Ключови фрази


8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 178
София, 18.03.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 2893 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор С. - прокурор при Апелативна прокуратура в [населено място] и по касационна жалба на Г. И. С., чрез пълномощника му адв. С. К. против решение № 10049/15.01.2021 г. по в.гр.д. № 514/2020 г. на Апелативен съд София.
Касаторът Г. И. С. обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 7241/04.11.2019 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 14028/2018 г., искът му против Прокуратура на Република България по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за сумата от 35 000 лв., представляваща разликата между присъдените от първата инстанция 50 000 лв. и присъдените от въззивната инстанция 15 000 лв., ведно със законната лихва от 22.10.2015 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за отхвърляне на иска до пълния предявен размер от 150 000 лв.
Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решението в частта, с която е потвърдено решение 7421/04.11.2019 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 14028/2018 г., за осъждане на касатора да заплати на Г. И. С. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.282, ал.2, пр.1 и 2 вр. ал.1 НК, по което е бил оправдан с присъда № 114 от 26.10.2012 г. по нохд № 99/2012 г. на Ямболския окръжен съд, влязла в сила на 22.10.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 22.10.2015 г. до окончателното изплащане.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД, на процесуалния закон и по-конкретно на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК – част от релевантните за размера на обезщетението и установени по делото обстоятелства са останали необсъдени от съда, както и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи във връзка с последното основание за неправилност са, че въззивният съд не е изложил в мотивите си защо не споделя част от решаващите, при определяне размера на обезщетението, изводи на първата инстанция. Макар и да е посочил част обстоятелствата, които са от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и кои от тях отчита в посока увеличаване на обезщетението, съответно - кои в посока намаляването му, съдът не е извършил и не е отразил в мотивите преценката си за тяхното конкретно значение /тежестта им/ за определяне размера на обезщетението. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните материалноправни и процесуалноправни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Осъществен ли е фактическият състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ с факта на образуване на наказателно производство срещу конкретно лице /преди да му е повдигнато обвинение/ и възможно ли е да възникне отговорност по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ преди момента на привличане на лицето като обвиняем; 2/ Кой е релевантния момент, от който следва да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – момента на образуването на наказателното производство срещу лицето, момента на привличането му като обвиняем в рамките на образуваното досъдебно производство или друг момент; 3/ Принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД налага ли съобразяване на размера на обезщетението за неимуществени вреди с определяните от съдилищата размери в аналогични случаи; 4/ Наличието на големи различия между присъдените размери на обезщетенията по дела със сходни факти нарушава ли принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД; 5/ Допустимо ли е въззивният съд да обоснове размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, чрез извършване на съпоставка между възможни/вероятни, но ненастъпили в конкретния случай неимуществени вреди, за които липсват въведени в процеса твърдения на страните, с действително настъпилите от обвинението вреди; 6/ При изграждането на своите фактически и правни изводи ограничен ли е съдът от исканията и възраженията на страните и следва ли съдът да спазва изискванията за постановяване на съдебното решение въз основа на въведените от страните факти и обстоятелства и 7/ Длъжен ли е въззивният съд да мотивира и обоснове извода си за прекомерност на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди. По първите два въпроса се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 187 от 13.06.2012 г. по гр.д. № 1215/2011 г. на III г.о., и решение № 35 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 5215/2015 г. на III г.о., според която лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без му е повдигнато обвинение. По трети и четвърти въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, според която „справедливостта“ изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, обективирана в решение № 88 от 16.07.2018 г. по гр.д. № 4209/2017 г. на III г.о. и решение № 150 от 20.12.2018 г. по гр.д. № 871/2018 г. на III г.о. По отношение на процесуалноправните въпроси се поддържа, че същите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 230 от 11.02.2013 г. по т.д. № 1090, на II т.о., решение № 215 от 18.11.2014 г. по гр.д. № 1287/2014 г. на III г.о. и решение № 259 от 19.12.2014 г. по гр.д. № 1746/2014 г. на III г.о., съгласно която когато формира извод, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно и определя друг, по-нисък размер, въззивният съд следва да мотивира и обоснове този свой извод не абстрактно, а въз основа на конкретните обстоятелства по делото, независимо че на основание чл.272 ГПК да е препратил към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд по останалите спорни въпроси.
Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с липсата на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между отчетените при определяне размера на обезщетението конкретни факти и обстоятелства и причинените вреди, съответно с непосочване на значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Поддържа се, че съдът не е обсъдил част от обстоятелствата, които имат съществено значение при определяне на размера на обезщетението – фактът, че ищецът не е бил отстранен от длъжност, че доброто му име и авторитет не са били накърнени, доколкото той отново е спечелил местните избори през 2011 г. за кмет на [община], както и обстоятелствата, че част от здравословните му проблеми не са в резултат на воденото срещу него наказателно производство. Доводите за необоснованост са свързани с неправилна преценка на съда на редица обстоятелства, които са взети предвид при определяне на размера на обезщетението – разумния срок на приключване на наказателното производство, конкретно предприетите действия на процесуална принуда в хода на досъдебното и съдебното производство, възрастта на ищеца, предполагаща по-висока устойчивост към стреса от наказателното преследване, липсата на настъпили промени в семейството и в професионалната реализация. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос за задължението на съда да определи размера на неимуществените вреди след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпроса как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща чл.4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, като се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ вр. чл.52 ЗЗД, обективирана в решение № 113 от 12.11.2020 г. по гр.д. № 90/2020 г. на III г.о., решение № 166 от 08.06.2016 г. по гр.д. № 631/2016 г. на IV г.о., решение № 395 от 18.01.2012 г. по гр.д. № 159/2011 г. на III г.о. и решение № 159 от 09.10.2019 г. по гр.д. № 89/2019 г. на III г.о.
За да отмени частично решението на първоинстанционния съд и по този начин да намали присъденото от него обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лв. на 15 000 лв., въззивният съд е посочил конкретните обстоятелства, които са го мотивирали да определи по-нисък размер на обезщетение в сравнение с този, определен от първата инстанция и това са: продължителността на наказателното производство, което е преминало през досъдебната и съдебната фаза в рамките на две години, 10 месеца и 9 дни, считано от 13.12.2010 г. до 22.10.2013 г., т.е. в разумен срок; първоначалната осъдителна присъда, отменена от въззивния съд е била условна - изтърпяването на наложеното с нея наказание е било отложено с изпитателен срок от три години; наложената мярка за неотклонение – парична гаранция; ищецът е продължил да изпълнява длъжността си; въпреки влошаване на здравословното му състояние, то претърпените от него душевен дискомфорт и притеснения, не са по-големи от обичайните в подобни случаи; не е установено, че неврологичните проблеми на ищеца са в причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство; не са налице данни за влошаване на отношенията му с членовете на семейството; не са настъпили необратими и негативни последици върху доброто му име и професионалното му развитие, доколкото ищецът е спечелил местните избори през 2011 г; не се установени тенденциозно представители на прокуратурата да са предоставяли невярна информация пред медиите за хода на наказателното производство. Според въззивния съд всички тези обстоятелства имат значителен превес в сравнение с обстоятелствата, влияещи в насока на увеличаване на размера на обезщетението / обвинението е за тежко умишлено престъпление във връзка с изпълняваната от ищеца длъжност, с което се засяга не само личната му чест и достойнство, но и професионалните му качества поради уронване на авторитета му в съответната област; активното участие на ищеца в хода на досъдебното и съдебното производство е дало отражение върху изпълнението на служебните му задължения и е довело до постоянна умора, силен стрес и изтощение, до притеснения от публични изяви; развита артериална хипертония; широкото медийно отразяване на повдигнатото обвинение и на осъдителната присъда на първа инстанция, произнесена няколко седмици преди провеждане на местните избори и непреодоляна напълно към настоящия момент психическа травма, налагаща продължаването на консултации с психиатър и психолог/. Според съда първата група обстоятелства и тяхното конкретно проявление по делото обуславят значително по-нисък размер на дължимото на ищеца обезщетение в сравнение с присъденото от първоинстанционния съд.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първите два въпроса, поставени от касатора С., тъй като те нямат характер на правни по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото въззивният съд не е отрекъл изобщо възможността отговорността по чл.2, ал.1, т.3 ГПК да възникне и преди момента на привличане на едно лице като обвиняем. При съобразяване на изложените в исковата молба обстоятелства, че „предмет на настоящият иск са вредите, претърпени в резултат от повдигнатото му незаконно обвинение“ и посочения от ищеца период на наказателното производство в двете у фази - 2 г., 10 м. и 9 дни, въззивният съд е приел, че началният момент на периода, за който се твърди, че са претърпени вреди от незаконно обвинение и се иска ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, е именно от датата на повдигане на обвинението – 13.12.2010 г. Ето защо, по тези въпроси не следва да се обсъжда допълнителния селективен критерий. Въпросите, касаещи приложението на обществения за справедливост чл.52 ЗЗД, който изисква сходно разрешаване на дела със сходни факти и съответно съобразяване на съдебната практика в аналогични случаи, имат характер на правни въпроси. В обосновката на въпросите касаторът е посочил, че въпреки изложеното от въззивния съд в мотивите му, че с оглед изпълняваната от ищеца длъжност, създадените при наказателното преследване неудобства и притеснения имат по-силно отражение върху негативните му изживявания и пряко значение за размера на обезщетението, размерът на присъдената компенсация не е съобразена с определяната от съдилищата в сходни случаи, при повдигане на незаконно обвинение срещу лице, към което обществото има повишени изисквания за почтеност и спазване на законите поради упражняваната от тях професия или заеманата от тях длъжност, за извършено престъпление в сферата на тяхната професионална реализация. В тази връзка се сочи решение № 267 от 26.06.2014 г. на ВКС по гр.д. № 820/2012 г., IV г.о., с което е присъдено обезщетение в размер на 150 000 лв. на лице, заемащо длъжност районен прокурор и обвинено в извършването на престъпление по служба. Настоящият състав на ВКС намира, че така поставените въпроси отговарят на общия и допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за да се провери налице ли е противоречие с разрешенията, дадени с решение № 88 от 16.07.2018 г. по гр.д. № 4209/2017 г. на III г.о. и решение № 150 от 20.12.2018 г. по гр.д. № 871/2018 г. на III г.о. на ВКС.
Процесуалноправните въпроси, макар да покриват общото основание за селекция, не следва да се допускат, тъй като те нямат претендираното от касатора значение за изхода на спора. В конкретния случай не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените в изложението решения по чл.290 ГПК, т.е. не е налице допълнителния критерий на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е процедирал при съобразяване на трайната съдебна практика по приложението на чл.236, ал.2 ГПК и относно задължението му при формиране на извод за прекомерност по отношение на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди и определянето на по-нисък размер, да мотивира обоснове този свой извод не абстрактно, а въз основа на конкретните обстоятелства по делото.
Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, тъй като бе посочено по–горе, при определяне размера на неимуществените е взел под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. Поддържа се още, че по приложението на чл.52 ЗЗД вр. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е дадено разрешение от въззивния съд в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. От съпоставката на съобразените в сочените от касатора решения обстоятелства, с тези по настоящото дело е видно, че само в един от разгледаните случаи, са взети предвид сходни факти и обстоятелства, но не напълно аналогични, т.е. констатира сходство само в част от основните факти, поради което не може да се да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определянето на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че е налице релевираното в изложението на касатора-ищец основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите налага ли принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД съобразяване на размера на обезщетението за неимуществени вреди с определяните от съдилищата размери в аналогични случаи и дали наличието на големи различия между присъдените размери на обезщетенията по дела със сходни факти нарушава този принцип.
За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 5,00 лв. на основание чл.18, ал.3 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10049/15.01.2021 г., постановено по в.гр.д. № 514/2020 г. по описа на Апелативен съд София по касационна жалба с вх. № 31960/01.03.2021 г. г., подадена от Г. И. С., чрез адв. Н. и адв. К..
УКАЗВА на касатора Г. И. С. в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5.00 лв., като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10049/15.01.2021 г., постановено по в.гр.д. № 514/2020 г. по описа на Апелативен съд София по касационна жалба с вх. № 31002/04.02.2021 г., подадена от прокурор С. - прокурор при Апелативна прокуратура в [населено място].
Делото да се докладва на председателя на IV г.о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: