Р Е Ш Е Н И Е № 39 София, 01.03.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ ЧЛЕНОВЕ: 1. ГАЛИНА ТОНЕВА 2. ПЕТЯ ШИШКОВА при секретаря Кристина Павлова и с участието на прокурора Петър Долапчиев разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 32 по описа за 2018 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. Г. Г., чрез защитника му адвокат З. Т., против решение № 253 от 15.11.2016 г. по в.н.о.х.д. № 498/ 2017 г. на Пловдивски апелативен съд, Наказателно отделение, с искания за отлагане на изпълнението на ефективно наложеното наказание лишаване от свобода и отмяна на присъдените на частен обвинител разноски. В жалбата се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Касаторът счита, че неправилно е приложен материалният закон при изложените съдебни изводи за нарушения на чл. 20, ал. 2 и чл. 119 от ЗДвП, а явната несправедливост на наказанието е допусната с неоснователния отказ на съда да приложи условно осъждане по чл. 66 от НК. Твърди още, че незаконосъобразно са присъдени разноските за адвокатски хонорар на частния обвинител А. С. К., тъй като същият е починал преди въззивното съдебно заседание и постановяване на решението. Пред касационния съд защитата поддържа жалбата по изложените в нея съображения, допълнени с твърдения за неправилна оценка на индивидуализиращите обстоятелства. Прави се констатация, че затворническата среда няма да допринесе за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия, което може да се постигне и с условно осъждане. Настоява за изменение на въззивното решение в частта за разноските като неправилно определени. Подсъдимият А. Г. Г. не изразява становище пред касационната инстанция. Частните обвинители Б. А. К. и М. А. К. също не вземат лично становище. Техният повереник адвокат П. С. в писмени възражения и устно в касационното производство оспорва доводите на жалбоподателя. Отстоява разбирането, че приложението на института по чл. 66 от НК няма да постигне целите на наказанието, тъй като с деянието е причинена смърт на пешеходна пътека, подсъдимият е избягал от местопроизшествието и е предприел мерки към заличаване на следите от престъплението. Искането за промяна на разноските счита за неоснователно. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за потвърждаване на въззивния съдебен акт и отхвърляне на касационната жалба, тъй като въззивният съд не е допуснал нарушение на закона, подсъдимият е бил наясно с предмета на обвинението, въпреки допуснатата неточност в обвинителния акт, а за отказа да приложат условно осъждане съдилищата изложили убедителни съображения, представящи целите на наказанието за постижими само след ефективното изпълнение на лишаването от свобода. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилата жалба, изложените от страните съображения и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С решение № 253 от 15.11.2017 г. по в.н.о.х.д. № 498/ 2017 г. Пловдивският апелативен съд, Наказателно отделение потвърдил присъда № 60 от 03.07.2017 г., по н.о.х.д. № 1151/ 2017 г., по описа на Пловдивски окръжен съд, с която подсъдимият А. Г. Г. бил признат за виновен в това, че на 13.04.2017 г., в [населено място], на [улица], при управляване на моторно превозно средство – лек автомобил марка „Т.”, модел „РАВ 4”, с peг. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата: чл. 20, ал. 2, изр. първо от ЗДвП и чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, като причинил по непредпазливост смъртта на пешеходката Б. К. К., деянието е извършено на пешеходна пътека и деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 във вр. с ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК са му наложени наказания от две години и осем месеца лишаване от свобода, за чието изпълнение е определен първоначален общ режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, а на основание чл. 343г от НК е наложено и кумулативно наказание лишаване от право за управление на МПС за срок от пет години. Съдът приспаднал предварителното задържане на подсъдимия А. Г. Г. с мярка за неотклонение задържане под стража, на основание чл. 59, ал. 1, т. 1 от НК, считано от 14.04.2017 г. до влизане на присъдата в сила, в негова тежест възложил разноските по делото и се разпоредил с веществените доказателства. Първоинстанционното съдебно производство е приключило по реда на глава двадесет и седма от НПК, след направено от подсъдимия Г. признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласие да не се събират нови доказателства, и да се проверяват вече събраните по делото. 1. По наведеното в жалбата касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Доводите на касатора за нарушение на материалния закон са неоснователни. Макар и да не е посочил изрично жалбоподателят претендира да е осъществил деянието случайно по смисъла на чл. 15 от НК и като такова счита поведението си за непрестъпно. До този извод се достига от развитите в касационната жалба съображения за начина на пресичане на пътното платно от пострадалата пешеходка и за различния от приетия от съдилищата момент за възникване на опасност за водача на превозното средство. Всъщност, неясна остава преследваната от касатора цел с този довод, тъй като няма конкретно искане за прилагане на друг закон, който е следвало да бъде приложен (арг. от чл. 348, ал. 2 от НПК). Твърдението за наличие на случайно деяние по чл. 15 от НК е разгледан подробно от съдилищата и отхвърлен с убедителни мотиви. Въззивният съд аргументирано е изложил своите правни изводи за виновно осъщественото от подсъдимия Г. деяние, подкрепяйки изразеното вече с присъдата становище. Признатите от подсъдимия факти позволили на съдилищата след анализ да разкрият нарушените правила за движение по пътищата - чл. 20, ал. 2 и чл. 119, ал. 1 от ЗДвП. Разпоредбите налагали задължения за подсъдимия да управлява моторното превозно средство със съобразена с пътните условия (дъждовно време, мокра настилка, тъмна част от денонощието, включени къси светлини) скорост, която да му позволи да намали и да спре пред всяка предвидима опасност на пътя – обозначена с пътен знак Д17 и пътна маркировка тип „зебра“ пешеходна пътека. Правилно е съобразен началният момент, от който за водача на превозното средство е възникнала опасността на пътя, като съдът се е позовал на даденото в ТР № 28/ 1984 г. на ОСНК пояснение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Твърдението в касационната жалба за друг, по-късен момент от приетия във въззивното решение, не е съответен на съдебното тълкуване. Виновното поведение на подсъдимия е преценено в съпоставка с допуснатите от самата пострадала нарушения на правилата на чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП, свързани с внезапно предприетото от нея пресичане, несъобразено с близкото отстояние на превозното средство. Единствено превишената за населеното място скорост от 67 км/ч е предпоставила пречката за приложението на института на случайното деяние по чл. 15 от НК, тъй като с това нарушение подсъд. Г. сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара. Специалните познания на вещите лица са категорични, че съобразно конкретиката на случая подсъдимият е могъл без да спира да се размине с пресичащата пешеходка, ако е поддържал разрешената за населено място скорост на движение. Нарушение на материалния закон не е допуснато. Изводите за виновно извършеното от подсъдимия деяние не се променят от предложения в касационната жалба различен момент за възникване на опасността, тъй като и в двата случая – и в приетия от съдилищата, и в мнението на касатора, пострадалата пешеходка е попадала в опасната зона за спиране на превозното средство, но законовата привилегия на чл. 15 от НК е неприложима по изложените по-горе съображения. 2. По наведеното в жалбата касационното основание по чл. 348, ал. 5, т. 1 и 2 във вр. с ал. 1, т. 3 от НПК. Доводите за явна несправедливост на наказанието не се приемат за основателни. Размерът на наказанието лишаване от свобода е индивидуализиран в съответствие с изискванията на чл. 54 от НК, като са изложени всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства – добрите характеристични данни за подсъдимия, включително и като правоспособен водач, чистото му съдебно минало, младата възраст, изразеното съжаление и поука за извършеното; но и допуснатите две нарушения на пътните правила, наличието на повече от едно квалифициращо обстоятелство в правната квалификация, предприетите мерки за ремонтиране на автомобила за укриване на част от следите от деянието и неговото авторство. Правилно е отчетен наличният превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, без същите да са многобройни или изключителни, за да налагат друг ред за определяне на санкцията. Очертаният обем от индивидуализиращи предпоставки логично е довел до определяне на размера на наказанието лишаване от свобода малко над специалния минимум от три години, а именно – четири години лишаване от свобода, което се явява справедливо на конкретната тежест на извършеното престъпление и ниската степен на обществена опасност на подсъд. Г.. Приложената редукция по чл. 58а, ал. 1 от НК е законосъобразна и наложила наказанието в размер от две години и осем месеца. Не се разкриват основания за неправилен отказ от приложение на чл. 66 от НК. Въззивният съд е изложил убедителни съображения защо само ефективното изпълнение на наказанието лишаване от свобода може да постигне целите на специалната и на генералната превенции по чл. 36 от НК. Действително, видът на наказанието и определеният с присъдата размер от две години и осем месеца, както и чистото съдебно минало на подсъд. Г., от формална страна позволяват приложението на чл. 66 от НК. Същественият въпрос, който е предпоставил отказа за условно осъждане, е съдебната преценка дали за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на дееца не е наложително той да изтърпи това наказание в затворническо общежитие. В подкрепа на взетото съдебно решение са редица обстоятелства, свързани с конкретната тежест на извършеното престъпление и с личността на дееца – причиненият престъпен резултат; настъпването на смъртта на пострадалата на пешеходна пътека, означена видимо за участниците в движението с пътен знак и пътна маркировка, която е сигнализирала за предвидимата опасност и която водачът грубо пренебрегнал; поведението на подсъдимия след деянието (бягство от местопрестъплението, търсените от него мерки за заличаване на следите от удара по превозното средство); управлението с превишена за населено място скорост на движение, която няма пряка причинна връзка с деянието, но отегчава обществената опасност на престъплението. Посочените в касационната жалба млада възраст на подсъдимия и пропускането на абитуриентския бал, поради задържането му под стража, не са противопоставими с нужната тежест на изложените по-горе обстоятелства, поради което отказът на съдилищата да приложат института по чл. 66 от НК е правилен и законосъобразен. 3. Неоснователно е възражението на защитата, че неправилно са присъдени разноските направени от починалия частен обвинител. Пред първоинстанционния съд били конституирани трима частни обвинители – преживелият съпруг на починалата А. С. К. и дъщерите им Б. А. К. и М. А. К.. Техните процесуални права били защитавани от повереници. В хода на въззивното производство поверениците отново били упълномощени, за което представили стандартните пълномощни с догори за правна защита и съдействие. На 09.10.2017 г., преди въззивното открито съдебно заседание на 31.10.2017 г., частният обвинител А. К. починал. Това обстоятелство станало известно на подсъдимия и неговия защитник по-късно, които предявили възражението си, че решението в частта за разноските е неправилно. Частните обвинители са пострадали от престъплението, релевирайки собствени процесуални права, произтичащи от причинената с деянието смърт на техен близък родственик и съпруг. Съгласно разпоредбата на чл. 76, изр.второ от НПК, след смъртта на лицето правото на участие в производството като частен обвинител преминава върху неговите наследници. Починалият А. К. е баща на останалите частни обвинители Б. и М. К., които се явяват негови низходящи по права линия от първа степен и следователно – негови наследници. Макар и починал преди провеждане на въззивното съдебно заседание, правата на частния обвинител А. К. са преминали ex lege върху неговите наследници – участващите в същото въззивно производство частни обвинители. Той няма други наследници, поради което съдът не е бил длъжен да ги издирва, нито да предприема особени процесуални действия за констатиране на вече извършеното правоприемство. Правата на частния обвинител А. К. по чл. 79 от НПК са преминали след смъртта му към неговите наследници, а същите са взели участие във въззивното производство и следователно, заплатения от починалия адвокатски хонорар от 1 500 лева не е недължимо платен. Решението на въззивната инстанция в частта за разноските е правилно и не подлежи на изменение. Воден от изложените съображения касационният съд счете обжалвания въззивен съдебен акт за правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде потвърден. Направените от частните обвинители Б. А. К. и М. А. К. разноски в касационното производство, представляващи заплатените от тях хонорари за участие на повереник в размер на 1650 лева за всеки от тях, следва да бъдат възстановени от подсъдимия. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 253 от 15.11.2016 г. по в.н.о.х.д. № 498/ 2017 г., по описа на Пловдивски апелативен съд. ОСЪЖДА подсъдимия А. Г. Г. да заплати на частния обвинител Б. А. К. сумата от 1650 (хиляда шестстотин и петдесет) лева, представляващи разноски в касационното производство. ОСЪЖДА подсъдимия А. Г. Г. да заплати на частния обвинител М. А. К. сумата от 1650 (хиляда шестстотин и петдесет) лева, представляващи разноски в касационното производство. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.