Р Е Ш Е Н И Е № 582 София, 21.12. 2010г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при участието на секретаря Борислава Лазарова, изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1384 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 от ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат З. като процесуален представител на А. И. Т. от[населено място] срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд от 19.V.2009г. по в.гр.д. № 128/2009г. Касационно обжалване на решението е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК с определение № 1730 от 30.ХІІ.2009г. поради противоречива практика по въпросите, уточнени от съда: 1.с представените нотариално заверени декларации на ответниците, удостоверяващи неизгодни за тях факти – получаването на заем от ищеца, имащи и характеристиката на разписки за плащането, установява ли се сключен между страните договор за заем, и 2.погасено ли е по давност към предявяването на исковете /02.ХІ.2007г./ вземането по този договор, съществуването на което е признато с нотариално заверените на 27.V.2003г. декларации. Ответниците по касационната жалба М. Р. М., М. Неджметин С., двамата от[населено място], и третото лице – помагач А. К. А. от[населено място] не са заявили становище пред настоящата инстанция. За да се произнесе по въпросите, обусловили допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид следното: За да постанови атакуваното решение, въззивният съд е приел, че доказването на договори на стойност над 1000лв. по силата на чл.133 ал.1 б. „в” от ГПК /отм./ може да се извърши преди всичко с разписка за предаването на заетата сума 12000лв. Разписка не е представена. От декларациите, нотариално заверени на 27.V.2003г., съдържащи извънсъдебни признания на ответниците за сключен с ищеца на 20.VІІ.2000г. договор за заем на 12000лв., за обезпечаването му с договорна ипотека върху недвижим имот в полза на третото лице-помагач и че към момента на изявленията в декларациите те не са издължили никаква сума от получения заем, от нотариалния акт за договорна ипотека № 60/21.VІІ.2000г., от показания на свидетел и от признанието в съдебно заседание по реда на чл.114 от ГПК /отм./ на ответника М., че е получил от ищеца 4000лв., се налага извод, че между главните страни е сключен договор за заем за 4000лв., обезпечен с ипотека в полза на третото лице-помагач, и че задължението по него е изпълнено в хода на принудителното изпълнение с взискател третото лице-помагач, при доказана относителна симулация на кредитора от подписаните декларации и разпита на свидетеля /чл.134 ал.2 от ГПК /отм/. Освен това, по признатото от ответниците задължение към ищеца от 4000 д.м. вземането на последния е погасено по давност към предявяването на иска. Договорът за заем, описан в исковата молба, не е доказан с допустимите доказателствени средства. Дори да се приеме, че изявленията на ответниците в писмените им декларации доказват подобно съглашение, вземанията по него са погасени по давност към предявяването на иска. В решение № 1200/02.ХІІ.2008г. по гр.д. № 1520/2008г. на състав на ВКС ІІ ГО е прието, че “Декларацията от 19.ХІ.1999г. установява наличие на договорни отношения за заем”. Според решение № 220/27.І.1969г. по гр.д. № 2209/68г. на ВС І ГО признаване на вземането, годно да прекъсне давността, е налице, когато се признае задължението към момента на признанието. Според решение № 422/15.VІ.2004г. по гр.д. № 1231/2003г. на ВКС ІІ ТО “Едно от основанията за прекъсване на погасителната давност е признаването на вземането от длъжника; волеизявлението на последния, че дължи на кредитора, има единствена последица – прекъсване на погасителната давност”. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, счита за правилни разрешенията на въпросите, обусловили допускането на касационно обжалване на атакувания съдебен акт, дадени в посочените решения. Трайна е практиката на съдилищата, че установяването на заемно правоотношение може да се осъществи не само с договор, но и с писмен документ - разписка, декларация, изходящ от длъжника, удостоверяващ получаването от него на заетата сума и задължението му да я върне. Това произтича от характера на договора за заем – той е неформален, поради което може да бъде сключен както в писмена, така и в устна форма. Декларацията, подписана от длъжника, е частен документ, но той се ползва и с материална доказателствена сила за удостоверените с него обстоятелства с оглед неизгодността им за издателя, които по силата на чл.133 ал.1 б. “е” от ГПК /отм./ не може да бъдат опровергавани с гласни доказателства, освен в предвидените в чл.133 ал.2 от ГПК /отм./ случаи. Трайна, непротиворечива и в съответствие с разпоредбата на чл.116 б. “а” от ЗЗД е и практиката на съдилищата, обективирана и в посочените решения, че признанието на вземането от длъжника има за последица прекъсване на давността. С оглед на това и по силата на чл.117 от ЗЗД от прекъсването почва да тече нова давност, която за вземания, произтичащи от договор за заем, е петгодишна предвид разпоредбите на чл.110 и чл.111 от ЗЗД. Следователно при направено с нотариално заверена на 27.V.2003г. декларация признание на вземането по договор за заем и предявяване на същото пред съда на 02.ХІ.2007г. то не е погасено по давност. Касационната жалба срещу въззивното решение съдържа оплаквания за процесуално нарушение, за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон – касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК. Твърди се неправилност на извода за недоказаност на заемно правоотношение между страните за претендираната сума, че такова правоотношение се доказва с декларацията, съдържаща изявления за получаване на сумата, за размера й и за връщането й, че връщането не е доказано. Изложени са съображения за неправилност и на извода за погасяване на вземането по давност. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявените искове. Атакуваното решение е частично неправилно. Несъмнено установено е по делото с представените по делото нотариално заверени декларации на ответниците - съпрузи М. М. и М. С., че на 20.VІІ.2000г. между страните е сключен договор за заем, по силата на който последните са получили от ищеца сумата 12000лв. със задължение да му я върнат чрез плащания, направени на третото лице – помагач А. А.. Несъмнено установено е и че към момента на изявленията в декларациите /27.V.2003г./ ответниците не са били издължили никаква сума по заема. По силата на чл.133 ал.1 б. “е” от ГПК /отм./ ответниците не могат със свидетели да опровергаят съдържанието на тези изходящи от тях частни документи. С оглед на това показанията на св.Д., че през 2000г. ответникът взел от ищеца заем в размер на 4000лв., са недопустими. А обясненията на ответника, дадени по реда на чл.114 от ГПК /отм./, че взетият от него заем е в размер на 4000лв., имат значение само на твърдение за изгоден нему факт, с оглед на което те не могат да обусловят изводите по делото. Несъмнено и безспорно установено между главните страни е и че договорът за заем е обезпечен с ипотека върху имота на ответниците в полза на третото лице – помагач на ищеца. Установено е и провеждането на принудително изпълнение, като с публичната продажба на имота задължението е частично изпълнено в размер на 9611.20лв., на каквато цена имотът е възложен на третото лице А. вместо плащане с влязло в сила на 21.І.2002г. постановление от 14.І.2002г. на съдия изпълнител при РС Добрич по изп.д. № 583/2001г. С оглед на това и по силата на чл.75 ал.2 от ЗЗД следва да се приеме, че ответниците са се освободили от задължението към ищеца в размер на тази сума. А с предявяването на разглежданите по настоящото дело искове следва да се счита оттеглено овластяването по смисъла на чл.75 ал.1 от ЗЗД на третото лице-помагач да получи изпълнението на остатъка от това задължение в размер на 2388.80лв. И тъй като по делото не са представени доказателства за плащането на този остатък, тежестта за което по силата на чл.127 ал.1 от ГПК /отм./ е била на ответниците, исковете се явяват основателни за сумата 2388.80лв., която следва да бъде присъдена на ищеца в тежест на ответниците солидарно на основание чл.26 ал.1 от СК /отм./, ведно със законната лихва, считано от 02.ХІ.2007г. до окончателното й изплащане. Вземането не е погасено по давност, тъй като с признанието му, извършено с нотариално заверените декларации от 27.V.2003г., давността е прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна такава, която към предявяването на исковете на 02.ХІ.2007г. не е била изтекла. По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 от ГПК атакуваното решение следва да бъде отменено в отхвърлителната му част за сумата 2388.80лв., като в останалата му част то следва да бъде оставено в сила. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 69 от 19.V.2009г. по гр.д. № 128/2009г. в частта, с която е оставено в сила решението на Д. окръжен съд № 21/21.І.2009г. по гр.д. № 67/2008г. в отхвърлителната му част за разликата над 9611.20лв. до 12000лв. и ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА М. Р. М. и М. НАДЖМЕТИН С., и двамата от[населено място], да заплатят солидарно на А. И. Т. от[населено място] 2388.80лв., представляващи невърнат остатък от дадената им в заем сума по сключения помежду им на 20.VІІ.2000г. договор за заем, ведно със законната лихва, считано от 02.ХІ.2007г. до окончателното изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 69 от 19.V.2009г. по гр.д. № 128/2009г. в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: