9 Р Е Ш Е Н И Е № 60 София, 07.06. 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова Гълъбина Генчева при участието на секретаря Емилия Петрова като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова гражданско дело №2420 от 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ш. Ш. Д. и М. А. Д., двамата от [населено място], [община], срещу решение №1420/14.03.2017г., постановено по в.гр.д.№22/2017г. по описа на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено, че А. Ш. М. е собственик на основание наследство на ½ идеална част от УПИ II, имот пл.№12 от кв.2 по плана на [населено място], одобрен със заповед №3196 от 1931г., с площ от 1654кв.м., както и на ½ идеална част от построените в същия имот двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 72 кв.м. и гараж със застроена площ от 24 кв.м., ответниците са осъдени да предадат владението на имота до размера на притежаваната от А. М. идеална част и частично е отменен издадения за същия имот нотариален акт за собственост №3 от 07.01.2013г., т.I, дело №3/2013г. на нотариус В. Б. с рег.№507, вписан в Служба по вписванията с вх.рег.№8 от 07.01.2013г., акт 7, том I, дело №6, за частта над ½ идеална част от правото на собственост върху описаните в същия нотариален акт УПИ, жилищна сграда и гараж. С определение №569/04.12.2017г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване е допуснато на основание на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса за значението на предварителната уговорка с наследодателите за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота и дали е необходимо още приживе на наследодателя тази негова воля да бъде доведена до знанието и на останалите лица, които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата смърт, както и има ли значение обстоятелството, че при изразяването на тази воля са присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, както и поради необоснованост. Излагат съображения, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не се е произнесъл по изложените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост на решението на първоинстанционния съд, както и че неправилно е приложил и тълкувал нормата на чл.79 ЗС, като не е отчел релевантния факт, че родителите приживе са предали владението върху имота на Ш. Ш. Д. и от момента на предаване на владението до смъртта на родителите в негова полза е изтекъл предвиденият в закона давностен срок. Поддържат, че след като ищците не са оборили презумпцията на чл.69 ЗС, то изводът на съда, че А. М. е съсобственик на имота по наследство е неправилен, доколкото към момента на настъпване на смъртта на родителите имотът вече не съществува в техния патримониум. С оглед на това считат, че неправилно съдът, обсъждайки възражението им за придобивна давност, е разгледал само периода след смъртта на родителите. Поддържат също така, че съдът неправилно е тълкувал и показанията на свидетелите, като не е кредитирал доведените от тях свидетели, които са близки и съседи, а необосновано е дал вяра на свидетели, които дори не ги познават и не знаят къде точно се намира процесният имот. Молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен, като им бъдат присъдени направените по делото разноски. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба А. Ш. М. и И. Ю. М. изразяват становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излагат и в писмена защита, постъпила по делото в определения от съда по реда на чл.149, ал.3 ГПК срок. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290, ал.1 и чл.293 ГПК, приема следното: А. Ш. М. е предявила по реда на чл.108 ЗС иск за признаване право на собственост, придобито чрез наследяване върху ½ идеална част от процесния имот и предаване на владението, а при условията на евентуалност, в случай че правото й на собственост по наследство от починалите й родители Ш. А. Д. и Ф. А. Д. не бъде признато, А. Ш. М. и И. Ю. М. бъдат признати за собственици на процесната 1/2 идеална част от имота на основание упражнявано от тях давностно владение. В подадения отговор на исковата молба Ш. Ш. Д. и М. А. Д. са въвели възражение за придобивна давност с твърдението, че владението е било предадено на Ш. Ш. Д. от неговите родители приживе и той е упражнявал повече от 20 години фактическата власт с явното съзнание и без противопоставянето на родителите. В обжалваното решение от фактическа страна за безспорно е прието, че А. Ш. и Ш. Ш. са брат и сестра, чиито общи наследодатели са родителите им Ш. А., починал през 