Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 151

София, 06.04.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4860/2021 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 262309/06.04.2021 г. по гр. д. № 15570/2019 г. Софийският градски съд, гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, след като отменил решението от 05.06.2019 г. по гр. д. № 28321/2018 г. на Софийския районен съд, 140-ти състав, отхвърлил предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от А. Т. А., Ц. Н. П., Р. Г. П. - Ч. и Н. Г. П. - Л. /последните трима конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия ищец Г. Т. П./ отрицателен установителен иск за признаване на установено, че Столична община не е собственик на имот с площ 940 кв. м. в местността „Х.“ в землището на [населено място], представляващ част от УПИ ІІ...-за зеленяване от кв. ....по регулационния план от 2017 г., с проектен идентификатор ..........по кадастралната карта от 2010 г., попадащ в имот с идентификатор ........., целият с площ 25 085 кв. м., при посочени граници.
Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ищците, които се позовават на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
От ответника по касация - ответник по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
По делото е установено, че с влязло в сила решение от 09.02.2015 г. по гр. д. № 13396/2014 г. на Софийския районен съд, 31-ви състав, постановено в производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, е възстановено правото на собственост на наследниците на Т. Ц. П. в стари реални граници върху две ниви с площ 0.500 дка и 0.440 дка, или общо 0.940 дка, намиращи се в землището на [населено място], местността „Х.“, кв. ......
С последващо решение № 16Б/16.12.2015 г. ОСЗГ „П.“, в изпълнение на горното съдебно решение, е възстановила правото на собственост на наследниците на Т. Ц. П. в стари реални граници върху нива с площ 0.940 дка, съставляваща имот с идентификатор ..............по кадастралната карта от 2010 г. Въззивният съд е приел, че това решение е валидно като постановено в законен състав от председател и нечетен брой членове съгласно чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ, а скицата към него достатъчно ясно индивидуализира имота.
Със заключение на техническа експертиза е установена идентичността между възстановения имот и имота, предмет на делото. Уточнено е, че посоченият в решението на органа по поземлената реформа номер е проектен и че спорният имот попада върху имот с идентификатор ...........по кадастралната карта с площ 25 085 кв. м.
Въззивният съд е приел, че държавата е обвързана от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, постановено в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, с оглед разясненията в т. 2 на ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, но ответната община, като юридическо лице, не е обвързана от решението. Общината не е страна в посоченото производство и не е процесуален правоприемник на държавата, тъй като към момента на образуване на делото имотът вече е бил преминал в собственост на общината по силата на пар. 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА. Смисълът на чл. 177, ал. 1, изр. 2-ро АПК е, че решението на административния съд, с което се отменя или изменя индивидуален административен акт, е задължително за всички, т. е. за страната, ползвала се от него, и за издателя, като за този извод съдът се е позовал на решение № 71/15.07.2015 г. по гр. д. № 350/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. След като решението се противопоставя на страна, която не е участвала в административното производство, на основание чл. 17, ал. 2, изр. 2-ро ГПК гражданският съд упражнява инцидентен контрол за валидност и законност на решението, при приложение на разрешението, дадено с т. 4 на ТР № 6/10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. Съдът посочил, че ответната община не е обвързана и от решението на общинската служба по земеделие и гори, постановено в едностранно развило се пред нея административно производство, в което също не е участник, поради което и то подлежи на съдебен контрол.
Въззивният съд приел, че ищците са доказали качеството си на наследници на бившия собственик Т. П., починал на 11.04.1995 г., наследен от сина си - първоначалния ищец Г. Т. П. /починал в хода на производството на 14.04.2020 г. и заместен от процесуалните си правоприемници Ц. Н. П., Р. Г. П. - Ч. и Н. Г. П. - Л./, както и от внука си - ищеца А. Т. А., като наследник по право на заместване съгласно чл. 10, ал. 1 ЗНсл на починалата през 1988 г. преди наследодателя негова дъщеря Ц. Т. А.. Доказана е и принадлежността на спорния имот в патримониума на общия на ищците наследодател, който с н. а. № ...../08.09.1943 г., т. ..., д. № ........../1943 г. е признат за собственик по давност.
За недоказано въззивният съд е приел спорният имот да е свободен от реализирани мероприятия за обществени цели по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ. За този извод съдът се е позовал на заключението на техническата експертиза, с което, след проследяване на регулационния статут, е прието, че според първия регулационен план на [населено място] от 1960 г. спорният имот попада в поземлен имот от кв. ... за озеленяване. Според условните знаци за терена към момента на съставяне на плана целият имот е бил зает от храсти, ями и ровини, а през процесния имот е преминавал малък овраг /издължен дол със стръмни склонове/. Вещото лице е посочило, че не може да отговори да въпроса дали към 1996 г. теренът е представлявал залесена площ или площ, обрасла с храсти. Съгласно следващия и действащ понастоящем регулационен план от 2017 г. имотът попада в УПИ ....-за озеленяване от кв. ......... Според кадастралната карта от 2010 г., в която имотът е отразен като общинска собственост с предназначение за обществен селищен парк, градина, теренът е подравнен и зает от иглолистна растителност, а според удостоверението по чл. 13, ал. 5 ППЗСПЗЗ върху имота е изпълнено озеленяване и не е установена площ за възстановяване.
По делото е установено още, че първоначално за имота е съставен акт за държавна собственост № ........../27.05.1996 г., в който същият фигурира като част от бивш общински имот, отреден за озеленяване. Впоследствие е съставен акт за частна общинска собственост № .........../09.06.1997 г. с аналогично съдържание.
Въззивният съд е приел, че спорният имот попада в урегулиран поземлен имот, за който има регулационно предвиждане за озеленяване още от 1960 г., което е възпроизведено и в сега действащия план. Като се позовал на чл. 61, ал. 4 ЗУТ, приложим към момента на постановяване на съдебното реституционно решение в полза на ищците, съдът посочил, че озеленената площ представлява публична общинска собственост. По делото не са ангажирани доказателства имотът да е свободен от регулационното му отреждане „за озеленяване“. Установено е и това, че при влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е изцяло залесен в съответствие с отреждането му „за озеленяване“. Р. мероприятие за обществени цели по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ не позволява реалното възстановяване на собствеността и обуславя право на обезщетение. Имот, представляващ публична общинска собственост, не подлежи на възстановяване по никой от реституционните закони. Аргумент за това е нормата на чл. 7 ЗОбС, забраняваща придобиването по давност, отчуждаването и прехвърлянето на вещи, които са публична общинска собственост. Касае се за вещи, извадени от гражданския оборот, чийто титуляр може да бъде само изрично определеният в закона - общината.
Възвивният съд е посочил, че в случая са неприложими режимите на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм., редакция според публикацията в Изв., бр. 54/06.07.1956 г./, чл. 94, ал. 1 и чл. 105, ал. 1 З. /отм./ и чл. 205, ал. 1 ЗУТ, според които предвижданията на уличнорегулационния план в обществен интерес нямат непосредствено отчуждително действие, а собствеността се запазва до изплащане на дължимото на отчуждения собственик обезщетение. В случая собствеността върху процесния имот е била отнета при масовизацията и предмет на спора е доколко може да бъде възстановена по реда на ЗСПЗЗ, стига да няма пречки по специалните разпоредби на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, каквито се доказват, чл. 10, ал. 4 или чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ.
В обобщение на всичко изложено въззивният съд е заключил, че обвързващата материална доказателствена сила на съставения в полза на ответника акт за общинска собственост не е оборена. Отрицателният установителен иск за признаване, че Столичната община не е собственик на спорния имот, е неоснователен.
В касационната жалба касаторите /ищци по делото/ са се позовали на решение № 331/06.07.2010 г. по гр. д. № 330/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и са изложили оплакване, че неправилно въззивният съд е приел ответната община да не е обвързана от силата на пресъдено нещо на съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, като в резултат съдът неправилно е упражнил инцидентен съдебен контрол за валидност и законосъобразност на съдебното решение и на решението на общинската служба по земеделие за възстановяване на собствеността. На следващото място касаторите оспорват като неправилен извода на въззивния съд, че недоказано е останало имотът да е свободен от реализирани мероприятия за обществени цели по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ, имайки предвид и отговора на исковата молба, в който ответникът не твърди наличието на такова мероприятие. На последно място оспорват неправилния според тях извод, че собствеността е била отнета при масовизацията и предмет на спора е доколко може да бъде възстановена по реда на ЗСПЗЗ, като считат, че удостовереното с н. а. № ..../1943 г. право не е изгубено при условията на чл. 99 и чл. 100 ЗС и се е запазило по силата на пар. 3 ЗС. В тази връзка приложими са режимите на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./, чл. 94, ал. 1 и чл. 105, ал. 1 З. /отм./ и чл. 205, ал. 1 ЗУТ, при което собствеността е запазена до изплащане на дължимото обезщетение на отчуждения собственик; ответникът не е доказал да е придобил правото на собственост на твърдяното от него придобивно основание и обвързващата материална доказателствена сила на съставения в негова полза акт за общинска собственост е оборена.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Поставят въпросите:
1. Общината обвързана ли е от съдебното решение за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСВГЗГФ - по този въпрос касаторите се позовават на решение № 331/06.07.2010 г. по гр. д. № 330/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК;
2. Допустимо ли е въззивният съд да не обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и всички доводи на страните, свързани с твърденията им - по този въпрос касаторите се позовават на решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На следващо място касаторите считат, че въззивното решение е очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
С решение № 331/06.07.2010 г. по гр. д. № 330/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че когато правото на възстановяване на собствеността е признато в производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, в което участва и поземлената комисия, следва да се приеме, че постановеното в това производство съдебно решение е противопоставимо и обвързва както държавата, така и общината по отношение наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността; общината би могла успешно да противопостави собствени вещни права върху имота само въз основа на факти и обстоятелства, които са се осъществили след влизането му в сила. Това разрешение не е дадено в тълкувателната част на мотивите при отговора на поставения правен въпрос /за разпределение на доказателствената тежест при спор за изплащане на обезщетение за отчужден по реда на ЗПИНМ /отм./ имот/, а при разглеждане на касационната жалба по същество. Освен това то е преодоляно с последващата практика на ВКС, на която се е позовал и въззивният съд - решение № 71/15.07.2015 г. по гр. д. № 350/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. С него е прието, че при действието на чл. 177, ал. 1 АПК косвен съдебен контрол върху съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е допустим, само когато актът се противопоставя на страна, която не е участвала в административното производство. Прието е, че съобразно разрешенията, дадени в ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, страна в административното производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е държавата. Посочено е, че общината, като юридическо лице и носител на вещни права, не е обвързана от постановеното съдебно решение. Към момента на образуване на делото имотът вече е бил преминал в собственост на общината по силата на пар. 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА, поради което общината не е обвързана от решението и като правоприемник на държавата. В същия смисъл е и решение № 208/09.04.2019 г. по гр. д. № 3392/2017 г. на ВКС, IV-то г. о. С него е прието, че общината ще бъде обвързана от решението на общинската служба по земеделие за възстановяване правото на собственост върху земеделска земя, само ако е заявител; във всички останали случаи тя няма да бъде обвързана от решението, доколкото законът не е предвидил участието ѝ в производството и не ѝ е предоставил възможност да обжалва постановеното в него решение, поради което може да го оспорва било по исков ред, било по реда на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК. Ето защо не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о. /по описа на III-то г. о./, е прието, че правните изводи на съда, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани; за да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните; при осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, като фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани.
Като необсъдена касаторите сочат тази част от заключението на техническата експертиза, според която поради разлика в релефа на терена и в почвената покривка вещото лице не може да отговори дали към 1996 г. теренът е представлявал обрасла с храсти площ или залесена такава; сочат, че по делото няма нито едно доказателство към 1991 г. процесният имот да е бил озеленен и върху него да е имало реализирано мероприятие за обществени цели по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ, поради което изводът на въззивния съд в обратен смисъл е необоснован. Така обоснован, въпросът не е съобразен с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд изрично е посочил, че вещото лице не може да отговори дали към 1996 г. теренът представлява обрасла с храсти площ или залесена такава. Следователно, въззивното решение съдържа преценка на доказателството, на което касаторите се позовават, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която не може да се проверява в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК по селекция на касационните жалби.
По поставените въпроси касаторите поддържат основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК към датата на подаване на касационната жалба изисква поставеният въпрос да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, а не както касаторите сочат да е решаван противоречиво от съдилищата. Актове от рода на посочените в приложимата към случая правна норма не са представени, нито касаторте са се позовали на такива. Ето защо това основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. За да се допусне касационно обжалване на посоченото основание, не е достатъчно касаторът да възпроизведе законовия текст, а следва и да мотивира и обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото. В случая това не е сторено от касаторите.
На последно място касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК- очевидна неправилност. Като очевидно неправилни сочат изводите на въззивния съд, че има доказателства за реализирано към 01.03.1991 г. мероприятие озеленяване съгласно отреждането на имота, и че недоказано остава имотът да е свободен от реализирани мероприятия за обществени цели по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, тъй като ответникът не е направил такова възражение с отговора на исковата молба, а единствено е твърдял, че имотът е предназначен за благоустрояване и озеленяване; това правело вътрешното убеждение на съда непълно, едностранно и изкривено, в резултат от което е постановено неправилно решение. Съобразно с така изложените от касаторите мотиви следва да се приеме, че в случая основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК не може да се разглежда като самостоятелно, тъй като се поглъща от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС, което вече бе разгледано и бе намерено, че такова не е налице.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация, представляван в производството пред Върховния касационен съд от гл. юрк. Л. Д., следва да се присъди възнаграждение в размер на 150 лева, определен съобразно фактическата и правна сложност на делото и при приложение на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 262309/06.04.2021 г. по гр. д. № 15570/2019 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-А въззивен състав.
ОСЪЖДА Ц. Н. П., Р. Г. П. - Ч., Н. Г. П. - Л. и А. Т. А. да заплатят на Столична община разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 150 /сто и петдесет лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: