Р Е Ш Е Н И Е № 203 гр. София, 05 декември 2017 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1021 по описа за 2017 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. Ж. Я. и по жалба на частните обвинители Г. Г. Д., С. Д. Д. и Г. Д. Д., срещу решение на Бургаски апелативен съд № 121 от 17.08.2017 г, по ВНОХД № 149/17, с което е изменена присъда на Бургаски окръжен съд № 43 от 28.02.2017 г, по НОХД № 58/17, като са увеличени размерите на наложените наказания на три години и четири месеца „лишаване от свобода” и пет години „лишаване от право да се управлява моторно превозно средство”, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 29.11.2015 г, в к. к. „име”, [община], обл. /населено място/, при управление на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на Д. Х. Д., като деянието е извършено след употреба на наркотично вещество и на пешеходна пътека, с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 НК вр. чл. 373, ал. 2 НПК вр. чл. 58 а, ал. 1 НК, е осъден на „лишаване от свобода”, за срок от две години и осем месеца, при „общ” режим, и „лишаване от право да управлява МПС, за срок от четири години. С жалбата на подсъдимия се релевират всички касационни основания, с акцент на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Сочи се, че неправилно е интерпретирано поведението на пострадалия преди настъпване на инцидента, откъдето се явява неправилен и изводът относно липсата на съпричиняване, че не следва да се квалифицира деянието като извършено „след употреба на наркотични вещества”, тъй като тяхната употреба не е повлияла на способността на водача да управлява превозното средство, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо / по размер и по начин на изтърпяване /. С жалбата на подсъдимия се правят алтернативни искания: за връщане на делото за ново разглеждане или за смекчаване на наложеното наказание чрез редуцирането му по размер, а по отношение на наказанието „лишаване от свобода” да бъде приложен чл. 66 НК. С жалбата на частните обвинители се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Сочи се, определеното от въззивния съд наказание е занижено и оттам, явно несправедливо. Иска се делото да бъде върнато за ново разглеждане с оглед влошаване на положението на подсъдимия. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата, депозирана от подсъдимия, и за оставяне без уважение на другата жалба. Подсъдимият моли жалбата му да бъде уважена. Повереникът на частните обвинители счита, че следва да бъде уважена жалбата, подадена от неговите доверители. Намира, че жалбата на подсъдимия е неоснователна. Жалбоподателите Г. Д. и С. Д. се присъединяват към становището на повереника си. Жалбоподателят Г. Д. не участва лично в производството пред ВКС. Представителят на ВКП счита, че двете жалби са неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. Подсъдимият е признал фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти, а да се ползват събраните на досъдебното производство. В посочената хипотеза съдът приема за установени фактическите положения, отразени в обвинителния акт, и въз основа на тях извежда правните си изводи. Деянието се квалифицира съобразно признатите фактически положения, залегнали в обвинителния акт, като съдът не разполага с възможност да приеме правна квалификация, която не е съответна на признатите факти. По настоящето дело, в обвинителния акт е отразено, че в кръвта на водача е намерен метаболит на тетрахидроканабинола, установяващ употребата на тетрахидроканабинол, представляващ наркотично вещество от категорията на високорисковите. Наличието на такова вещество е достатъчно основание за квалифициране на деянието по чл. 343, ал. 3 НК, без значение дали това е повлияло на способността на водача да се справи адекватно със задълженията си по ЗДП. Следователно, забраната за управление на превозно средство след употреба на наркотично вещество е абсолютна и по това се различава от забраната, касаеща управление след употреба на алкохол, която е относителна / тя се отнася за управление с концентрация на алкохол в кръвта на водача над 1, 2 на хиляда /. Ето защо, когато сред признатите факти по чл. 371, т. 2 НПК фигурира такъв относно управление на превозното средство след употреба на наркотични вещества, съдът е задължен да квалифицира деянието по чл. 343, ал. 3 НК, каквато квалификация е възприета и по настоящето дело. На следващо място, неоснователно се възразява срещу становището на съда, касаещо поведението на пешеходеца преди пътния инцидент. В обвинителния акт е отбелязано, че пострадалият Д. и св. Д. са се намирали на пешеходната пътека и са предприели пресичането й, когато подсъдимият е приближавал с автомобила си. От момента, в който водачът е възприел знака, указващ пешеходна пътека, той е следвало да намали скоростта или да спре, за да пропусне пресичащите пешеходци. Той не е сторил това, а е избрал да управлява със скорост от 79 км/ч, при максимално допустима за градски условия от 50 км /ч. Следователно, пострадалият пешеходец е имал предимство на преминаване през пътя / на пешеходната пътека /, а подсъдимият е имал задължението да намали скоростта или да спре, за да го пропусне. Вярно е, че св. Д. е останала на място, изплашена от приближаващия автомобил, но това не означава, че същото е следвало да стори и нейният съпруг / пострадалият /, който е пресичал правомерно и е считал, че ще му бъде осигурено предимството. Ето защо, правилно е становището, че пострадалият пешеходец не е допринесъл за настъпване на престъпните последици, откъдето и изводът за липса на съпричиняване е верен и се споделя от настоящата инстанция. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не са допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, поради което не може да бъде уважено искането за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление / материалният закон е приложен правилно /, както и не са налице условия за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаски апелативен съд / не са допуснати съществени процесуални нарушения, които биха обусловили такава необходимост /. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е направил собствен анализ на обстоятелствата по чл. 54 НК и е обсъдил целите по чл. 36 НК, при което е достигнал до верни изводи относно справедливостта на наказанието. Касае се за висока степен на обществена опасност на деянието, която произтича, от една страна, от допуснатите груби нарушения на правилата за движение, а, от друга страна, от създадената реална опасност от увреждане на другия пресичащ пешеходец св. Д., която опасност не е реализирана по причина, извън волята и поведението на дееца. Висока е и степента на обществена опасност на дееца, проявена чрез деянието, очертана от механизма на произшествието: преминаване с висока скорост през пешеходна пътека, и от характеристиката на подсъдимия като водач, който многократно е санкциониран за несъобразяване с правилата за движение, но наложените административни наказания не са способствали за неговото поправяне и той е продължил да управлява по начин, който застрашава сигурността на останалите участници в движението / в тази насока е приложената справка от КАТ /. Като смекчаващи отговорността обстоятелства са оценени младата възраст на подсъдимия, добрите му характеристични данни, чистото му съдебно минало, статусът му на студент, изразеното съжаление за стореното. С оглед на изложеното, определеното за изтърпяване наказание три години и четири месеца „лишаване от свобода” / наказанието е получено след редукцията по чл. 58 а, ал. 1 НК / и пет години „лишаване от право да се управлява МПС”, което не подлежи на редукция, съгласно чл. 58 а, ал. 5 НК, са съответни на обстоятелствата, релевантни за наказателната отговорност и могат да изпълнят целите по чл. 36 НК, откъдето и следва, че е изпълнен законовият критерий за справедливост, визиран в чл. 348, ал. 5 НПК. Ето защо, исканията на жалбоподателите за преразглеждане на наказанието / в насока на смекчаване или в насока на завишаване чрез отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане / са неоснователни и не могат да бъдат уважени. По тези съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, III НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 121 от 17.08.2017 г, по ВНОХД № 149/17. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: