доказателствения си анализ в съответствие с разпоредбите на чл. 13, 14 и 107, като проверката и оценката на доказателствата, по никакъв начин, не са довели до опорочаване на вътрешното му убеждение, при формиране на крайните решаващи изводи. Отказът да бъде допуснат до разпит посочения от защитата на осъдените свидетел е надлежно обоснован в мотивите на атакуваното решение, а възможността осъдените да са били обект на противоправно нападение, се изключва с категоричност, от констатираната доказателствена база. Поради всичко гореизложено, настоящия състав намира, че при разглеждане на делото, въззивния съд не е допуснал процесуални нарушения, явяващи се съществени, по смисъла на чл. 348, ал. 3 от НПК. Липсва и релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. При определяне на наложеното на всеки един осъдените наказания, са били съобразени релевантните за наказателната им отговорност смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, както и целите по чл. 36 НК. Извършеният от въззивния съд анализ на тези обстоятелства е правилен и касационният съд няма основания за неговата промяна. Наложените на осъдените наказания /изпълнението на които е било отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК/, след упражненото от окръжния съд правомощие по чл. 337, ал. 1 от НПК, като размери, се явяват напълно адекватни и кореспондиращи с целите визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК, обстоятелство което не дава основание за намеса на касационната инстанция, тъй като при определянето им, са спазени законовите правила и същите не съдържат характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Такива не се очертават и касателно определените на В. А. и Ф. А. по реда на чл. 23, ал. 1 от НК, общи най-тежки наказания. Поради и това, наложените на осъдените наказания, съответно и определените им такива, съобразно разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от НК се явяват справедливи, вследствие и на което, не може да бъде уважено искането за по-нататъшно смекчаване на наказателноправното положение, на осъдените лица. Не може да бъде споделено и схващането за прекомерна завишеност на размерите на присъдените на гражданските ищци обезщетения, за претърпените от тях неимуществени вреди. Въззивният съд е извършил собствен анализ на релевантните обстоятелства ценени през призмата на чл. 52 от ЗЗД и обосновано е коригирал определените от първоинстанционния съд размери, на присъдените на пострадалите, обезщетения. Допълнително намаляване на техните размери, би било неоправдано. По изложените съображения, Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение, намира постановеното въззивно решение за правилно и законосъобразно, а исканията на осъдените В. С. А. и Ф. В. А. за възобновяване, за неоснователни. Воден от горното и на основание чл. 426 във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на осъдените В. С. А. и Ф. В. А., за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела, на влязло в сила въззивно решение № 93 от 02. 10. 2012 год., постановено по ВНОХД № 184 / 2012 год. по описа на Окръжен съд – гр. Разград. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.