№ 110
гр. София, 18 юли 2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четвърти юни, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЛАДА ПАУНОВА
при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА
и в присъствието на прокурора от ТОМА КОМОВ
изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА
н.д. № 472/ 2019 година.
Касационното производство е по чл. 346, т. 2 НПК, образувано по протест на ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА - БУРГАС срещу въззивна присъда № 43 от 22. 03. 2019г., на Окръжен съд - Бургас, наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 111/ 2019г., по описа на съда, с която е отменена присъда № 183 от 21. 11. 2018г., на Районен съд - Бургас, по НОХД № 3346/ 2017г., и е постановена нова.
В касационния протест на Окръжна прокуратура - Бургас се релевират доводи за нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Заявява се искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред касационната инстанция протестът се поддържа от представителя на Върховната касационна прокуратура, по съображенията в него, със заявеното искане.
Подсъдимият П. Й. М., редовно призован, се явява лично в съдебно заседание пред касационната инстанция. Неговият защитник адв. П. Д. изразява позиция за неоснователност на депозирания касационен протест. Счита, че постановената от Окръжен съд - Бургас въззивна присъда е в съответствие с материалния и процесуалния закон, поради което пледира за оставянето й в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в протеста, взе предвид становищата на страните в съдебно заседание, и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационният протест е процесуално допустим. Подаден е от надлежна страна, срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка, в установения от закона срок. Разгледан по същество, протестът е основателен.
С първоинстанционната присъда Районният съд - Бургас, наказателно отделение, е признал подсъдимия П. Й. М., от [населено място], за виновен в това, че на 26. 11. 2015г., около 03.00 часа, в [населено място],[жк], [жилищен адрес] при условията на повторност, в немаловажен случай, чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот и чрез използване на моторно превозно средство - товарен автомобил марка „марка”, модел „модел”, с ДК [рег.номер на МПС] , отнел чужди движими вещи, собственост на С. Л. Д., на обща стойност 1219.00 лева, от владението на собственика, без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 НК, и във вр. с чл. 54 НК, го е осъдил на две години лишаване от свобода, което наказание да се изтърпи при строг първоначален режим.
На основание чл. 68, ал. 1 НК е привел в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от три години, определено на подсъдимия П. Й. М. като общо, най – тежко наказание по НЧД № 4126/ 2011г. по описа на Районен съд – Бургас, което да се изтърпи при общ първоначален режим.
Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия.
Разпоредил се е с веществените доказателства.
С протестираната въззивна присъда Окръжният съд - Бургас, наказателно отделение, на основание чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, е отменил изцяло цитираната първоинстанционна присъда и вместо нея е постановил нова, с която е признал подсъдимия П. Й. М. за невинен и го е оправдал по повдигнатото му обвинение с посочената правна квалификация.
Осъществявайки контролните си правомощия да провери по същество въззивната присъда, ВКС в настоящия си състав намери, че при разглеждането на делото от второинстанционния съд са допуснати поредица от съществени нарушения на процесуалните правила, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, предпоставящи касационната отмяна на проверявания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд - Бургас. Най- общо, допуснатите от въззивния съд нарушения на процесуалните правила с характера на съществени, макар и в своята цялост да са свързани с осъществената доказателствена дейност, могат да бъдат систематизирани в две основни групи: 1/ Несъблюдаване на специфичните правомощия на втората инстанция, свързани със задължението й за разкриване на обективната истина в процеса чрез провеждане на въззивно съдебно следствие за събиране на доказателства; 2/ Нарушения, отнасящи се до формиране на вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав, във връзка с проверката и оценката на доказателствените източници.
Така, неколкократно в мотивите на постановената въззивна оправдателна присъда е отправен упрек към първата инстанция, основан на констатации за доказателствен дефицит, необоснованост и предположения, въпреки същевременно застъпената позиция, че „…районният съд е положил много сериозни усилия…“. Същественият проблем в случая се заключава в това, че нарушенията, свързани с попълването на доказателствената съвкупност, събирането, проверката и оценката на доказателствените източници, формирането на вътрешното убеждение на съда, и като резултат- решаването на въпросите за вината и отговорността на дееца, са допуснати именно от окръжния съд, който е постановил проверявания съдебен акт без да е изпълнил вменените му от закона правомощия. В този смисъл следва изрично да се подчертае, че в случаите, когато намери, че за конкретни релевантни обстоятелства, в рамките на предмета на доказване, установен с нормата на чл. 102 НПК, първата инстанция не е събрала необходимите доказателства, въззивната е тази, която сама следва да го стори. Това е единственият възможен законосъобразен подход, който окръжният съд е бил длъжен да следва, вместо да отмени първоинстанционния съдебен акт и да оправдае подсъдимия, на основание наличие на неизяснени фактически обстоятелства. Важно е да се припомни, че освен по правото, въззивната инстанция е и последна такава по фактите (извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, какъвто настоящият казус не е) и именно поради това законът изрично е регламентирал процедурата по допускане на доказателства (чл. 327 НПК) и за тяхното събиране в хода на въззивно съдебно следствие (чл. 332 НПК), уреждайки изрично възможността да бъдат ползвани всички способи по НПК за това.
Въпреки, че тежестта на доказване в наказателния процес лежи върху прокурора, който като държавен обвинител следва да представи доказателствата, установяващи участието на дееца в изпълнението на инкриминираното престъпление, за наличието на всички негови елементи, характеризиращи както обективната, така и субективната му страна, съдът като орган по ръководство и решаване на делото в съдебната фаза, е задължен в пределите на своята компетентност да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина, съгласно правилата на чл. 13 НПК. В случая Окръжен съд - Бургас не е провел въззивно съдебно следствие, а оправдателната присъда е постановена след формално извършен, повърхностен, едностранчив и непоследователен, а по определени въпроси- и откровено тенденциозен доказателствен анализ.
Въззивната инстанция не е обсъдила всички релевантни обстоятелства, задоволявайки се да задълбочи разсъжденията си само за да подкрепи версията на подсъдимия, без въобще да си постави въпроса доколко същата се оказва доказателствено обезпечена и дали не са налице и други доказателства, при това достатъчно убедителни, установяващи противното. Затова конкретната съдебна проверка на първоинстанционния съдебен акт не може да бъде квалифицирана като обективна, всестранна и пълна. В мотивите на новата присъда не се разглеждат задълбочено и прецизно важните за наказателното производство въпроси от фактическо естество, основно свързани с изпълнението на престъплението и участието на подсъдимото лице в него. Извършеният доказателствен анализ не изпълнява изискванията за изчерпателност и всеобхватност. Не е проявена служебна инициатива за събиране на нови доказателства. Водещата теза на окръжния съд, че първоинстанционната присъда почива на предположения не е убедително аргументирана от гледна точка на доказателствена подкрепа, и в този смисъл сам по себе си постановеният от него въззивен съдебен акт се оказва изграден преимуществено върху предположение, но в обратния смисъл.
На първо място прави впечатление, че силно акцентирано съдът се е съсредоточил в посока компроментиране показанията на единствения свидетел очевидец на деянието– В. А., за което се е позовал на изолирани фактически несъответствия между показанията й, дадени в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, и тези депозирани на досъдебното производство, приобщени по предвидения в НПК ред, без логично да прецени дали и доколко те са съществени и действително ли е налице такова непреодолимо противоречие в тях, което да ги прави недостоверни. Заключение в точно обратния смисъл е направил първоинстанционния съд, които са послужили за обосноваването на постановената от него осъдителна присъда. Разглеждани в сравнителен план, противостоящите им въззивни изводи са повърхностни, неубедителни, доказателствено необезпечени, а някои от тях- и без каквото и да е правно значение. Пример за последното са пространните разсъждения в мотивите дали товарният автомобил (А 78 18 КС) е със софийска регистрация или не е, което според съда следва от последните две букви на регистрационния номер. Окръжният съд – Бургас се е задоволил единствено с това да изреди (л. 43 от ВНОХД) всички според него „съмнителни“ факти, за които А. свидетелства, без да направи съпоставка с другите налични и надлежно събрани доказателствени източници. Ако беше сторил последното, би установил кореспонденцията им с данните, съобщени от свидетелите С. Д., Г. Я., И. П., с тези, съдържащи се в протоколите от проведените процесуално- следствени действия и писмените доказателства. Подобен формален, а и очевидно тенденциозен подход при оценката на единствения източник на пряко доказателство по делото, е недопустим. Внимателното изследване на показанията на свидетелката А. осигурява възможност за обективната им оценка, при което да се установят действително възприетите и изложени от тази свидетелка факти, а наред с това да се внесат уточнения и се обяснят и възникналите несъществени несъответствия в детайлите, включително и в контекста на изминалия период от време. Посочената свидетелка е дала подробно описание на трите непознати за нея лица, които е наблюдавала от балкона си, действията им по изнасянето на инкриминираните вещи и натоварването им в микробуса, както и на самото превозно средство. А. е описала и специфичния шум на процесния автомобил, възприет от нея като такъв „на стара кола“, (безспорно установено, че е ползван от подсъдимия), което обстоятелство е потвърдено и с показанията на свидетелите И. П., А. В. и Г. И., а за техническите неизправности на същия автомобил обяснява и самият подсъдим. Ето защо, ако е намерил необходимост да изяснява определени обстоятелства, включително по въпроси, по които е открил противоречия или несъответствия, за съда не е имало никаква процесуална пречка да допусне и проведе разпит на посочената свидетелка.
По нататък в мотивите на оправдателната присъда, съставът на Окръжен съд – Бургас е аргументирал конкретни нарушения, които е счел, че са били допуснати при извършеното от свидетелката В. А. разпознаване на извършителя на престъплението. Съществен порок на коментираното процесуално- следствено действие той е намерил в това, че преди самото разпознаване е бил извършен разпит само на свидетелката А., но не и на подсъдимия, в какъвто смисъл е възприел разпоредбата на чл. 170 НПК. Счел е също, че лицата представени за разпознаване, имали различна външност с тази на подсъдимия, който единствен бил без връзки на маратонките и без яке. Въпреки тези си разсъждения, съдът изрично не е изключил от доказателствените материали протокола от извършеното действие по разследването (л. 22 от досъдебното производство), но анализирайки го като писмено доказателствено средство, чрез позоваване главно на възраженията на подсъдимото лице, той е потърсил основание да омаловажи неговото доказателствено значение.
ВКС в настоящият си състав намира, че при извършване на процесуалното следствено действие - разпознаване на лице, стриктно са били спазени всички изисквания на процесуалния закон, уредени в разпоредбите на чл. 169 – чл. 171 НПК. Разпознаването, при което свидетелката В. А. е посочила подсъдимия П. М. като извършител на престъпното деяние, е проведено в присъствието на поемни лица. Предварително е проведен разпит на свидетелката относно отличителните белези и особеностите на извършителя, въз основа на които тя е в състояние да го разпознае. Във връзка с тълкуването и прилагането на нормата на чл. 170 НПК, направено в мотивите на проверяваната присъда, касационната инстанция намира за необходимо изрично да подчертае, че вмененото от закона задължение за разследващите органи е да проведат разпит на разпознаващото лице, било то обвиняем или свидетел, но не предвижда изискване за разпит на обвиняемия в случаите, когато ще се извършва разпознаване от свидетел по делото. Разпознаването е извършено като подсъдимият е бил представен на свидетелката заедно с още три лица, които видно от приложения към протокола за извършеното разпознаване фотоалбум са сходни с него по пол, възраст, обща визия, цвят на лицето и на косата. В този смисъл съждението на въззивния съд, че „лицето, което се представя за разпознаване има различна от останалите три лица външност“ (Вж. мотиви, л. 44, абз. 2, ВНОХД № 111/ 2019г.) поначало не следва да бъде подлагано на сериозен коментар, най- малкото защото всеки индивид е различен от всички останали и точно затова законът изисква сходна, т. е. близка, а не еднаква външност на съпоставените. Дали подсъдимият е бил с връзки на маратонките и с яке, изобщо не е било посочено от разпознаващото лице като елемент, по който извършителят ще бъде идентифициран и разпознат. Както вече беше изтъкнато, процесуалният закон в разпоредбата на чл. 171, ал. 2 НПК поставя изричното изискване за осигуряване на лица със сходна външност, което се отнася за техните видими външни физически белези. Дрехите, обувките, аксесоарите и др. подобни, поради възможността лесно и бързо да бъдат сменени, поначало не могат да бъдат третирани като като трайна отличителна характеристика, служеща за идентификация на лице. Има обаче случаи, когато например деецът е задържан на местопрестъплението, а определени елементи от неговата визия, например от облеклото му са особено характерни и специфични и веднъж вече възприети от разпознаващия, те служат за важен ориентир при идентификацията на конкретно лице в рамките на разпознаването. Ето защо съдебната оценка следва да се основава на установените със способите и средствата на НПК релевантни обстоятелства, разглеждани за всеки отделен случай.
Без реална доказателствена основа и без да се ангажира с изрични констатации в тази насока, окръжният съд е внесъл поредната условност и съмнение и по въпроса дали свидетелката А. преди разпознаването е видяла подсъдимия М. и дали някой от полицейските служители й е го показал. Вън от съмнение е, че ако това в действителност се е случило, в принципен план то би компроментирало законосъобразността на самото процесуално- следствено действие разпознаване, респ. резултатите от него. В тази връзка вместо да обсъди и съпостави показанията на свидетелите В. А. и Н. Н., съдът отново приоритетно се е позовал на възраженията, направени от подсъдимия в протокола за разпознаване, които освен че поначало нямат собствена доказателствена стойност, безусловно подлежат на проверка с всички способи, предвидени по НПК, включително и чрез разпит на свидетели. По настоящото дело са налице достатъчно доказателства, които да обосноват съответните на закона констатации по въпроса.
ВКС намери, че оценката на свидетелските показания на Н. И., Т. И., А. Х. и Г. И. също се оказва в нарушение на правилата, уредени по чл. 14, ал. 1, чл. 18 и чл. 107, ал. 5 НПК. За разлика от първоинстанционния съд, въззивният изобщо не се е занимал с вътрешните противоречия, съдържащи се в тях, от една страна- помежду им, и от друга- с останалите гласни и писмени доказателствени средства. С особено внимание и прецизност Окръжният съд – Бургас е следвало да подходи към анализа на тези показания, и то не само с оглед наличието на роднински връзки между тях и отношенията им с подсъдимия- Н. И. е живяла на съпружески начала с подсъдимия, майка на децата му; Т. И. и Г. И. са нейни родители, а А. Х.- сестра. Липсата на всякакъв анализ и оценка, довели до безрезервното кредитиране на тази група свидетели, обективират един изцяло едностранчив и тенденциозен подход на решаващия съд, който остава необясним за касационната инстанция, предвид позицията му на отричане и остра критичност към всеки детайл, съдържащ се в показанията на свидетелката- очевидка В. А., изразена в мотивите на оправдателната присъда. Нещо повече, именно показанията на посочените близки на подсъдимия лица, които в най- общ план подкрепят и допълват в конкретика лансираната от него версия, са поставени в основата на приетите за установени фактически положения, предпоставили правните изводи, без обаче да се отчетат елементарните, наивни и нелогични, дори само от житейска гледна точка, противоречащи си до степен на взаимно изключване твърдения за събитията в нощта на престъплението, възможните участници и тяхното местонахождение. Обсъжданите показания изобщо не са съпоставени с останалите доказателствени източници, съобразно императивните изисквания на чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305, ал. 3, изр. 2 НПК. Въпросите къде се е намирал подсъдимият П. М. към инкриминираната дата и бил ли е заедно със свидетелката Н. И. във времето на извършване на престъплението, какви отношения е поддържал с последната и с членовете на семейство й, къде се е намирал мобилният телефон на свидетелката Н. И. и имало ли е телефонна кореспонденция между нея и подсъдимия, са от съществено значение за изясняването на релевантните обстоятелства по делото.
Не на последно място съставът на второинстанционния съд е интерпретирал и оценил обясненията на подсъдимия М. единствено като доказателствено средство и напълно безкритично се е позовал на тях, без да отчете двояката им функция- не само на доказателствено средство, но и на важен процесуален инструмент за осъществяване правото на защита. По повод констатации за нарушения от посочената категория, ВКС последователно е указвал на съдилищата, че обясненията на подсъдимия подлежат на внимателна и задълбочена проверка и оценка. Те следва да бъдат анализирани съвкупно с всички останали доказателствени източници в рамките на формираната по конкретното дело доказателствена съвкупност. Само тогава могат да бъдат направени верни констатации и изводи за тяхната достоверност, респ. доколко в действителност те установяват произтеклите събития, за да се направи успешно необходимото в случая разграничение има ли основание в някои свои части, или изцяло, те да бъдат третирани като средство за защита. Обратният подход, избран от въззивната инстанция по настоящото дело, прави анализа им изцяло едностранчив и изолиран от редица относими и годни доказателствени източници, които се оказват практически игнорирани.
Справките за извършени проверки в дома на подсъдимия М. по повод забраната да напуска жилището си след 24:00 часа, във връзка с изпълнението на наложено му наказание пробация, показват, че този контрол е започнал едва след датата на деянието, поради което те са неотносими при решаването на въпроса за авторството на престъплението. Позоваването на тези писмени доказателства от окръжния съд в подкрепа на извода му, че подсъдимият не може „да си позволи да напусне местоживеенето си през тъмната част на денонощието“, е некоректен, изцяло доказателствено необезпечен и може да бъде разглеждан единствено като недопустимо предположение.
Преекспонирането на факта, че за инкриминираните вещи не са представени документи за закупуването им от собственика, както и че същите не били намерени у подсъдимия, не могат априори да изключат участието на последния в извършване на престъплението, най- малкото защото предполагат повече от една възможна версия. Тези обстоятелства подлежат на доказване и оценка, в контекста на всички останали установени по делото правнозначими обстоятелства.
Обсъдените до тук съществени нарушения на процесуалните правила безусловно предпоставят касационната отмяна на проверявания въззивен съдебен акт, съобразно контролните правомощия на настоящата инстанция. Съгласно чл. 304 НПК подсъдимият се признава за невинен когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление. ВКС многократно в своята практика е указвал на съдилищата, че не само осъдителната, но и оправдателната присъда не може да почива на предположение. Конкретният случай е именно такъв - доказателственият дефицит е запълнен с предположения, съждения и умозаключения, но не и на доказани по надлежния ред конкретни и безспорни фактически обстоятелства, които да бъдат поставени в основата на изводите за вината и отговорността на подсъдимото лице. Реализираната доказателствена дейност на втората инстанция е лишила държавното обвинение, като страна в съдебната фаза на процеса, от възможността да се позовава на игнорираната по описания начин съществена част от формираната по делото доказателствена съвкупност, в подкрепа на обвинителната теза.
Предвид изложеното до тук, касационната инстанция намери, че в производството пред втората инстанция са допуснати множество нарушения на принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 НПК, и тези на чл. 107 НПК, всички с характера на съществени по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, довели като краен резултат до постановяването на въззивен съдебен акт в нарушение на материалния закон. Ето защо, като констатира наличието на релевираните в протеста касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 5, вр. ал. 3, т. 2 - 3 НПК, ВКС, ІІІ н. о. прие, че следва да отмени протестираната въззивна присъда и върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание.
При новото разглеждане на делото следва да се изпълнят като задължителни дадените указания по приложението на материалния и процесуалния закон, на основание чл. 355, ал. 1, т. 2 - 3 НПК.
Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5, вр. ал. 3, т. 2 - 3 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивна присъда № 43 от 22. 03. 2019г., на Окръжен съд - Бургас, наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 111/ 2019г., по описа на съда, като
ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: