Р Е Ш Е Н И Е
№ 164
гр.София, 29 юли 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЛАДА ПАУНОВА
при участието на секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора от ВКП ПЕНКА МАРИНОВА
като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 525/2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба от подс. И. К. К. срещу въззивно решение № 15 от 29.02.2016г. по внохд № 286/2015 г. по описа на Апелативен съд гр. Бургас, с позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК.
С присъда № 91 от 06.10.2015г., постановена по нохд № 300/2015г. по описа на Ямболския окръжен съд, подсъдимият И. К. К. е признат за виновен в това, че на 17.01.2012г., около 17.50 часа при управление на МПС, лек автомобил „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] със скорост 87.4 км в час, нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 21, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, в резултат на което предизвикал ПТП и причинил по непредпазливост смъртта на Й. С. Н., като деянието е извършено в пияно състояние при наличие на алкохол в кръвта с концентрация 2.49 промила, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на три години „лишаване от свобода“, което да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим. Подсъдимият И. К. е признат за невинен в това да е нарушил правилата за движението по пътищата по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. На основание чл. 343Г от НК подсъдимият К. е лишен от правото да управлява МПС за срок от четири години.
Съдът е осъдил подсъдимия да заплати на С. Д. Г. сумата от 80 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 17.01.2012 г., като за разликата до 200 000 лв. гражданският иск е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Ямболският окръжен съд се е произнесъл по възлагане на разноските в тежест на подсъдимия.
Присъдата е била предмет на въззивна проверка по въззивни жалби на защитника на подсъдимия и на повереника на частните обвинители И. В. А., В. В. Н. и на гражданския ищец С. Д. Г.. С решение № 15 от 29.02.2016 г. по внохд № 286/2015 г. на Бургаския апелативен съд, НО, присъда № 91/06.10.2015 г., постановена по нохд № 300/2015 г. е била потвърдена. Със същото решение подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец С. Д. Г. направените от последния разноски за ангажиране на повереник.
В касационната жалба срещу въззивното решение се заявяват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Във връзка с оплакването по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, се навеждат доводи за неправилност на възприетото нарушение на правилата за движение по чл. 16, ал. 1, т. 1 и 15, ал. 1 от ЗДвП. По отношение оплакването по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, се изразява недоволство от размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“ и се претендира, че са налице основанията за прилагане на института на условно осъждане по чл. 66, ал. 1 от НК. Излагат се съображения за неправилно възприети отегчаващи вината обстоятелства, както и за надценяване на значението на наложените на подсъдимия административни наказания. Възразява се срещу отдаването на приоритет на генералната превенция с отказа да се приложи института на условното осъждане. Прави се искане за изменение на атакуваното решение, като бъде намален размера на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ и бъде отложено изтърпяването му на основание чл. 66, ал. 1 от НК.
В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. К. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Пледира за прилагане на института на условното осъждане.
Адв. К. – преупълномощен повереник на частните обвинители А. и Н. и на гражданския ищец Г., моли касационната жалба да бъде оставена без уважение.
Частните обвинители И. В. А. и В. В. Н., както гражданският ищец С. Д. К. не участват лично в касационното производство.
Представителят на ВКП пледира подадената жалба да бъде оставена без уважение и решението на въззивния съд да бъде оставено в сила.
Подсъдимият К. моли изтърпяването на наказанието лишаване от свобода да бъде отложено.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваното решение в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Извършената от ВКС проверка за наличието на сочените в жалбата касационни основания, сочи на извод за НЕОСНОВАТЕЛНОСТ на касационната жалба.
Производството пред първоинстанционния съд е проведено по реда на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. В рамките на тези фактически обстоятелства, възражението в касационната жалба за допуснато нарушение на материалния закон с възприемане на извършено от подсъдимия за нарушение на чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП е основателно, но не изцяло по изложените в жалбата съображения.
Известно е, че нормата на чл. 343, ал. 1 от НК е бланкетна и следва да бъде изпълнена с други законови норми, които не се съдържат в НК. Тази норма се запълва от правилата, уреждащи движението по пътищата, като поведението на водача се преценява от гледна точка на нормите на ЗДвП и ППЗДвП. Основание за ангажиране на наказателната отговорност на водача на МПС е нарушаването на конкретни правила за движение, разбира се, при наличие на другите съставомерни признаци на престъплението. Поради това, е необходимо да се прецени дали е извършено нарушение и дали настъпилия съставомерен резултат е в пряка причинно-следствена връзка с нарушаването на конкретни правила за движение.
В настоящия случай от фактическа страна е прието, че подсъдимият е управлявал лекия си автомобил по [улица]в [населено място], по дясната пътна лента и е започнал преодоляване на ляв завой със скорост от 87.4 км/ч., която била над разрешената за населено място /50 км/ч./ и не била съобразена с радиуса на завоя, поради което К. изгубил контрол над управлението на автомобила и същият изпаднал в безконтролно аварийно движение. Вследствие на това при излизането от завоя той навлязъл в лентата за насрещно движение и последвал удар между управлявания от подсъдимия автомобил и движещата се в същата лентата пешеходка Й. С. Н..
Изложената фактическа обстановка налага извода, че подсъдимият е допуснал нарушение само на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Единственото нарушение, което е каузално по отношение на ПТП, е именно нарушаването на режима на скоростта. Превишената и несъобразена с радиуса на завоя скорост е довела до загубване на контрол над моторното превозно средство и настъпване на фаталния удар с пешеходката Й. Н.. Нарушението на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП е причината автомобилът да изпадне в безконтролно аварийно движение наляво, навлизайки в насрещната лента за движение. Следователно само превишаването на допустимата скорост от 50 км/ч. е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат и деецът неправилно е бил признат за виновен в допуснато нарушение на чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Не се обосновава нарушение на посочените правила за движение, защото навлизането в лентата за насрещно движение и неспазването на изискването водачът да се движи възможно най-вдясно по платното за движение, са фактически резултат от изгубването на контрол върху управлението на автомобила, което пък е последица от движението с превишена скорост. Навлизането в левия завой със скорост от 87.4 км/ч. е довело до загуба на контрол върху управлението и до безконтролно аварийно движение на автомобила, управляван от подсъдимия, дъгообразно наляво към левия край на пътното платно. Ако подс. К. беше управлявал автомобила с разрешената за населено място скорост, нямаше да се стигне до безконтролно движение на автомобила и съответно – до навлизането му в лентата за насрещно движение.
При тези констатации обаче, не се налага намеса на касационната инстанция, защото осъждането на подсъдимия е по бланкетен състав, като несъмнено е установено допуснато от него нарушение на правилата за движение, което е в причинна връзка с настъпилия резултат.
Оплакването за явна несправедливост на наложеното на подс. К. наказание за престъплението по чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК е развито както на плоскостта на несъответствие на размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“ с обстоятелствата, влияещи върху отговорността, така и във връзка с отказа да бъде приложен института на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 от НК.
Касационната инстанция намира, че липсва очевидна диспропорция между наложеното на подс. К. наказание с обществената опасност на деянието и на дееца. Правилно като смекчаващи вината обстоятелства инстанциите по същество са отчели чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни, семейния и социалния му статус, а също са отчели и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Оценката на тези обстоятелства е довела до законосъобразен извод, че същите не обуславят приложените на чл. 55 от НК, но при определяне на наказанието по реда на чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК, обосновават реализиране на наказателната отговорност под средния предвиден в закона размер. Правилно са били съобразени и отегчаващите отговорността обстоятелства, свързани както с деянието, така и с дееца.
Въззивният съд не е допуснал претендираното от касатора нарушение на закона, като е ценил като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство установеното високо съдържание на алкохол в кръвната му проба – 2,49 промила. Както е посочено в Решение № 1190/1977г. на ІІІ Н.О. на ВС, наличието на голямо количество алкохол, констатирано в кръвта на водача на МПС, не е само въпрос на квалификация на деянието, но може да бъде прието като отегчаващо обстоятелство по чл. 54 от НК. В Решение № 42/1980г. на ОСНК също се сочи, че „тежката степен на алкохолна интоксация, макар и да е квалифициращ елемент от състава на транспортното престъпление, е същевременно и отегчаващо обстоятелство, защото управляването на моторно превозно средство в такова състояние завишава степента на обществената опасност на деянието и дееца, понеже представлява голяма опасност за останалите участници в движението и за гражданите“. Следователно, в рамките квалифициращия признак „пияно състояние”, констатацията за значителна употреба на алкохол от водача, съществено надвишаваща 0,5 промила, каквато е установена в случая, е обстоятелство, влияещо върху наказателната отговорност в посока на нейното отегчаване, защото съществената алкохолна консумация значително понижава пригодността на водача за управление на МПС.
Неоснователно е възражението срещу възприемането като отегчаващо вината обстоятелство на значителното превишение на разрешената скорост. Независимо, че нарушението на режима на скоростта е елемент от обективната страна на деянието, разрешената скорост в конкретния казус е била превишена драстично, като подс. К. е управлявал автомобила си със скорост 87.4 км/ч. при разрешена такава 50 км/ч., и то в населено място. Значителното превишение на скоростта не може да остане извън вниманието на съда при решаване на въпроса за наказателно правните последици от извършеното, понеже то съществено увеличава риска от настъпване на вредоносен резултат, което обосновава преценка за завишена степен на обществена опасност на деянието и на дееца.
Констатацията, извършена от касационната инстанция, за това, че подсъдимият не е нарушил правилата за движение по чл. 15, ал. 1 и по чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, не може да обоснове допълнително смекчаване на наказателно правното положение на К.. Това е така, понеже макар да се установява само едно нарушение на правилата за движение – това, забраняващо превишаване на разрешената скорост, то е драстично по същността си. Освен това, индивидуализацията на наказанието не съставлява механичен сбор от смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, а определянето му е единен логически процес на цялостна оценка на обстоятелствата, при които е извършено престъплението, при съобразяване на целите по чл. 36 от НК. Поради това, определеното след редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК наказание на подс. К. три години лишаване от свобода, е в съответствие с обстоятелствата, влияещи върху отговорността и е в унисон с целите на генералната и специалната превенция.
Оплакването в касационната жалба за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 5, т. 2 от НПК, също не може да бъде възприето като основателно.
В решението си контролираният съд е извършил дължимата преценка на обстоятелствата, визирани в разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. За прилагане на института на условното осъждане законът въздига две задължителни условия – наложеното наказание „лишаване от свобода“ да е до три години и подсъдимият да не е осъждан преди това на „лишаване от свобода“ за престъпление от общ характер. Наред с това обаче, съдът е задължен да направи преценка дали за действителното поправяне и превъзпитание на дееца е необходимо той да изтърпи ефективно наложеното му наказание. Процесът на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд във връзка с решаване на този въпрос, е внимателно мотивиран и проследим.
Като правилни следва да бъдат споделени съображенията на въззивния съд, че поправянето и превъзпитанието на подсъдимия може да бъде реализирано единствено чрез ефективно изтърпяване на наказанието, понеже то ще спомогне за необходимата преоценка и осмисляне на поведението на К. в насока бъдещо недопускане на управление на МПС след употреба на алкохол и за съобразяване с правилата за движение. Отказът да бъде приложен института на условното осъждане правилно е бил мотивиран въз основа на обстоятелствата за значително висока концентрация на алкохол в кръвта на водача, за управление на автомобила със скорост, съществено надвишаваща допустимата, при това в населено място. Всички тези обстоятелства, характеризиращи деянието и съставляващи проекция на личността на дееца, обосновават необходимост от сериозна корекция на поведението му, която не може да бъде постигната чрез отлагане изпълнението на наказанието.
По-нататък, възражението на касатора срещу възприемането, при решаване на въпроса за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК, на извършените от подсъдимия нарушения на правилата за движение, за които е бил наказан по административен ред, имат частично основание. Няма спор, че многократното санкциониране на подсъдимия по административен ред действително представлява отегчаващо обстоятелство. Но неговото значение при отговора на въпроса дали за поправянето и превъзпитанието на дееца е необходимо ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, следва да се преценява не само формално - единствено с оглед броя на нарушенията, а като се извърши анализ на давността, честотата, естеството, сериозността на нарушенията и др. В настоящия случай, видно от справката от КАТ, подс. К. за периода 2003г. - 2012г. е санкциониран шест пъти, като по-голяма част от нарушенията са с голяма давност. Тези обстоятелства сочат, че не следва да се надценява значението на наложените на подсъдимия административни наказания за нарушения на правилата за движение. При все това, обсъдените вече характеристики на деянието и на дееца, са достатъчни да обосноват ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ за постигане на целите на индивидуалната превенция.
Касационният съдебен състав не се съгласява с доводите в жалбата за това, че при решаване на въпроса за изтърпяване на наказанието, е бил отдаден приоритет на генералната превенция. Действително, за приложението на условното осъждане е необходимо са се разгледа преди всичко въпросът дали подсъдимият може да бъде поправен без изтърпяване на наказанието, но съдът е длъжен да направи преценка и с оглед нуждите на генералната превенция, защото и тя е цел на наказанието /В този смисъл, Решение № 386/1973г. на 1-во НО на ВС/. Поради това, съвкупността от обстоятелства, свързани с личността на подсъдимия и демонстрираното от него при осъществяване на деянието грубо несъобразяване с правилата за движение, е била правилно преценена във връзка с динамиката и разпространеността на престъпленията по транспорта. С оглед на изложеното, неоснователна е претенцията за неправилен отказ за прилагане на условното осъждане.
Поради тези съображения, не може да бъде удовлетворено искането в касационната жалба за изменение на атакувания съдебен акт с намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание и за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 15 от 29.02.2016г., постановено по внохд № 286/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |