Р Е Ш Е Н И Е № 86 гр.София , 22 юли 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ:АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и прокурора от ВКП Тома Комов след като изслуша докладваното от съдия Атанасова наказателно дело №64/2014 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв.Т., защитник на подсъдимия Б. Г. Б. срещу решение №178 от 23.10.2013 г., постановено по нохд 283/2013 г. на Пловдивски апелативен съд. В жалбата се релевират касационните основанията по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се аргументира с твърдение за това, че както първоинстанционният, така и въззивният съд са възприели като достоверни единствено доказателствата, които са във вреда на подсъдимия; че са игнорирали показанията на редица свидетели по делото-св. М. К., св.И. Д. и св.С. М., в чиито показания, според защитата, се съдържа информация за наличието на свидетел-очевидец на произшествието, от който те са разбрали, че пострадалият е управлявал велосипеда си, а не го е бутал, така както са приели съдилищата; че не са допуснали исканата от защитата на подсъдимия петорна комплексна автотехническа и медицинска експертиза макар, че приетата тройна такава е била компрометирана. Оплакването за нарушение на материалния закон се аргументира с неприлагането на разпоредбата на чл.15 от НК от решаващия съд. Моли се да бъде отменено решението на Апелативен съд-Пловдив и подсъдимият да бъде оправдан,а гражданските искове отхвърлени изцяло, алтернативно –делото да бъде върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Постъпило е писмено възражение от частните обвинители и граждански ищци В. А., С. А., С. Н., Д. А., чрез повереника им адв.М.П. срещу подадената от подсъдимия касационна жалба, в което се излагат съображения за неоснователността й. Посочва се, че въпросите, поставени в жалбата са били предмет на разглеждане както от окръжния съд, така и от въззивната инстанция, които мотивирано са им дали отговор и са ги отхвърлили като неоснователни. Акцентира се на това, че представеният в жалбата „алтернативен механизъм” на настъпване на произшествието, различен от приетия по делото, няма каквито и да е било фактически основания, а се базира изцяло на предположения. Направен е и собствен анализ на показанията на посочените в жалбата трима свидетели-К., Д. и М., като е отразено, че нито един от тях не установява пострадалият да е карал велосипеда си към момента на инцидента. Изложени са и подробни съображения за това, че не се обосновава необходимост от назначаването на допълнителна експертиза, в контекста на претенцията на защитника на подсъдимия за допуснати съществени процесуални нарушения. В заключение се моли касационната жалба да бъде оставена без уважение. В съдебното заседание пред ВКС подсъдимият Б. Б. и защитникът му адв.Т., редовно призовани не се явяват и не вземат становище по жалбата. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение.Счита, че материалният закон е приложен правилно, както и, че не са налице твърдяните в жалбата процесуални нарушения, поради което моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Поверениците на гражданските ищци и частни обвинители В. А., С. А., С. Н., Д. А. –адвокати К. и П. молят жалбата на подсъдимия като неоснователна да бъде оставена без уважение. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №65 от 18.06.2013 г.,постановена по нохд №275/2013 г., Пловдивски окръжен съд е признал подсъдимия Б. Г. Б. за виновен, в това, че на 04.06.2012 г. в [населено място], на кръстовището на [улица]и бул. „Ц. Б. ІІІ О.”, при управление на МПС-товарен автомобил „ДАФ” с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по пътищата , а именно: чл.5 ал.2 т.1 от ЗДП, чл.25 ал.1 от ЗДП , чл.116 от ЗДП и чл.119 ал.4 от ЗДП като по непредпазливост причинил смъртта на Н. Ф. А., поради което и на основание чл.343 ал.1 б. „в” във вр.с чл.342 ал.1 във вр.с чл.2 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на осем месеца лишаване от свобода,чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.343 г от НК подсъдимият Б. е лишен от право да управлява МПС за срок от осем месеца. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди на В. А. в размер на 50 000 лв.,на Д. А. и С. Н. в размер на по 40 000 лв.за всеки от тях и на С. А. -30 000 лв., ведно със законната лихва от 04.06.2012 г.до окончателното изплащане на сумите, като гражданските искове са отхвърлени до пълните им предявени размери от по 100 000 лв., като неоснователни. Съдът се е произнесъл и по веществените доказателства, възложил е в тежест на подсъдимия направените по делото разноски,а също така и тези , сторени от гражданските ищци и частни обвинители. По въззивни жалби, депозирани от подсъдимия и частните обвинители и граждански ищци, пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд №283/2013 г., което на 23.10.2013 г. е приключило с решение №178, с което първоинстанционната присъда е била изменена, като подсъдимият е бил оправдан за това да е нарушил правилата за движение по пътищата по чл.5 ал.2 т.1 и чл.116 от ЗДП, увеличен е размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди на В. А. от 50 000 лв. на 60 000 лв., на Д. А. и С. Н. от по 40 000 лв. на по 50 000 лв.за всеки един от тях и на С. А. от 30 000 лв.на 40 000 лв. и подсъдимият е осъден да заплати допълнителна държавна такса. Присъдата на ОС-Пловдив в останалата й част е потвърдена. Касационната жалба на подсъдимия Б. Б. е НЕОСНОВАТЕЛНА. На първо място следва да се отбележи, че част от доводите, изложени в касационната жалба, са свързани с претенция за „необоснованост” на въззивното решение, която не е сред основанията по чл.348 ал.1 т.1-3 от НПК, подлежащи на преценка от касационния съд. Ето защо всички наведени доводи за това, че приетата от АС-Пловдив фактическа обстановка не се подкрепя от събраните доказателства по делото, не могат да бъдат разглеждани. Върховният касационен съд не може да приема нови фактически положения, а извършваната от него проверка е в рамките на установените от съдилищата факти и се отнася до правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав при събирането и оценката на доказателствата и при изпълнение на задължението му по чл.14 от НПК за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Извършената в тази насока от ВКС проверка на атакувания въззивен съдебен акт не намери да са допуснати съществените нарушения на процесуалния закон, сочени в жалбата на защитника на подсъдимия Б., които да са основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Не се констатира въззивната инстанция да е нарушила и принципа за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, закрепен в чл.14 от НПК. Били са взети необходимите мерки за разкриване на обективната истина, като вътрешното убеждение на апелативния съд по отношение релевантните фактите, не е изградено на базата на превратна интерпретация на доказателствата, подценяване или надценяване на едни за сметка на други или оценка на доказателствата не според действителното им съдържание. Не е игнорирано нито едно доказателство или доказателствено средство по делото, обсъждането на което би довело до фактически изводи, различни от направените констатации на инстанциите по фактите. В обобщение следва да се отбележи, че оценъчната дейност на въззивния съд в доказателствения процес е съобразена с изискванията на закона. Всъщност основното възражение на защитата на подсъдимия е за това , че пострадалият към момента на произшествието е бил колоездач / т.е е управлявал велосипед/, а не се е движел пеша, бутайки велосипеда си, който се е намирал отляво на неговото тяло, така както е приел апелативния съд. Доколкото по делото няма свидетели-очевидци на инцидента, а и обясненията на подсъдимия не внасят яснота по въпроса дали пострадалият е бил пешеходец или колоездач, предвид, че Б. Б. е заявил, че не е видял какво е било движението на пострадалия преди удара, то напълно правилно решаващите съдилища са се насочили към изясняване на коментираното обстоятелство посредством експертното заключение. Професионалният анализ на обективните данни, закрепени в протоколите за оглед на местопроизшествие и онагледени със снимков материал, данните от тахографския лист /тахошайба/, проведения оглед на процесния велосипед и обективните медицински находки, констатирани по трупа на пострадалия, са дали основание на вещите лица от тройната КСМАТЕ да направят научно обоснования извод, че непосредствено преди удара пострадалият Н. А., като пешеходец е бутал велосипеда си по платното за движение в посока от север на юг, от дясно на ляво пред т.а. „ДАФ”. Експертите са последователни и категорични в тази си позиция и убедително са я защитили и в съдебното заседание пред ОС-Пловдив. Изхождайки от травматичните увреждания по пострадалия, те са посочили, че към момента на прегазването му от товарния автомобил, тялото на А. е било разположено с лявата си страна към платното за движение с ляв крак, изнесен напред. Според вещите лица ,ако по време на удара, пострадалият е бил върху велосипеда, то в резултат на удара той би паднал на дясната си страна, а освен това главата му би паднала далече от велосипеда и не би се стигнало до констатираното прищипване на косата на пострадалия между каплата и гумата на велосипеда. Убедителността на експертния извод, че непосредствено преди удара пострадалият се е завъртял частично или непълно, така че да падне с лявата си страна върху пътя и главата му да остане близо до предната капла на велосипеда, което технически е възможно само ако той е бутал велосипеда от лявата си страна, се извежда от обстоятелството, че е изграден на базата на обективните данни, събрани по делото - разположението на велосипеда и пострадалия след удара. С оглед на изложеното, напълно правилно решаващите съдилища са кредитирали техническите изводи, направени в обсъжданото експертно заключение и са ги поставили в основата на приетите от тях фактически констатации. КСМАТЕ не е необоснована, нито пък са налице съмнения за нейната правилност, тъкмо обратното- дала е ясни и научно обосновани отговори на поставените въпроси в рамките на професионалната компетентност на вещите лица, поради което и възражението на защитата, че тя е компрометирана, е лишено от основание. С отказът си да допусне петорна комплексна автотехническа експертиза, въззивната инстанция не е допуснала нарушение на процесуалния закон. В правомощията на решаващия съд е преценката за това, дали да допусне или не поискани от страните доказателства, като и в двата случая, съдът дължи мотивирано произнасяне. По настоящето дело с определение, постановено в съдебно заседание на 07.10.2013г. АС-Пловдив мотивирано е отхвърлил направеното искане, като е намерил ,че не са налице основанията на чл.153 от НПК, тъй като „приетата по делото експертиза е изградена въз основа на обективно установеното по делото за характера на травмите, мястото на което са открити пострадалия и велосипеда и местоположението на автомобила, управляван от подсъдимия”. Направената от апелативната инстанция преценка на необходимостта от назначаването на повторна експертиза е правилна, като в допълнение единствено следва да се посочи, че хипотетичните разсъждения на защитата, изведени изцяло на базата на предположения за събитията, не могат да обосноват допускането на повторно експертно изследване. Всъщност предложеният от защитата вариант на движение на пострадалия- „управлявайки колелото се движел успоредно от дясната страна на камиона и при изтеглянето му напред в кръстовището, за да заходи за десен завой, колоездачът се е плъзнал по настилката и е попаднал под предната лява гума на камиона”, не само, че не почива на никакви доказателства, но и не държи сметка за техническите изводи, направени в експертното заключение, изведени както беше посочено и по-горе на базата на обективните находки по делото. На следващо място защитата е отправила упрек към решаващия съд за това, че не е извършил внимателен анализ на показанията на свидетелите М. К., И. Д. и С. М., от които се установявало, че на мястото на произшествието е бил налице свидетел-очевидец /момче от [населено място]/, който разказал на тримата свидетели, че „ карал велосипед след пострадалия и видял всичко”, като от обстоятелството, че това момче е управлявало велосипед след пострадалия се прави извод, че и Н. А. е бил върху велосипеда си към момента на инцидента. Напълно правилно въззивната инстанция е приела, че посочените трима свидетели не са очевидци на произшествието и техните показания не допринасят за неговото изясняване. Освен това,в показанията на св.И. Д. /л.58 от нохд 275/2013 г./ посочената от защитата информация въобще не се съдържа; в показанията на св.М. К. / л.58 от нохд 275/2013 г./ се съдържат данни за това ,че е възприела младо момче от [населено място], което бутало колелото си и било много уплашено, което „мълчало като партизанин”, а в последствие тя разбрала, че е пряк свидетел на катастрофата. От показанията на св.С. М. /л.109 от съд.дело/ се установява, че на мястото на инцидента е имало едно момче на около 16 години, което казало, че живее в [населено място], но свидетелят не знае дали то е възприело произшествието, като М. категорично е заявил, че той не е виждал въпросното момче в [населено място], макар да има къща там. От тези свидетелски показания изобщо не може да се направи сигурен извод, че намиращото се на мястото на произшествието момче е било пряк свидетел на инцидента, а още по-малко, че той е разказал на К., Д. и М. за собственото си движение и това на пострадалия преди удара с товарния автомобил. На следващо място, отразената в жалбата извадка от СМЕ на труп- „охлузване на дясното бедро със залепване на епидермиса към подбедреницата” е некоректно цитирана. Но дори и при правилното й отразяване, в СМЕ изводи за „посоката на охлузванията” не са правени, поради което и възражението на защитата е лишено от основание. Изложените дотук съображения позволяват на касационната инстанция да приеме,че не са налице нарушения във връзка с оценката на доказателствата и средствата за тяхното установяване в процеса на формиране на вътрешното убеждение на апелативния съд по фактите, релевантни за делото. По оплакването за нарушение на материалния закон. На следващо място касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК във връзка с ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия Б. Б. за извършено от него престъпление по чл.343 ал.1 б. „в”във вр.с чл.342 ал.1 във вр.с чл.2 от НК. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция, касателно дейността на подсъдимия правилно са били подведени под нормата на посоченото по-горе престъпление. Чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективна и субективна страна на инкриминираното престъпление. Не може да бъде споделено виждането на защитата, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.15 от НК. За да е налице случайно деяние е необходимо водачът на МПС не по своя вина да е бил поставен в невъзможност да избегне настъпването на обществено опасните последици / в този смисъл Р 88/85 г. на ІІІ н.о на ВС/. В принципен план водачите на МПС-та са длъжни да наблюдават постоянно и всеобхватно пътната обстановка, като при обективна възможност за своевременно възприемане на участник в движението и непредприемането на нормативно предписаните мерки, водачите носят отговорност за последвалите съставомерни последици, независимо от приноса на пострадалия. В конкретният случай, видно от КСМАТЕ, ударът е могъл да бъде избегнат, ако водачът на т.а. „ДАФ” е забелязал пострадалия Н. А., който се е намирал пред превозното средство и е отложил потеглянето си от неподвижно състояние. А това, че към този момент подсъдимият е могъл да забележи пострадалия се извежда от обстоятелството, че при движение на пешеходеца на разстояние по-голямо от 0,8 м. от предната част на превозното средство, той не би се намирал в зоната за ограничена видимост пред автомобила. В писменото заключение, вещите лица са посочили, че при движение на пострадалия на около 2 метра, около 30-40 см. от горната част на тялото му би била извън зоната с ограничена видимост пред автомобила. За детайлизиране на този си извод , в съдебното заседание експертите, вземайки предвид ширината на кормилото на велосипеда около 70 см. , оставяйки минимално разстояние между него и т.а „ДАФ” 20 см. и поставяйки пострадалия от другата страна на колелото, са изчислили, че разстоянието между пострадалия и превозното средство е било около метър и половина, което означава ,че горната част на тялото му е била извън зоната на ограничена видимост. Нещо повече, експертите са посочили, че дори и при минималното възможно разстояние, което е 81 см. /като се има предвид ширината на кормилото на велосипеда и разположението на пострадалия/ , водачът на камиона е могъл да види теменната част на главата на А.и да отложи потеглянето си. С оглед на гореизложеното, подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл.25 ал.1 от ЗДП и чл.119 от ЗДП,тъй като предприемайки маневра за завой на дясно за навлизане по друг път не се е убедил,че няма да създаде опасност за други участници в движението и не е извършил маневрата, съобразявайки се с тяхното положение, посока и скорост на движение /предвид обстоятелството,че докато е стоял на място процесният товарен автомобил, подсъдимият е имал възможност да забележи пострадалия/. По делото безспорно е установено , че към момента на удара, пострадалият Н. А. не е управлявал велосипеда си, а го е бутал, поради което той е имал статут на пешеходец, което пък е задължавало подсъдимия, като водач на завиващо пътно превозно средство да пропусне пешеходците. Нещо повече, товарният автомобил е бил спрял върху пешеходната пътека по начин, така ,че преминаването на пешеходци по нея е било невъзможно, което е налагало същият много внимателно да се убеди, че предприемайки завой надясно няма да застраши друг участник в движението. С оглед на изложеното се налага извода ,че подсъдимият Б. сам се е поставил в невъзможност да предотврати ПТП-то, тъй като е предприел потегляне на управляваното от него МПС, когато пред автомобила му е имало пешеходец, който е могъл да бъде забелязан от него, поради което и не е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. С оглед на всичко изложено дотук, касационната инстанция не намира основания за уважаване на жалбата, депозирана от защитника на подсъдимия Б. Г. Б., поради което счита, че атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №178 от 23.10.2013г., постановено по внохд №283/2013 г. по описана Пловдивски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: