1 5 5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 26 София, 27.01.2021 г. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и двадесета година в състав: Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА Членове: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2988 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Н. Я., чрез адвокат Г. И., срещу решение № 1452 от 03.07.2020 г. по в.гр.д.№ 5688/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 01.08.2019 г. по гр.д.№ 5545/2017 г. на Софийски градски съд и е уважен предявеният от Ж. Н. В. против М. Н. Я. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху апартамент № ...., находящ се на първия надпартерен етаж, във вход .... на жилищната сграда на ул. ,,В.Ю.” № ...., вх...., [населено място], състоящ се от една стая, хол, кухня с балкон, баня- клозет, входно и черно антре, с площ от 46, 83 кв. м., нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор .... по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-33/15.06.2010г., заедно с избено помещение и 75/1000 ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място, върху което е построена, представляващо парцел ..., кв..... по регулационния план на [населено място], Трета извънградска част, целият с площ от 2294, 637 кв. м. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон (чл. 5-чл.8 ЗН, чл. 10 от Наредба № РД-02-20-6/2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра за населението, Регламент /ЕС/ № 650/2012 г., чл. 89 и чл. 91 КМЧП, чл. 69 и чл. 79 ЗС, чл. 243-249 ЗЗД), при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (на чл. 235, 236, 174, 146, ал. 2, 269 ГПК) и поради необоснованост на извода, че ищцата е наследник на Т. Д. П., както и на извода, че ответницата по иска не е придобила по давност процесния имот. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Жалбоподателката се позовава и на чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по касационната жалба Ж. Н. В., чрез адвокат Б. М., с подадения отговор изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Ж. В. против М. Я. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за приемане за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик на процесния апартамент и осъждането й да предаде на ищцата владението върху същия. Като придобивно основание ищцата сочи наследяване на Т. П. (твърди, че е негов единствен наследник по закон от четвърти ред, тъй като е единствен роднина на починалия по съребрена линия, от четвърта степен – първа братовчедка), който към смъртта си е бил придобил собствеността по наследство от баща си С. Т. П. и сключен от последния, с н.а. № .... г., договор за замяна. Ответницата е възразила, че владее жилището като негов собственик, придобила собствеността по давност, чрез владение, осъществявано от края на 1989 г. до предявяване на иска, като през 2001 г. се е снабдила и с нотариален акт за собственост по давност – н.а. № .... г. Твърди, че е започнала да владее имота след проведен в края на 1989 г. телефонен разговор с Т. П., в който същият й казал, че не го интересува какви имоти е получил по наследство от баща си и да прави каквото прецени с процесното жилище. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 108 ЗС, приемайки за доказано и основателно направеното от ответницата възражение за придобивна давност. Въззивният съд е приел основателност на иска по чл. 108 ЗС, отменил е първоинстанционното решение и е уважил същия. Във връзка със заявеното от ищцата придобивно основание въззивният съд е приел, че към смъртта си Т. Д. П. е бил собственик на процесния апартамент, като го е придобил по наследство от баща си С. П., който го е бил придобил на основание договор за замяна, сключен с н.а. № .... г. Приел е за безспорно, а и за установено от представените от ищцата писмени доказателства (удостоверение за наследници на С. Т. П. изх. № РСЦ16-УГ01-6915 г. и извлечение от регистъра на актовете за смърт на [населено място] от 29. 07. 2015 г.), че Ж. Н. В. е единствен наследник на Т. Д. П., роден на 6. 10. 1933 г. в М. и починал на 19. 07. 2015 г. в Т., И. В удостоверението за наследници на С. П. е посочено, че след смъртта си, настъпила на 16. 09. 1989 г., С. П. е оставил като наследник сина си Т. П., починал на 19. 07. 2015 г. – „вдовец, без деца“. В извлечението от регистъра на актовете за смърт, издадено от Демографската служба на [населено място] е посочено, че Т. Д. П., роден на 6. 10. 1933 г. в М., И., е починал на 19. 07. 2015 г. в Т., И., както и че е бил „вдовец на Ф. Б.“. Не е представено удостоверение за наследници на Т. Д.. Не е ясно дали същият е имал едноутробни братя и/или сестри или други роднини по съребрена линия от трета до шеста степен. При тези данни въззивният съд е приел, че ищцата е единствен наследник на Т. Д. П.. За неоснователно е прието направеното от ответницата възражение за придобивна давност. Във връзка с това възражение е прието за установено от фактическа страна, че М. Я. и С. П. са били съпрузи в периода 29. 04. 1975 г. – 13. 06. 1979 г., като бракът им е прекратен с влязло в сила решение № 256 от 13. 06. 1979 г. по гр. д. № 524/1979 г. на СГС, I гр.брачно отделение. Установено е, от представеното от ищцата Ж. В. ръкописно писмо, написано от ответницата М. Я. до Т. П., на български и в превод на италиански, от 4. 10. 1989 г., пощенски плик с клеймо за изпращането му чрез въздушна поща R-263/9. 10. 1989 г. и с клеймо за получаването му в Т. на 13. 10. 1989 г., както и от показанията на свидетелите на ответницата Д. и К., че след прекратяване на брака С. П. и ответницата М. Я. продължили да живеят заедно – първоначално в семейното жилище в[жк], а след придобиване на процесния апартамент през 1982 г. се преместили да живеят в него. След смъртта на С. П. и до настоящия момент М. Я. продължила да живее в апартамента. В писмото от 4. 10. 1989 г. до Т. П. заявила, че последният, като единствен наследник на баща си, е собственик на процесното жилището, поради което и предвид обстоятелството, че не е български гражданин, следва да упълномощи лице, което да управлява имота. Поискала е да бъде упълномощена тя, за да пази, да се грижи и да съхрани имота, докато Т. П. реши как да се разпореди с него. Не получила отговор от Т. П. и провела, чрез колега-преводач, телефонен разговор с него, при който Т. П. й заявил, че не се интересува от наследството от баща си и от нищо в България, казал на ответницата да прави каквото иска с апартамента. Т. П. и С. П. били във влошени отношения, според писмо на С. П. от 26. 01. 1989 г. до МВР, в което същият заявява, че се отказва от сина си. Ответницата продължила да живее в апартамента, плащала данъците, а през 2001 г. се снабдила с нотариален акт за собственост по давност № .... г. Според показанията на свидетелката Д., ангажирана от ищцата, ищцата и св.Д. ходили заедно два пъти до процесното жилище през лятото на 2010 г., като първият път не открили никой там, вторият път разговаряли с ответницата, ищцата й поискала, от името на Т. П., нотариалния акт за апартамента, ответницата казала, че ще й ги предостави, но впоследствие свидетелката разбрала, че документи не са давани на ищцата. Ответницата не се държала като собственик. Според показанията на свидетелката И., която познава Т. П. чрез майка й, която се грижила за него в периода 2009-2013 г., Т. не е идвал в България, но поддържал отношения с ищцата по телефона. Свидетелката присъствала на разговори между Т. и ответницата М., при който М. не се представяла като собственик, изразила готовност да плати суми за жилищната сграда, тъй като Т. я оставил да живее там без пари. През 2010 г. или 2011 г. Т. е искал да продаде апартамента, но М. го разубедила, тъй като пазарът на имоти бил сринат. Тогава Т. казал, че жилището ще остане в наследство на братовчедка му Ж.. От правна страна възражението за давност е прието за неоснователно, тъй като фактическата власт на М. Я. върху имота е установена като държане – на основание договор за заем за послужване, сключен с Т. П., и не е доказано същата да демонстрирала пред Т. П. и пред ищцата, че е променила намерението си, превръщайки държането на жилището във владение за себе си. Владението на ответницата не е било явно и необезпокоявано, тъй като в провеждани телефонни разговори между нея и Т. П. последният е считал себе си за собственик. Владението е установено по скрит начин, без ясно манифестиране на намерението за своене пред собственика. Промяната е станала без за това да е уведомен Т. П., въпреки провежданите телефонни разговори с него. Презумпцията по чл.69 от ЗС е оборена. Плащането на данъци и декларирането на имота пред данъчните власти не е проявление на промяна на държането за другиго във владение за себе си. В изложението по чл. 284, ал. 4, т. 1 ГПК жалбоподателката формулира множество въпроси, първите три от които касаят задължението на въззивния съд, при иск за собственост основан на наследяване по закон, да приложи служебно императивни материалноправни норми, регламентиращи наследяването по закон - правото на наследяване, принципите на наследяването по закон, правилата при определяне кръга на наследниците, групирането им по редове, последователността при призоваването им към наследяване, дяловете в наследеното имущество и т.н. Твърди се разрешаването им в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по посочените въпроси и за проверка на правилността му. Въззивният съд е формирал извод с решаващо значение, че наследодателят Т. П. не е оставил наследници от първи, втори и трети ред (по чл. 5-чл. 7 и чл. 8, ал. 1-3 ЗН) и преживял съпруг (чл. 9, ал. 3 ЗН), поради което ищцата, като негова роднина по съребрена линия от четвърта степен (първа братовчедка), се явява единствена призована към наследяване от четвърти ред, съгласно чл. 8, ал. 4 ЗН. Този извод е направен без по делото да са събрани доказателства за наследниците на Т. П., роден, живял и починал в Италия, с майка италианка и баща българин. Не е представено удостоверение за наследници на Т. П., не е ясно дали същият не е оставил едноутробни братя и/или сестри или техни низходящи, дали не е оставил роднини по съребрена линия и от майка си и от коя степен. Въпросът е разрешен в противоречие с указанията по приложението на чл. 269 ГПК, дадени с т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.1., според които въззивният съд следва служебно да осигури точното приложение на императивните материалноправни норми, като тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1452 от 03.07.2020 г. по в.гр.д.№ 5688/2019 г. на Софийския апелативен съд. ПРЕДОСТАВЯ ВЪЗМОЖНОСТ на жалбоподателката М. Н. Я. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 149, 42 лв. по сметка на Върховния касационен съд на Република България, като я предупреждава, че при неизпълнение в срок на това указание, касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство-прекратено. След изтичане на срока за изпълнение на горните указания делото да се докладва на председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или на докладчика – за прекратяване. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: