Р Е Ш Е Н И Е № 489/11 г. С., 05.01.2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на първи декември две хиляди и единадесета година, в състав: Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1458 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. Н., О. М. Н., А. М. Н., Е. М. Н., А. М. С., Н. Й. и И. П. срещу решение №1052 от 08.07.10г. по гр.д.№702/10г. на Пловдивския окръжен съд. Жалбоподателите поддържат, че поради неправилно тълкуване на разпоредбата на чл.18, ал.1 от КРБ въззивният съд отрекъл правата им върху спорния имот. Допуснати били и съществени процесуални нарушения във връзка със събирането на доказателствата по делото и произнасянето по наведени възражения. Ответниците в производството – държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и [община] оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение е законосъобразно. Третото лице-помагач Министерство на културата не взема становище по жалбата. С определение №651 от 28.06.11г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса: прилага ли се чл.18, ал.1 от КРБ по отношение на заварени археологически резервати, обявени за такива с решения на МС, взети на основание чл.4, ал.2 от ЗПКМ /отм./. По поставения въпрос настоящият състав приема следното: Разпоредбата на чл.18, ал.1 от действащата Конституция на Република България гласи, че подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост. Според становището на жалбоподателите тази разпоредба намира приложение само по отношение на археологически резервати, които ще бъдат определени за такива със специален закон след приемането на Конституцията, но не и по отношение на заварени археологически резервати, обявени с решения на МС, взети на основание чл.4, ал.2 от ЗПКМ /отм./. Според становището на държавата и на [община], със закон следва да се определи само съдържанието на понятието археологически резерват, а не и конкретният резерват. Съдържанието на понятието вече е определено в чл.48, т.2, б.“д“ от Закона за културното наследство. А. резерват в Х., обособен като такъв с решение на МС №199/19.11.1976г. на основание чл.4, ал.2 от действащия към този момент ЗПКМ /отм./, отговарял на това съдържание – „обособена територия, наситена с археологически недвижими ценности“. Затова той бил изключителна държавна собственост по силата на чл.18, ал.1 от КРБ. Настоящият състав намира за правилно първото становище. При действието на ЗПКМ от 1969г. /отм./ са обявени множество археологически резервати на територията на Република България. Обявяването е ставало с решение на Министерския съвет, съгласно изискването на чл.4, ал.2 от ЗПКМ /отм./. Тези резервати не са имали статут на държавна собственост, тъй като такъв не им е бил придаден със ЗПКМ /отм./. Държавна собственост, съгласно чл.16, ал.1 от ЗПКМ /отм./, са били само паметниците на културата, открити при археологически разкопки. Територията на самите археологически резервати включва множество недвижими имоти с различна собственост, включително и на частни лица. Така например археологическият резерват в [населено място], обявен с решение на МС №199/19.11.1976г., включва терена на античния град, ограден с крепостната стена, както и охранителната зона. Видно от данните по делото – материала на стр.50-58 от първоинстанционното производство, този терен включва както обществени сгради, така и частен жилищен фонд. В самото решение за обявяване на резервата не е възприето предложението в предхождащата докладна записка № М-13 от 27.10.76г. за отчуждаване на частните имоти, които ще се включат в резервата. Предвидено е само изработването на градоустройствен план и приемане на комплексна програма за проучване, проектиране и строителство в резервата и охранителната зона. Друг заварен археологически резерват, определен за такъв по реда на чл.4, ал.2 от ЗПИНМ /отм./ с ПМС №36/01.06.76г. е например резерватът, включващ площите на антична С. и средновековния С., с граници на резервата ул.Алабин-Л.-С.-Т.-В.-Е. Й. -К. Б. І. Този терен също включва множество частни имоти. Същият статут имат и другите заварени от КРБ археологически резервати. Обявяването им за такива не е имало за цел да промени собствеността в тях, а да улесни разкриването и съхраняването на паметници на културата, посредством мерките, определени в чл.4, ал.3, 4 и 5 от ЗКПМ /отм/. Да се приеме, че по отношение на тези заварени археологически резервати се прилага разпоредбата на чл.18, ал.1 от КРБ и те се превръщат в изключителна държавна собственост по силата на прякото действие на тази разпоредба, означава да се промени автоматично собствеността в тях, което противоречи на чл.17, ал.3 и ал.5 от Конституцията. Този резултат е неприемлив и по други съображения. Съгласно чл.50, ал.3 от действащия Закон за културното наследство /ЗКН/, статутът на археологическите резервати с национално значение се определя със закон за всеки отделен резерват. Тази разпоредба е пряко свързана с чл.18, ал.1 от КРБ. Тя е допълнителен аргумент в подкрепа на тезата, че чл.18, ал.1 от КРБ се отнася само до археологическите резервати, определени за такива с конкретен закон за всеки отделен резерват, а не само със закон, в който се определя съдържанието на това понятие. Освен това – в §10, ал.2 от ПЗР на ЗКН е предвидено, че до приемането на законите по чл.50, ал.3, заварените археологически резервати запазват своя статут на културни ценности, а съгласно чл.65 и сл. от ЗКН, физическите лица също могат да бъдат собственици на недвижими културни ценности. Придобиването на статут на изключителна държавна собственост на археологическите резервати е свързано с разрешаване на проблемите, свързани със собствеността, което ясно личи и от изказването на зам.мин.Ч., отразено в стенограмата при обсъждането на проекта към ЗИД на ЗКН /№102-01-13 от 15.02.11г./. По изложените съображения следва да се приеме, че разпоредбата на чл.18, ал.1 от КРБ не се отнася за заварените археологически резервати, обявени за такива с решение на МС по чл.4, ал.2 от ЗПКМ /отм./. По съществото на касационната жалба: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение №3474/28.12.09г. по гр.д.№2402/08г. на Пловдивския районен съд, с което са били отхвърлени исковете по чл.108 от ЗС, предявени от Г. А. Н., О. М. Н., А. М. Н., Е. М. Н., А. М. С., Н. Й. и И. П. срещу държавата и [община], за отстъпване на собствеността и предаване владението на място с площ от 168 кв.м., попадащо в границите на УПИ І-4052 от кв.31 по плана на [населено място] и в улица, съгласно скица №4 от заключението на вещото лице Г.. Процесният имот се намира в централната част на [населено място] и по кадастралния план на града от 1957г. е означен с пл.№1013, кв.31, който по разписен лист се води на името на наследодателя на ищците М. Н., без документ за собственост. По плана от 1971г. този имот не е заснет като самостоятелен, а попада в границите на по-голям имот с площ от 3400 кв.м., записан по разписен лист на ГОНС. По действащия кадастрален план от 2000г. спорният имот отново не е заснет, а попада в имот 4052 с площ от 4295 кв.м., който в имотния регистър фигурира като държавна собственост. За целия имот №4052 има издадени два акта – акт №21/17.03.97г. за изключителна държавна собственост, на основание чл.18, ал.1 от Конституцията, вр.чл.69 от З. и Р. №199/19.11.76г. и чл.4, ал.2 от ЗПКМ /отм./, както и акт №80/16.01.08г. за частна общинска собственост на основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС и §42 от ПЗР на ЗИДЗОС. Въззивният съд е приел, че ищците не са установили идентичност между имот №1013 по КП от 1957г. и имота, който им е възстановен от поземлената комисия през 1999г. Независимо от това, те не са собственици по други съображения. Процесният имот попада в границите на археологическия резерват в [населено място], обявен за такъв с решение на МС №199/19.11.1976г. Правото на държавата върху имота, като част от такъв резерват, произтича от прякото вещноправно действие на чл.18, ал.1 от Конституцията, според който изключителна държавна собственост са археологическите резервати, определени със закон. Тази разпоредба следва да се прилага и по отношение на археологическите резервати, определени за такива преди приемането на действащата Конституция, по реда на чл.4, ал.2 от ЗПКМ /отм./, според който компетентният орган за определяне на резерватите е М. съвет. Решението е неправилно. По изложените по-горе съображения незаконосъобразен се явява решаващият извод на въззивния съд, че спорното място, попадащо в границите на археологическия резерват в [населено място], има статут на изключителна държавна собственост по силата на чл.18, ал.1 от КРБ и това изключва възможността ищците да бъдат негови собственици. Неправилен е и другият извод – че не е установена идентичност между притежавания от наследодателя на ищците имот и този, който е предмет на спора по настоящото дело. От удостоверение №94-00-А-230 /1/ от 19.11.08г. на общинска администрация Х. се установява, че поземлен имот №1013 в кв.31 по кадастралния и регулационен план на [населено място] от 1957г., с площ от 166 кв.м., фигурира в разписния лист към плана на името на М. А. Н. – наследодател на ищците, без посочен документ за собственост. Тези данни следва да се свържат с показанията на свидетелите по делото, които са установили, че наследодателят на ищците М. Н. и неговият брат А. Н. са имали по наследство дворно място в [населено място] с площ от около 300 кв.м., което са си поделили чрез неформална делба, както и че М. Н. е обработвал своята част лично и чрез трети лица през периода от 1950 – 1963г. Тези данни следва да се свържат и с данните по емлячния регистър от 1936г., според които бащата на М. Н. и А. Н. е декларирал място от 300кв.м. в местността „К.“. Разгледани в тяхната взаимна връзка, доказателствата сочат основателност на твърдяното от ищците придобивно основание върху спорния имот – изтекла в полза на техните наследодатели придобивна давност. Установено е, че след 1963г. мястото е било отнето от общината, която е разположила върху него фургони във връзка с извършваните в близост разкопки, но не е било отчуждавано. Понастоящем то представлява празно място, което не е нанесено като самостоятелен имот в действащия кадастрален план от 2000г. Част от него с площ от 128 кв.м. попада в имот №4052 с площ от 4295 кв.м., за който по предвижданията на ПУП-ПРЗ са отредени четири урегулирани поземлени имота. Останалата част от мястото попада в реализирана улица. От тези данни следва, че дворното място, собственост на ищците по силата на изтекла в полза на техните наследодатели придобивна давност, е било отнето без законово основание от държавата в периода 09.09.44г. – 1989г. Онази част от мястото, с площ от 128 кв.м., която понастоящем попада в рамките на УПИ І-4052, се е върнала в патримониума на ищците по силата на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ, тъй като са налице всички предпоставки на реституционния закон. Ищците се легитимират като собственици на тази част, която следва да бъде нанесена в плана по реда на чл.62, ал.4 от Наредба №3/28.04.2005г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри. Ответниците нямат противопоставими права върху тази част от спорния имот. Отделен е въпросът, че правото на собственост на ищците ще бъде ограничено от всички законови ограничения, свързани със статута на имота като част от археологически резерват. Тези ограничения обаче не могат да обосноват отхвърляне на предявения иск за собственост. За тази част от имота искът е основателен и следва да бъде уважен, след частична отмяна на обжалваното решение. Останалата част с площ от 40кв.м., която попада в реализирана улица, не се възстановява и по отношение на нея отхвърлителното решение на въззивния съд следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №1052 от 08.07.10г. по гр.д.№702/10г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение №3474 от 28.12.09г. по гр.д.№2404/08г. на Пловдивския районен съд, с което предявеният от Г. А. Н., О. М. Н., А. М. Н., Е. М. Н., А. М. С., Н. Й. и И. П. срещу държавата и срещу [община] иск по чл.108 от ЗС е бил отхвърлен за част от процесното дворно място, с площ от 128 кв.м., заключена между цифрите 4, 7, 3, 6, 5 и 4 по скица №4 на вещото лице инж.В. А. Г., намираща се на стр.№82 по гр.д.№2404/08г. на Пловдивския районен съд и вместо него постановява: ОСЪЖДА на основание чл.108 от ЗС ответниците - [община] и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да отстъпят собствеността и предадат на ищците Г. А. Н., О. М. Н., А. М. Н., Е. М. Н., А. М. С., Н. Й. и И. П. владението на следния недвижим имот: дворно място с площ от 128 кв.м., представляващо част от УПИ І-4052 от кв.112 по ПУП-ПРЗ „Арх. р.“-гр.Х. от 2007г., която част е заключена между цифрите 4, 7, 3, 6, 5, 4 по скица №4 на вещото лице инж.В. А. Г., намираща се на стр.№82 по гр.д.№2404/08г. на Пловдивския районен съд, приподписана от настоящия състав и представляваща неразделна част от настоящото решение. ОСТАВЯ В СИЛА решение №1052 от 08.07.10г. по гр.д.№702/10г. на Пловдивския окръжен съд в останалата обжалвана част, с която искът по чл.108 от ЗС е бил отхвърлен за останалите 40 кв.м., заключени между цифрите 1, 2, 3, 4, 1 по същата скица на вещото лице. Решението е постановено при участие на трето лице-помагач Министерство на културата. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: