- 8 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 563
гр. София 06.07.2022 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 06.04.2022 (шести април две хиляди двадесет и втора) година в състав:
Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4677 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2430/01.10.2021 година, подадена от С. Х. И., срещу решение № 78/31.08.2021 година на Окръжен съд Шумен, І-ви състав, постановено по гр. д. № 282/2021 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Шумен е потвърдил първоинстанционното решение № 260 240/20.05.2021 година на Районен съд Шумен, десети състав, постановени по гр. д. № 2839/2020 година, с което са отхвърлени предявените от С. Х. И. срещу Регионална инспекция по околната среда и водите населено място (РИОСВ населено място) искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1и т. 2 от КТ за признаване за незаконно и за отмяната му като такова на уволнението й от длъжността „директор на РИОСВ населено място), извършено със заповед № 1003/02.11.2020 година на Министъра на околната среда и водите, на основание чл. 19а, ал. 2, във връзка с чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм, като И. бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност.
В подадената от С. Х. И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу РИОСВ населено място искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Шумен по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба РИОСВ населено място не е подал отговор на същата, както не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
С. Х. И. е била уведомена за обжалваното решение на 08.09.2021 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 2430/01.10.2021 година, като е подадена по пощата на 30.09.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Шумен е приел, че с трудов договор № 1049/20.08.2019 година С. Х. И. била назначена на длъжност „директор на РИОСВ населено място“, считано от 21.08.2019 година, при уговорен шестмесечен срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 от КТ. Тъй като договорът не бил прекратен до изтичането на този срок, то същият се смятал за сключен за неопределен срок по силата на чл. 70, ал. 2 от КТ. Със заповед № 1003/02.11.2020 година на Министъра на околната среда и водите, връчена на С. Х. И. на 03.11.2020 година, трудовият й договор бил прекратен на основание чл. 19а, ал. 2, във връзка с чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм, а именно по преценка на органа по назначаването. В случая трудовото правоотношение с И. било прекратено на основание чл. чл. 19а, ал. 2, във връзка с чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от ЗА, правоотношенията със заместник-министрите, областните управители, заместник областните управители, както и с посочените в чл. 19, ал. 4 от ЗАдм еднолични органи, техните заместници и членовете на колегиални органи, можели да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначавал, съответно определял, по негова преценка. В чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм, към която препращала цитираната разпоредба, било предвидено, че за органи на изпълнителната власт се считали и ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на МС, които имали функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Или фактическият състав на посоченото основание включвал следните елементи: възникнало правоотношение със заместник-министър, областни управители, заместник областните управители, както и с посочените в чл. 19, ал. 4 от ЗАдм еднолични органи, техните заместници и членовете на колегиални органи и прекратяване на същото извършено от органа, който го бил назначил, като преценката за прекратяването била на този орган.
В случая не се спорело между страните, а и от събраните по делото доказателства се установявало, че по силата на трудов договор от 21.08.2019 година С. Х. И. била назначена на длъжността „директор на РИОСВ населено място“. С оглед обстоятелството, че договорът не е бил прекратен в определения срок за изпитване, същият се бил трансформирал в окончателен такъв за неопределено време. Въззивната инстанция напълно споделяла мотивите на първоинстанционния съд, че заеманата от И. длъжност-„директор на РИОСВ-Шумен“ попадала в приложното поле на чл. 19, ал. 1, т. 4 от ЗАдм. Посочените от закона критерии се отнасяли до начина на възникване на съответните държавни институции и до функционалното им предназначение-да били създадени със закон или с постановление на МС, както и да имали функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Компетентността на РИОСВ като държавен орган произтичала главно от развиваната дейност в определена сфера на държавно управление по опазване на околната среда и водите, възложена със специален закон-ЗООС, в който били очертани властническите й правомощия - чл. 10, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от ЗООС и чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от ЗООС. Длъжността „директор на РИОСВ“ била създадена (предвидена) със закон и попадала в приложното поле на чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм като отговаряща на критериите-да е създадена със закон и да има функции във връзка с осъществяване на изпълнителната власт. Правомощията на директорите на РИОСВ били уредени на ниво законов нормативен акт-ЗООС. Действително съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 5 от ЗООС, броят, териториалният обхват на дейност, функциите и структурата на РИОСВ, правомощията на техните директори, се определяли с правилници, издадени от Министъра на околната среда и водите, но това не опровергавало факта, че длъжността-„директор на РИОСВ“ била създадена със закон-чл. 10 от ЗООС. Съгласно отразеното и в длъжностната характеристика за длъжността „директор на РИОСВ населено място“, директорът организирал, ръководел и контролирал цялостната дейност на РИОСВ населено място и осигурявал провеждането на регионално равнище на държавната политика в областта на опазване на околната среда, издавал административни актове в изпълнение на законоустановените му компетенции, наказателни постановления и/или прилагал принудителни административни мерки при констатирани нарушения на законодателството в областта на околната среда, или възложени й функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Изрично в трудовия договор на С. Х. И. било посочено, че се сключвал на основание чл. 19а, ал. 1 от ЗАдм. Същият бил сключен с Министъра на околната среда и водите, като това бил органът издал заповедта за прекратяване на трудовото й правоотношение. В заповедта бил посочен текстът, основанието на което се издавала, както и че прекратяването било по преценка на органа на изпълнителната власт. Или налице били всички елементи на фактическия състав, поради което не били налице предпоставки за отмяна на атакуваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на С. Х. И..
По възраженията, че заповедта на Министъра на околната среда и водите била индивидуален административен акт, който бил незаконосъобразен и че съдът следвало да съобрази дали при издаването на заповедта по чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм били спазени петте изисквания за законосъобразност, установени в чл. 146 от АПК, както и дали бил спазен принципът на чл. 6 от АПК на първо място следвало да се отбележи, че органите по чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм по аргумент от чл. 19а, ал. 1 от ЗА, не били държавни служители, а имали всички права по трудово правоотношение, освен тези които противоречали или били несъвместими с тяхното правно положение. Правоотношението на директора на РИОСВ населено място възниквало по силата на законовата норма на чл. 19а, ал. 1 от ЗАдм и се явявало трудово такова, макар отделни негови елементи да се регулирали от нормите на административното право. Прекратяването на правоотношението настъпвало със заповед на министъра, която преустановявала действието на трудовия договор. Заповедта на министъра за освобождаване на С. Х. И. не съставлявала волеизявление на административен орган в изпълнение на делегирани му от закона властнически правомощия, по правоотношение на власт и подчинение, а волеизявление от гражданскоправно естество на работодател, при което не била административен акт и не подлежала на съдебен контрол по реда на оспорване на административни актове. Дори да се приемело, че процесната заповед била индивидуален административен акт то съгласно нормата на чл. 17, ал. 2 от ГПК, гражданският съд можел да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, само когато такъв акт се противопоставял на страна по делото, която не била участник в административното производство по издаването и обжалването му, каквато процесната хипотеза не била.
Само за пълнота следвало да се отбележи и че дори заповедта да била индивидуален административен акт, то тя била издадена от компетентен орган, при спазване на административно производствените правила и в изискуемата от закона писмена форма, същата не била в противоречие с материалноправни разпоредби и била в съответствие с целта на закона. Прекратяването на правоотношенията с лицата по чл. 19 от ЗАдм, включително и изброените в чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм еднолични органи на изпълнителната власт, техните заместници и членовете на колегиалните органи, съгласно чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм, можело да бъде извършено без предизвестие от органа, който ги назначава по негова преценка, т. е. по целесъобразност. Посоченото основание за освобождаване било специално и преценката не била обвързана с основанията по КТ, а било по целесъобразност и не подлежало на съдебен контрол. Така при оспорване на уволнението, съдебната проверка се ограничавала само до това, дали освободения служител бил назначен на някоя от длъжностите по чл. 19а, ал. 1 от ЗАдм, за която бил приложим реда по ал. 2 от същата разпоредба и дали той бил освободен от оправомощения за това орган, които изисквания в случая били налице. Целта на законодателя със създаването на тази разпоредба била да бъде дадена възможност на горестоящия орган сам да извърши преценка с кого най-добре би могъл да изпълнява в пълен обем възложените му функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Следвало да се посочи и че бил очертан относително тесен кръг от ръководни длъжности, по отношение на които намирала приложение разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм. Затова ирелевантно за спора се явявало обсъждането на събраните по делото доказателства досежно начина на изпълнение от страна на И. на възложените й функции и липсата на дисциплинарни или други наказания. Не рефлектирало върху законосъобразността на уволнението и обстоятелството, че трудовият договор на С. Х. И., от такъв със срок за изпитване бил трансформиран в такъв за неопределено време. Прекратяването на основание чл. 19а от ЗАдм било приложимо както към договори със срок на изпитване така и към договори за неопределено време. Предвид това и не могло да се сподели твърдението на И., че след като ответникът не бил упражнил правото си да прекрати срочния трудов договор преди изтичането на срока, той се бил трансформирал в безсрочен и прекратяването било без основанието на закона. По тези съображения въззивната инстанция намирала, че работодателят законосъобразно бил упражнил правото си на уволнение по чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм, поради което искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ-за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, както и обусловеният от него иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ-за възстановяване на заеманата преди прекратяването длъжност, следвало да бъдат отхвърлени.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Х. И. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Шумен да се допусне до касационно обжалване по въпросите за това съставлява ли заповедта по чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм административен акт, издаден в условията на типичната за административното право административна самостоятелност и длъжен ли е гражданският съд да осъществи косвен съдебен контрол, относно неговата законосъобразност с оглед недопустимостта на оспорването й пред административен съд; за това трябва ли заповедта по чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм да бъде мотивирана; за това следва ли въззивният съд са изложи съображения по всички твърдени във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт, включително и тези свързани със съществени нарушения на съдопроизводствените правила или може да се ограничи до твърденията за неправилно приложение на материалния закон и да препрати към приложението на нормата на чл. 272 от ГПК и за това попада ли директорът на РИОСВ сред административните органи по чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм-ръководителите на държавните институции създадени със закон или постановление на МС, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт.
Първият от въпросите не обуславя допускането на решението на Окръжен съд Шумен до касационно обжалване, тъй като при постановяването му е съобразена установената с решение № 743/08.11.2010 година, постановено по гр. д. № 408/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. практика, че се касае до трудов спор, който подлежи на разглеждане от общите съдилища, а актът за прекратяване на правоотношението няма характеристиките на административен акт. В същият смисъл и определение № 13 028/19.10.2012 година, постановено по адм. д. № 6944/2011 година по описа на ВАС, V-то отделение, определение № 8160/22.08.2007 година, постановено по адм. д. № 7404/2007 година, определение № 77/10.05.2008 година, постановено по адм. № 165/2007 година, определение № 82/01.10.2015 година, постановено по адм. д. № 55/2015 година и определение № 55/22.06.2015 година, постановено по адм. д. № 26/2015 година, четирите на петчленен състав на ВКС и ВАС.
Вторият и третият от поставените от С. Х. И. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновават допускането на въззивното решение на Окръжен съд Шумен до касационно обжалване. По отношение на втория въпрос е съобразена установената с решение № 309/30.04.2010 година, постановено по гр. д. № 898/2009 година и решение № 112/05.07.2017 година, постановено по гр. д. № 3433/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Със същите е прието, че в случая се касае до прекратяване на трудовото правоотношение по целесъобразност, поради което мотивите за това не подлежат на съдебна проверка. С оглед на това не е необходимо заповедта по чл. 19а, ал. 4 от ЗАдм да бъде изрично мотивирана, доколкото изискването за излагане на мотиви е свързано със случаите когато те подлежат на съдебен контрол и въз основа на тях може да бъде проверявана законосъобразността на прекратяването на правоотношението. Поради това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по втория въпрос, а това се отнася и до третия такъв. Допускането на касационното обжалване по третия въпрос задължително предполага положителен отговор на втория въпрос, което в случая не е налице. Третият въпрос е зададен във връзка с твърдения, че не са обсъдени доводите на С. Х. И. свързани с липсата на мотиви на заповедта на Министъра на околната среда и водите и тези свързани с изпълнението на задълженията по трудовото правоотношение от страна на касаторката, които обстоятелства обаче не подлежат на съдебен контрол.
Последният въпрос се обосновава с твърдения за противоречие на решението на Окръжен съд Шумен с решение № 44/26.03.2015 година, постановено по гр. д. № 4123/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Със същото е прието, че директорите на басейновите дирекции попадат в обхвата на органите по чл.19, ал.4, т.4 ЗАдм. на изпълнителната власт. Тези органи са уредени в чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗООС, докато директорите на РИОСВ са уредени в чл. 10, ал. 1, т. 3 от ЗОСС. Поради това не съществува основание след като последващия орган попада в обхвата на чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм, в този обхват да не попада и предшестващия орган. Въпросът дали това е така е бил разглеждан в определение № 728/22.06.2015 година, постановено по гр. д. № 2580/2015 година, определение № 934/20.10.2015 година, постановено по гр. д. № 3444/2015 година, определение № 258/02.03.2016 година, постановено по гр. д. № 208/2016 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и определение № 5/07.01.2022 година, постановено по гр. д. № 2871/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Във всички тях е прието, че директорите та РИОСВ попадат в обхвата на чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм, поради което и не се налага допускането на въззивното решение на Окръжен съд Шумен до касационно обжалване по този въпрос.
С оглед на посочената съдебна практика, с която решението на Окръжен съд Шумен е съобразено не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, С. Х. И. не е изложила твърдения, от които да може да бъде направен извод, че така установената съдебна практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или че следва да бъде осъвременена с оглед на последващи промени в закона или в обществено икономическата ситуация.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 78/31.08.2021 година на Окръжен съд Шумен, І-ви състав, постановено по гр. д. № 282/2021 година, по подадената срещу него от С. Х. И., касационна жалба с вх. № 2430/01.10.2021 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 78/31.08.2021 година на Окръжен съд Шумен, І-ви състав, постановено по гр. д. № 282/2021 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.