1995г. и Ф. А., починала през 2000г., както и че приживе наследодателите са се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка /№14, том I, дело №19/1982г. по описа на РС-Гоце Делчев/, с който са признати за собственици на процесния имот на основание давностно владение. За безспорно, а и за установено от гласните доказателства, е прието също така, че наследодателите са живели в имота до смъртта си заедно с децата си – А. М. до момента, в който е сключила брак и се е преместила да живее при съпруга си в [населено място] /29.07.1977г./, по-късно в Република Турция, както и с Ш. Ш. Д., който заедно със своето семейство продължава да живее и да стопанисва имота. За безспорно е прието, че след смъртта на наследодателите, съответно през 1995г. и 2000г., постоянната фактическа власт върху имота се упражнява само от Ш. Ш. Д., който заедно със семейството си живее постоянно в имота, стопанисва изяло дворното място и жилището. Прието е, че А. М. след сключването на брак с И. М. е заживяла първоначално в [населено място], а впоследствие /от 1989-1990г./ и към момента живее постоянно в Република Турция, като посещава имота рядко – по време на пребиваванията си в Република България. Прието е за установено от показанията на свидетелите Б. и А., че не знаят А. да се е отказвала от наследството на родителите си в [населено място] и от разговорите с нея останали с впечатление, че има имот в това село, като И. споделял с тях около 2012-2013г., че имат проблеми с имота на А. в [населено място]-братът на А. искал да обсеби имота. С оглед на това е прието за безсъмнено, че А. М. не е променила през годините отношението си към процесния имот, като го е възприемала като свой наследствен наред с брат й в качеството им на наследници на почналите им родители, независимо от факта, че не е живяла постоянно в него и не го е ползвала фактически. Изложени са съображения и за значението на представения по делото договор за дарение от 22.05.1984г., с който Ш. А. Д. и Ф. А. Д. са заявили, че като дарители прехвърлят безвъзмездно правото на собственост и фактическото владение върху имота на сина си Ш. Ш. Д.. Въз основа на заключенията на изслушаната по делото графологическа експертиза и показанията на разпитаните по делото свидетели, които са присъствали на подписването на договора, включително такива, които са посочени като свидетели и в самия договор, е прието, че оспорването на автентичността на документа не е доказано. Доколкото обаче договорът не е бил изготвен във формата на нотариален акт е прието, че същият следва да бъде ценен единствено и само като частен диспозитивен документ, който удостоверява материализираните в него волеизявления на страните. Прието е, че няма данни тези изявления да са станали известни на А. М. и в този смисъл е прието, че не е установено след смъртта на наследодателите Ш. Ш. Д. да е осъществявал фактическата власт върху имота с намерение за своене по отношение на имота в цялост, както и че липсват доказателства в периода след съставяне на договора от 22.05.1984г. да е осъществявал върху имота владение само за себе си, демонстрирайки собственически претенции по отношение на родителите и сестра си, както и на трети за семейството лица. Прието е, че Ш. и М. Д. са изявили волево субективния елемент на владението /намерение за своене/ едва чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка в началото на 2013г. и не е установено до този момент да са манифестирали различно отношение към имота от това на обикновени владелци – живели са в имота, но до смъртта си в имота са живели и родителите на Ш., за които всички са знаели, че са били собственици на имота. Изложени са съображения, че според даденото от ОСГК на ВКС тълкуване в т.2 на ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г., за да придобие по давност право на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането във владение, като с тези действия по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици и в този случай презумпцията на чл.69 ЗН е неприложима. Прието е, че ако се позовава на придобивна давност, съсобственикът трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като това завладяване и промяната в намерението трябва да се манифестира пред тях чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Прието е, че по делото тези обстоятелства не са доказани при условията на пълно и главно доказване – не са ангажирани доказателства още от началото на 1984г. Ш. и М. Д. да са започнали да владеят за себе си процесния имот по отношение на всички останали трети за собствеността лица, вкл. и най-вече по отношение на А. М.; не са ангажирани доказателства тя да е научила или да е била уведомена за сключването на договора от 1984г., респ. за това, че родителите й са предали владението върху собствения им имот на брат й; тя е продължила да посещава имота, когато е била в България, вкл. и след 1984г.; била е наясно, че брат й ползва имота, живее в него и го поддържа, но не като собственик, а като наследник. С оглед на това е прието, че владението на Ш. и М. Д. е било скрито, не е било манифестирано пред А. М., която поради този му характер не е била в състояние да предприеме съответните действия по защита на собствеността си, като са изложени съображения, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност и не може да се черпят права от поведение по време, когато собственикът няма възможност поради неведение да се брани. Така изложените от въззивния съд съображения по приложението на чл.79 ЗС противоречат на възприетото трайно и непротиворечиво в практиката на ВКС становище, според което когато владението върху недвижим имот е установено чрез предаване от предишния собственик или владелец и няма данни фактическата власт да е отнета, действа презумпцията на чл.69 и чл.68 ЗС и се приема, че имотът се владее за себе си, като при извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна власт върху притежаван от общ наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността /решение №32/08.02.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№4591/2015г. и решение №3/25.02.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№3973/2015г./. Когато е налице такава предварителна уговорка с наследодателя, като едновременно с това е предадено и владението, не е необходимо приживе на наследодателя тази негова воля да се доведе до знанието на останалите лица, които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата смърт. Обстоятелството, че при изразяването на такава воля за предаване на владението са присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда, удостоверява, че фактическата власт е установена явно. В настоящия случай, след като по делото е установено, че приживе на 22.05.1984г. Ш. А. Д. и Ф. А. Д. са заявили, че предават владението на процесния имот на сина си Ш. Ш. Д., като тази тяхна воля изрично е отразена в представения по делото писмен договор за дарение и в присъствието на свидетели, неправилно въззивният съд е приел, че е било необходимо тези изявления да станат известни на А. М., което е прието за пречка за установяване на самостоятелна фактическа власт от Ш. Ш. Д. и неговата съпруга М. Д.. Както вече беше отбелязано по-горе, известяването на трети лица за волята на собственика да предаде другиму владението върху своя имот, не е необходимо. Законът не установява подобно изискване като предпоставка за установяването на самостоятелна фактическа власт от лицето, на което собственикът я предава, нито задължава собственика да уведомява който и да е друг правен субект за намеренията си за бъдещото упражняване на правомощията, свързани с притежаването на правото на собственост върху недвижим имот. Така установеното владение не може да се определи като скрито само по причина, че трети лица не са били уведомени за предаването му, след като по отношение на собственика на имота фактическата власт е установена явно, без насилие и дори с негово съгласие. И след като в представения по делото договор от 22.05.1984г. изрично се съдържа изявлението на Ш. А. Д. и Ф. А. Д., че предават владението върху имота на Ш. Ш. Д., неправилно въззивният съд е приел, че липсват доказателства в периода след съставянето на договора от 22.05.1984г. Ш. Ш. Д. да е осъществявал върху имота владение само за себе си, както и че владението му е било скрито, тъй като не е било манифестирано спрямо А. М.. От съдържащата се в договора от 22.05.1984г. уговорка следва, че още от момента на извършеното при сключването му предаване на владението, Ш. Ш. Д. е установил самостоятелна фактическа власт върху процесния недвижим имот с намерение за придобиване на собствеността, като владението му е било явно, доколкото упражняването му е било известно на собствениците Ш. А. Д. и Ф. А. Д.. В подобна хипотеза, както е прието и в ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС, намира приложение презумпцията на чл.69 ЗС. Ш. Ш. Д. е установил фактическата власт през 1984г. с намерение за своене и е упражнявал тази фактическа власт явно, необезпокоявано и непрекъснато до смъртта на Ш. А. Д. /31.05.1995г./. Периодът на упражняване на фактическата власт е достатъчен за придобиване правото на собственост върху процесния имот по давност още приживе на наследодателя, поради което неправилно въззивният съд е приел, че Ш. Ш. Д. и А. Ш. М. са придобили и притежават имота в съсобственост по наследство. След като придобивната давност в полза на Ш. Ш. Д. е изтекла още през 1994г., следва да се приеме, че към момента на смъртта си Ш. А. не е притежавал идеална част от правото на собственост върху процесния недвижим имот, т.е. това право не се е включвало в откритото с неговата смърт наследство, като същият извод следва да бъде направен и по отношение правата на Ф. А. Д.. С оглед на това следва да се приеме, че А. Ш. М. не е придобила при наследяването на своите родители права върху процесния недвижим имот. Ирелевантно за спора е обстоятелството, че в договора от 22.05.1984г. наследодателите са посочени с имената Ш. А. Д. и Ф. А. Д., макар по делото да не се спори, че към тази дата официално са носили имената С. А. Д. и Ф. А. Д.. След като от изслушаната по делото експертиза и от показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че именно те са положили подписите под договора и са изразили съдържащите се в договора изявления, погрешното изписване на имената им не опорочава волята за предаване на владението. Изводът на въззивния съд, че предявеният от А. Ш. М. иск за признаване правото на собственост като придобито по наследство и предаване по реда на чл.108 ЗС на владението върху ½ ид.част от процесния имот противоречат на събраните по делото доказателства, от които се установява, че към момента на смъртта си наследодателите Ш. А. Д. и Ф. А. Д. не са притежавали правото на собственост върху имота, поради което по реда на чл.293, ал.2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това спорът бъде решен по същество, като предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен. Според установеното в разпоредбата на чл.271, ал.3 ГПК правило решението на въззивния съд следва да бъде отменено изцяло и предявените искове бъдат отхвърлени и по отношение на А. Ш. Д. и Ш. Б. Д., като делото бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по предявения от А. Ш. М. и И. Ю. М. при условията на евентуалност иск за признаване правото на собственост върху процесната ½ идеална част от имота като придобита на основание упражнявано от тях давностно владение. С оглед обстоятелството, че като неоснователен се отхвърля само главния иск, но производството по евентуалния все още не е приключило, разноски в настоящето производство не следва да бъдат присъждани. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №1420/14.03.2017г., постановено от Окръжен съд-Благоевград по в.гр.д.№22/2017г. и потвърденото с него решение №3308/14.10.2016г., постановено по гр.д.№709/2013г. по описа на РС-Гоце Делчев и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявеният от А. Ш. М. срещу Ш. Ш. Д., М. А. Д., А. Ш. Д. и Ш. Б. Д. иск за признаване като придобито по наследство на правото на собственост върху ½ идеална част от УПИ II, имот пл.№12 от кв.2 по плана на [населено място], одобрен със заповед №3196 от 1931г., с площ от 1654кв.м., при граници: от изток -УПИ VI - читалище на [община], от юг - улица, от североизток - УПИ V на наследници на В. Н., от запад - УПИ I на Г. К. и А. С., от северозапад - УПИ III на Ю. Б., както и на ½ идеална част от построените в същия имот двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 72кв.м. и гараж със застроена площ от 24кв.м. и за предаване по реда на чл.108 ЗС на владението върху този имот. ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Благоевград за произнасяне по предявения в условията на евентуалност от А. Ш. М. и И. Ю. М. срещу Ш. Ш. Д. и М. А. Д., А. Ш. Д. и Ш. Б. Д. иск за признаване като придобито на основание упражнявано давностно владение право на собственост върху ½ идеална част от същия имот, а именно УПИ II, имот пл.№12 от кв.2 по плана на [населено място], одобрен със заповед №3196 от 1931г., с площ от 1654кв.м., както и на ½ идеална част от построените в същия имот двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 72кв.м. и гараж със застроена площ от 24кв.м. и искането за частична отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК на издадения нотариален акт за собственост №3 от 07.01.2013г., том I, дело №3/2013г. на нотариус В. Б. с рег.№507 за разликата над ½ идеална част от имота. Решението е окончателно. Председател: Членове: