Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 398
София, 18.05.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3001 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. П., чрез адв. Б. Б. против решение № 18/12.05.2021 г. по в.гр.д. № 156/2021 г. на Окръжен съд Шумен, с което след отмяна на решение № 260013 от 11.03.2021 г. по гр.д. № 96/2021 г. на Районен съд Велики Преслав, са отхвърлени предявените от касатора против Специализирано поделение „Опитна станция по земеделие-Х.К.“ при Държавно предприятие – Научно производствен център, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със заповед № 12/19.10.2020 г. на директора на поделението, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „ портиер“ и за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода от три месеца в размер на 2 104,50 лв.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че неправилно съдът не е кредитирал показанията на свидетеля М., от които се установява, че друг работник в предприятието – баща на директора, който е назначен на длъжност „общ работник“, ефективно е изпълнявал трудовите функции на съкратената длъжност „портиер“, който факт обуславя извод, че не е налице реално съкращаване на длъжността, заемана от касатора. Неправилен бил и изводът на въззивния съд, че правнорелевантно за спора било второто предизвестие. Поддържа се, че доколкото първото предизвестие не е било оттеглено от работодателя, именно то е правопораждащия юридически факт, който е релевантен за прекратяване на процесното трудово правоотношение. Според касатора съдът е допуснал нарушения при приложение на разпоредбите на чл.329, ал.1 и чл. 333, ал.1 КТ.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, следните въпроси: 1/ При изпратени и получени две предизвестия до един и същ работник, кое се счита за породило правни последици – първото или второто; 2/ Налице ли е реално съкращаване в щата, когато съкратената длъжност „портиер“ продължава да се изпълнява след прекратяване на трудовото правоотношение от друг работник, който е баща на законния представител на работодателя; 3/ Има ли значение за законосъобразността на уволнението каква длъжност ще посочи работодателя в предизвестието и в заповедта за уволнение, че се съкращава; 4/ Налице ли е ли е заобикаляне на закона за извършване на подбор от работодателя по чл.329, ал.1 КТ, когато директорът като законен представител на работодателя, съкращава щата и назначава роднини по права линия на длъжност с цел да не извършва подбор и 5/ При връчена покана, едновременно с предизвестието, до работника да представи декларация страда ли от заболявания, посочени в Наредба № 5/20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333, ал.1 КТ, спазена ли е процедурата за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.328, ал.1, т.2 КТ. По първия въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 659 от 08.10.2010 г. по гр.д. № 1834/2009 г. на IV г.о. По втория въпрос се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение по него противоречи на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 3/16.01.2012 г. на ВКС, както и на решение № 163/07.10.2016 г. по гр.д. № 1262/2016 г. на III г.о. и решение № 334/19.12.2013 г. по гр.д. № 1241/2012 г. на IV г.о. По останалите останалите въпроси се поддържа допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да е изложена конкретна обосновка за наличието на този допълнителен селективен критерий. Касаторът навежда и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението, изразяваща се в грубо нарушение на правилата на формалната и правна логика при обосновка на изводите си.
Насрещната страна по жалбата – Специализирано поделение „Опитна станция по земеделие-Х.К.“ при Държавно предприятие – Научно производствен център, чрез пълномощника си адв. Х. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да отмени първоинстанционното решение, с което са уважени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли исковете, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: наличие на трудово правоотношение между страните по силата на трудов договор № 17/30.06.2014 г., по силата който ищецът е назначен на длъжност „пазач-невъоръжена охрана“, а впоследствие съгласно допълнително споразумение от 01.09.2014 г. на длъжността „портиер“, на 8 часов работен ден, като видно от представените длъжностни характеристики за двете длъжности, съдържанието им е напълно идентично; на 14.09.2020 г. на ищеца е връчено едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия му договор от 23.08.2018 г. на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ, считано от 11.10.2020 г.; на 18.09.2020 г. му е връчено ново предизвестие, в което е посочено, че във връзка с утвърдено ново щатно разписание на специализираното поделение, се съкращава заеманата от него длъжност „пазач/портиер“ след изтичане на 30 дни от получаване на предизвестието, на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ; на същата дата ищецът е получил и покана да представи декларация за това дали страда от заболявания по Наредба № 5/20.02.1987 г. и съответно да представи доказателства, ако страда от такива; със заповед № 12/19.10.2020 г. на управителя на поделението, трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ; съгласно длъжностното разписание, в сила от 01.02.2019 г. в поделението са съществували три щатни бройки за длъжността „портиер“, а съгласно длъжностното разписание, в сила от 01.09.2020 г. и трите щатни бройки за тази длъжност са премахнати; съгласно поименното щатно разписание в станцията, считано от 01.01.2021 г., липсват щатни бройки за длъжността „портиер“. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Доколкото основанието за уволнението е ясно посочено в предизвестието – съкращаване на заеманата от ищеца длъжност „пазач/портиер“, е приел, че работодателят е довел до знанието на работника точното основание за прекратяване на трудовото му правоотношение. По отношение на изпратените до ищеца 2 броя предизвестия, съдът е приел, че първото предизвестие съдържа изявление, че ще бъде прекратен трудов договор от 23.08.2018 г., какъвто не съществува между страните, поради което тази грешка е коригирана с второто предизвестие от 18.09.2020 г., в което вече е посочено и основанието, на което ще бъде прекратено трудовото правоотношение. Преценявайки събраните по делото писмени доказателства, въззивният съд е достигнал до извод, че извършеното съкращаване на щата е реално. На следващо място е изложено, че посочването на длъжност „пазач“, вместо „портиер“, каквато ищецът е заемал в заповедта за прекратяване на трудовия договор, не прави уволнението незаконно, тъй като процесното трудово правоотношение е прекратено с предизвестие, а съгласно чл.335, ал.2, т.1 КТ в тези случай прекратяването настъпва по силата на закона с изтичането на срока на предизвестието, а заповедта има само констативен характер, т.е. работодателят може и да не издаде такава, поради което съдържанието на заповедта е без значение за законността на уволнението. Досежно позоваването от първата инстанция на нарушение на разпоредбата на чл.333 КТ, въззивният съд е посочил, че в исковата молба ищецът не е навел подобен довод за незаконност на уволнението, поради което съдът не е следвало да разглежда изобщо въпроса спазена ли е процедурата на чл.333, ал.1 КТ. Във връзка с доводите на ищеца, че работодателят не е извършил подбор по реда на чл.329, ал.1 КТ, въззивният съд е приел, че в конкретния случай, доколкото са съкратени всички щатни бройки за длъжността „портиер“, работодателят не е имал задължение да извършва подбор. Относно наведените от ищеца доводи за злоупотреба с права от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, съдът е приел, че презумпцията за добросъвестност по чл.8, ал.2 КТ не е оборена от страна на ищеца, тъй като в случая са съкратени и трите бройки за длъжността „портиер“, поради което не може да се направи извод, че съкращаването е извършено единствено с цел да се прекрати трудовия договор с ищеца, а не с оглед нуждите на работата – щатните бройки в поделението от 15 са намалени на 6, а отделно от това новото щатно разписание е прието от управителния съвет на държавното предприятие съгласно чл.55, ал.2, т.2 от устройствения правилник на селскостопанската академия, а не от непосредствения работодател на ищеца.
При изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
По първия въпрос касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 659 от 08.10.2010 г. по гр.д. № 1834/2009 г. на IV г.о., в което е дадено разрешение по въпроса подлежи ли на оттегляне предварително разрешение за уволнение по чл.328, ал.1, т.2 КТ в хипотезата на чл.333, ал.1, т.3 КТ от държавния орган-съответната инспекция по труда. В мотивите на решението е прието, че законодателят е определил момента, към който предварителната закрила трябва да бъде осъществена при прекратяване на трудовото правоотношение , като в случаите когато то се прекратява едностранно с предизвестие на някое от основанията по чл.328, ал.1 КТ, прекратяването настъпва с изтичане срока на предизвестието по арг. от чл.335, т.1 КТ, без връчване на заповед.Разрешението или съгласието трябва да бъдат дадени от съответните органи и получени от работодателя към момента на връчване на предизвестието на работника или служителя, защото предизвестието е крайният акт, с който завършва дейността по уволнението, а заповедта не е конститутивен елемент. Това налага извод, че след като даденото разрешение / съгласие е достигнало до работодателя и е било налично към момента на връчване на предизвестието не може да бъде впоследствие оттеглено, защото са настъпили целените правни последици от връчването на съответния акт за прекратяване на трудовото правоотношение. От така изложените мотиви е видно, че цитираната от касатора практика на ВКС е неотносима към поставения от него въпрос, т.е. не е налице допълнителентия селективен критерий - т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по повдигнатия въпрос.
Макар и да отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване, по повдигнатия втори въпрос също не е налице соченото допълнително основание – противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №3/16.01.2012 г., както и на решение № 163/07.10.2016 г. по гр.д. № 1262/2016 г. на III г.о. и решение № 334/19.12.2013 г. по гр.д. № 1241/2012 г. на IV г.о. От мотивите на обжалваното решение е видно, че даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с посочената задължителна практика. Напротив, то е в пълно съответствие с нея, като съдът задълбочено е изследвал събраните по делото доказателства и е достигнал до извода, че в конкретния случай е налице реално съкращаване на щата, тъй като щатната бройка за длъжността, заемана от ищеца, не само е премахната от щатното разписание, а и самата трудова функция е престанала да съществува, като съдържание на отделна длъжност. Приел е, че в случая и трите щатни бройки за длъжността „портиер“ са съкратени, като е създадена нова щатна бройка за длъжност „общ работник“, чиито трудови функции коренно се различават от тези на съкратената длъжност.
Третият въпрос е повдигнат в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК без изложена обосновка. Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, когато трудовото правоотношение се прекратява с предизвестие, съгласно чл.335, ал.2, т.1 КТ прекратяването настъпва по силата на закона с изтичането на предизвестието, а заповедта има само констативен характер. Доколкото при прекратяване на трудовия договор с отправяне на предизвестие, прекратителният ефект настъпва автоматично, с изтичане на срока предизвестието, то няма значение дали работодателят е издал допълнителен акт и какво е неговото съдържание. Следователно, правнорелевантният момент, към който следва да се прецени законосъобразността на изявлението за прекратяване на трудовото правоотношение, е датата на връчване на предизвестието, като основанието за прекратяване на трудовия договор е това, което е записано н него, а не това, посочено в издадената впоследствие заповед за прекратяването му, която има декларативен характер. С оглед изложеното и доколкото касаторът не твърди наличие на противоречива съдебна практика или необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, нито твърди, че произнасянето по този въпрос се налага поради непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, следва че така поставения въпрос не попада в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Четвъртият въпрос изобщо няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а представлява фактически въпрос, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание.
Последният въпрос също няма характер на правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Последният, с оглед данните по делото, е установил, че ищецът изобщо не твърди наличието на заболяване и съответно не е ангажирал доказателства, че страда от такова в отговор на отправената му от работодателя покана, поради което въпросът спазена ли е процедурата по чл.333, ал.1 КТ, изобщо не следва да се изследва.
Противно на твърденията на касатора в конкретния случай не се разкрива хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидно неправилен ще е съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и в случаите когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност следва да се извежда от мотивите на съдебния акт и не предполага проверка на материалите по делото с обсъжданото в мотивите. В конкретния случай от мотивите на обжалваното решение не се разкрива твърдяната от касатора явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Гореизложеното обуславя извод, че не са налице основанията на чл.280, ал., т.1 и т.3 и ал.2 ГП за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 500,00 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 18/12.05.2021 г., постановено по в.гр.д. № 156/2021 г. по описа на Окръжен съд Шумен.
ОСЪЖДА В. Д. П., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица] да заплати на „Опитна станция по земеделие-Х. К.“ при Държавно предприятие – Научно производствен център, ЕИК 2054076780108, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 500,00 лв. - сторени разноски пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: