Р Е Ш Е Н И Е № 145 гр. София, 16.11.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2412 по описа за 2016 год., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. С. Д. и И. С. Н., двамата от [населено място], чрез пълномощника им адв. Й. К., срещу въззивното решение от 1.03.2016 год. по гр. д. № 110/2016 год. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 27.11.2015 год. по гр. д. № 140/2015 год. на Поморийския районен съд. С него е отхвърлен предявеният от касаторите против [община], представлявана от кмета на общината, установителен иск за собственост на поземлен имот от 1 000 кв. м. ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда с площ 40 кв. м. и гараж, находящ се в землището на [населено място], [община], м. „Д.”, V категория – пасище с храсти, част от имот № 000073, целият с площ от 11 792 кв. м., за който е съставен акт за частна общинска собственост № 3391/17.09.2005 год. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяната му и вместо това предявеният установителен иск за собственост бъде уважен. Ответникът – [община], чрез пълномощника й адвокат Юр. Б., оспорва жалбата по съображенията в постъпилия писмен отговор. Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица - ищците в производството по делото, отговаря на изискванията за редовност и е насочена срещу въззивно решение, допуснато до касационно обжалване с определение № 282 от 28.06.2016 год. В него е прието, че произнасянето по въпроса за приложимостта на придобивната давност по отношение на имоти с оглед статута им към момента на коопериране в ТКЗС противоречи на съдебната практика, приемаща, че селищен характер могат да имат и имоти извън регулационния план, както и по въпроса дали във всички случаи собствеността върху земеделски имот извън регулацията подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ е налице същото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при което е допуснато касационното обжалване на въззивното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът за собственост е отхвърлен, въззивният съд приел, че ищците, сега касатори, не се легитимират като собственици на поддържаното придобивно основание наследствено правоприемство и давностно владение, констатирано с представения нот. акт от 1994 год. на техните наследодатели. Съдът приел, че от съществуващите по делото факти за придобито от наследодателите им владение на основание договор за покупко-продажба с ТКЗС, следва извода, че собствеността върху спорния имот не е запазена в реални граници. Поради това и същата е подлежала на възстановяване по ЗСПЗЗ, като изтеклата придобивна давност не се зачита, съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ до 22.11.1997 год. С оглед липсата на заявяване за възстановяване на собствеността върху този имот и одобряването на плана за земеразделяне за землището на [населено място] през 1994 год. с изтичането на срока по чл. 19 ЗСПЗЗ имотът е станал общинска собственост на основание горната разпоредба на закона. Съдът изложил и съображение за непротивопоставимост по отношение на общината на придобивната давност и с оглед разпоредбата на параграф 1 ЗД на ЗС за спиране на давността за придобиване на имоти, частна държавна или общинска собственост. По въпроса за статута на имот, намиращ се извън регулационния план на населеното място, съдебната практика /Р № 100 от 23.07.10 год. по гр. д. № 3426/08 год. ІV г. о., Р № 249 от 4.07.11 год. по гр. д. № 621/10 год. І г. о. и останалата такава, вкл. цитираната в последното/ приема, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Такива земи могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включвани в блок на ТКЗС, нито причислявани към ДПФ, както и да не бъдат отнемани юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места, със запазване на собствеността върху тях в реални граници, в зависимост дали са били членове на ТКЗС или не. Такива земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, а оттук следва, че относно тях не се прилага чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, нито чл. 19 ЗСПЗЗ. За тях не съществува забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност, вкл. и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 год., доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени. Тази съдебна практика се споделя изцяло от настоящия съдебен състав, включително и относно приетото, че този, който оспорва възможността за придобиване на такъв имот по давност, следва да установи правоизключващото си възражение. С оглед възприетите разрешения в горната съдебна практика, вкл. и останалата приложена към изложението на касаторите, подадената от тях касационна жалба се приема за основателна. Ищците, сега касатори, са обосновали качеството си на собственици на спорния имот - дворно място извън регулацията на [населено място], с площ 1000 кв. м., заедно с построените в него жилищна сграда и гараж, на основание наследствено правоприемство от родителите им и придобивна давност, легитимирайки се с представения нот. акт № 30/94 год. Правният им интерес от установителния иск срещу общината е обоснован от актуването на имота като частна общинска собственост с акт № 3391 от 17.09.2005 год., като част от имот № 000073, с площ 11.792 дка, пасище с храсти, V категория, с посочено основание за актуване чл. 19 ЗСПЗЗ. Въззивният съд приел наличието на данни по делото, че владението върху спорния имот е придобито от наследодателите на ищците на основание договор за покупко-продажба от ТКЗС К. от 1974 год. /т. е. след коопериране на земята/, поради което заключил, че е подлежал на земеделска реституция. Счел, че е приложима разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСВОНИ, поради което и придобивната давност до 22.11.97 год. не може да бъде зачетена в полза на наследодателите на ищците и последните не се легитимират за собственици. Изводът относно статута на имота към момента на коопериране на земите противоречи на събраните по делото доказателства, които въззивният съд е бил длъжен да обсъди във връзка с твърдените факти, като реши делото при съвкупната им преценка. Това не е направено, поради което и въззивното решение като неправилно следва да се отмени, а спорът се реши по същество от настоящата инстанция., тъй като не се налага повтарянето или извършване на нови съдопроизводствени действия, съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК. Действително по делото е представен препис от съдебно решение № 118/21.06.93 год. по гр. д. № 347/92 год. ПРС, оставено в сила с решение на БОС по гр. д. № 948/93 год., с което е отхвърлен предявен срещу С. Д., наследодател на ищците, иск на физически лица за собственост на описания в него имот. Ищците са поддържали предмет на този спор по приключилото дело да е процесният имот и това тяхно твърдение не е оспорено от ответната община. От същото се установява обстоятелството, че съществуващият между физически лица спор по отношение на имота, представлявал „мелница речна”, „къща масивна при мелницата”, е разрешен с влязлото в сила решение, с което претенцията на ищците по това дело е била отхвърлена поради приетото за основателно възражение на наследодателя на настоящите ищци за придобивна давност. Не е зачетено другото поддържано от него деривативно основание – договор с ТКЗС поради липса на нотариална форма, както и поради липса на данни продавачът да е бил собственик на имота, т. е. отречен е статута му на внесен в стопанството имот. В тази насока е и представеното писмо на ОбСЗ-П. до [община] с изх. № 295 от 14.07.2015 год. за липса на информация имотът да е включен в ТКЗС, както и заключението на техническата експертиза относно характера на имота като обитаем, намиращ се в земеделски или др. извънселищна територия, ограден и застроен, което го характеризира като част от земите, изкуствено прибавяни към тези на ТКЗС, „но рядко усвоявани и обработвани от тях…”. Поради това направеният от въззивния съд извод, че спорният имот е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ и е следвало да бъде заявен за възстановяване по чл. 10 и сл. с. з. е неправилен и необоснован. С оглед данните по делото за застроен имот извън регулационния план на селото, предмет на спор за собствеността между физически лица, приключил с отхвърляне на иска срещу наследодателя на ищците поради придобивна давност към 1993 год., са налага извода, че се касае за имот, собствеността върху който е запазена в реални граници и който не е бил отнеман и включван в кооперативното земеползване, поради което и непопадащ към земеделските земи, чиято собственост да подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Същият е запазил характера си на селищен имот, /застроен с воденица, къща още по време на образуване на стопанството, и по настоящем/, и е могъл да бъде обект на придобивната давност и при старата редакция на чл. 86 ЗС, и това е предмет на приключилото съдебно производство по спора с трети лица, претендиращи собствеността му. По делото липсват данни имотът да е внасян в ТКЗС, включван в блок на същото или по някакъв начин да е отнеман от собствениците му, поради което и собствеността е запазена в реалните му граници. Както се приема в цитираната съдебна практика, такива земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, а оттук следва, че за тях не се прилага разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, нито пък подлежат на включване във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. В този фонд се включват само земите, подлежащи на възстановяване, но останали незаявени от бившите собственици в срока по закон, какъвто не е процесният случай с оглед съображенията относно статута на спорния имот. Настоящият състав споделя и приетото в съдебната практика становище /напр. Р 21 по гр. д. № 1327/09 год. ІІ г. о./ относно доказателствената тежест по чл. 154 ГПК при направен довод за наличието на пречки за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, като ответникът следва да докаже правоизключващите или правопогасяващите си възражения - „Ако ответникът твърди, че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост върху един имот по причина, че този имот попада в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ, негова е тежестта да докаже, че имотът е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, т. е., че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ищецът не носи доказателствената тежест да установи обстоятелството, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. че не са били налице предпоставките за издаване на акт за общинска собственост”. Същият следва да установи осъществяването на поддържания от него придобивен способ, което в настоящия случай е постигнато с представения нотариален акт от 1994 год., чиято доказателствена сила не е опровергана от оспорващата я страна – ответната община, която освен това не е и установила възражението си, че имотът попада в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ, на което основание е противопоставяла своите права. При това положение предявеният иск за собственост е основателен. Обжалваното решение е неправилно поради наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което следва да се отмени и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия спорът следва да се реши по същество от касационния съд, като искът бъде уважен. С оглед този изход на делото ответната община следва да заплати направените от касаторите разноски за цялото производство в размер на 5 221.50 лв. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2, във връзка с чл. 291, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивното решение № ІІІ- 24 от 1.03.2016 год. по гр. д. № 110/2016 год. на Бургаския окръжен съд и вместо това постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на [община], че К. С. Д. от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 6 и И. С. Н. от [населено място],[жк], [улица], със съдебен адрес за двамата [населено място], [улица], адвокат Й. К., са собственици на недвижим имот с площ 1 000 кв. м., ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда с площ 40 кв. м. и пристроен към нея гараж, находящ се в землището на [населено място], [община], местност „Д.”, попадащ в имот № 000073, ЕКАТТЕ 47651, V категория, целият с площ 11. 792 дка, описан като „Пасище с храсти” в Акт за частна общинска собственост № 3391 от 17.09.2005 год. Осъжда [община], [населено място], [улица] да заплати на К. С. Д. от [населено място] и И. С. Н. от [населено място], двамата със съдебен адрес в [населено място], [улица], адвокат Й. К., направените по делото разноски в размер на 5 221.50 лв. /пет хиляди двеста двадесет и един лева и 50 ст./. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.