1 5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 258 гр. София, 13.05.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1505 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. В. Р. чрез пълномощника му адвокат К. Н. срещу решение № 11637 от 21. 07. 2020 г. по в. гр. д. № 5777/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав в частта, с която е потвърдено решение № 6334 от 30. 08. 2018 г. по гр. д. № 6746/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, I - 9 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу „ЗД „Бул инс““ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 1. 07. 2016 г., за разликата над уважения размер от 10 000 лв. до предявения размер от 30 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът сочи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Оспорва изводите на съда за наличието на принос на пострадалия ищец за настъпване на вредоносния резултат. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено по изложените в жалбата съображения. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касатора и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че процесното ПТП е настъпило на 1. 07. 2016 г. в [населено място] по ул. Ж. Г., която се състои от едно платно и е предназначена за двупосочно движение, в светлата част на денонощието; застрахованият при ответника л. а. Мерцедес се е движил по улицата в дясна пътна лента със скорост от 30 км/ч, а ищецът пешеходец е предприел пресичане на улицата от дясно наляво спрямо движението на автомобила, като водачът на автомобила и пешеходецът са имали видимост един към друг и водачът е имал възможност да спре, ако се е движил с около 13 км/ч за спокоен ход на пешеходеца и 11 км/ч при бърз ход. Въззивният съд е формирал извод за наличие на противоправно и виновно поведение на застрахования водач с оглед допуснатите от него нарушения на ЗДвП – чл. 20, ал. 1 и ал. 2 и чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, довели до настъпването на ПТП, при което МПС, управлявано от делинквента, е ударило пресичащия пешеходец – ищеца Р., вследствие на което са настъпили телесните увреждания на последния. Изложеното е обусловило заключението на решаващия състав, че ответникът застраховател е пасивно материалноправно легитимиран да отговоря по предявения иск за обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца, причинени деликтно от застрахован водач по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. За да се произнесе за размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, Софийски апелативен съд е отчел възрастта на ищеца – 21 години, вида и тежестта на фрактурата му– счупване на тялото на лявата лакътна кост, довело до трайно затруднение движенията на левия горен крайник за срок повече от 30 дни и интензивни болки през първите дни след травмата, които са намалявали постепенно, проведеното му оперативно лечение за поставяне на метална остеосинтеза, продължителността на оздравителния период за травмата – 2,5 – 3 месеца, липсата на усложнения и напълно възстановената функция на лявата ръка на ищеца, както и възможността при влошаване на времето да изпитва болки в областта на счупването. Наред с изложеното въззивният съд е съобразил, че ищецът не е могъл да се обслужва сам след травмата и че тя е обусловила невъзможността му да тренира, а той е бил активен спортист. Посочените обстоятелства, както и моментът на увреждането – 2016 г. и стандартът на живот в страната към този момент са мотивирали съда да приеме, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищеца при процесното ПТП възлиза на 20 000 лв. Въззивният съд е счел за основателно възражението на ответника, че е налице принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, тъй като в нарушение на чл. 113, т. 1 и чл. 114 от ЗДвП ищецът не се е съобразил с приближаващото МПС и е навлязъл на пътното платно достатъчно близо до приближаващия се автомобил, така че да бъде ударен със страничното огледало. Определил е обем на съпричиняване на увреждането от 50 %, с оглед на което е направил извод за основателност на предявения пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ до сумата от 10 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за достъп до касация. Излага съображения, че въззивният съд неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД и е присъдил обезщетение, което е несправедливо. Сочи, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е отклонил от ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС. Поддържа, че ВКС следва да допуска касационно обжалване по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касационният жалбоподател не е формулирал в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, не съответства на изискването за поставяне на конкретен правен въпрос. Изложението съдържа доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Тези доводи биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Същите не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК съобразно посоченото тълкувателно решение. Независимо от изложеното, в случая въззивното решение не е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г. и константната практика на ВКС по релевантния въпрос за приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. В тази практика са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. В настоящия случай, при мотивиране на преценката на решаващия състав за размера на дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания при ПТП са съобразени изяснените в практиката критерии и установените по делото релевантни обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост. В съответствие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС въззивният съд е взел предвид характера на увреждането на ищеца, възрастта му, проведеното му оперативно лечение, периода на възстановяване, търпените болки и създадените му трудности при обслужване, наложилата се от увреждането промяна в живота му на активен спортист, пълното му възстановяване, които са оценени с оглед момента на ПТП. Съобразяването на възприетите от задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, критерии, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, изключва достъпа до касация на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед доводите на касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор, както и че противоречивата практика на съдилищата е изключена като основание за допускане на касационно обжалване с измененията на ГПК от 2017 г. /ДВ, бр. 86/2017 г./. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11637 от 21. 07. 2020 г. по в. гр. д. № 5777/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав в обжалваната част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.