Р Е Ш Е Н И Е № 139 София,28.01.2021 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при секретаря Силвиана Шишкова изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1780/2019г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, [населено място] срещу решение № 1370 от 07.06.2019 г. по гр. д. № 117/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, 7 състав решение № 7195 от 19.11.2018 г. по гр. д. № 3779/2017 г., предявеният от Р. Д. Д. от [населено място] срещу дружеството-касатор иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.) е уважен допълнително за сумата 130 000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 250 000 лв. е прекомерно и не съответства на критерия „справедливост“, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и задължителната и казуална практика по прилагането й. Изразява несъгласие и с извода на решаващия състав за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия, като развива подробни съображения в подкрепа на поддържаната пред инстанциите по същество своя теза, че съпричиняването се изразява в знанието, респ. във възможността, при положена дължима грижа, същият да узнае обстоятелството, че водачът на автомобила е непълнолетен, респ. неправоспособен. Поради това, касаторът моли за отмяна на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски за касационното производство. С определение № 255 от 27.04.2020 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационното обжалване е допуснато по въпросите: „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си и да изложи съображения при значително увеличаване на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, в сравнение с първоинстанционния съд, при съобразени от двете инстанции едни и същи обективни обстоятелства от значение за размера на обезщетението съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд; Достатъчно ли е доказването на възможността за узнаване от увредения при проявена от него дължима грижа, че водачът на МПС, в което е пътувал, е непълнолетен, съответно неправоспособен, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато е установено, че ПТП е настъпило именно поради липсата на правоспособност, умения за шофиране и навици на този водач“. Ответницата по касация – Р. Д. Д. от [населено място] – моли за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 02.07.2019 г. и в писмени бележки, депозирани в съдебно заседание. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е съобразил факта, че първоинстанционното решение е влязло в сила за сумата 120 000 лв., за която е бил уважен предявеният от Р. Д. Д. от [населено място] срещу Застрахователно дружество „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.), с оглед на което за установени е счел всички елементи от фактическия състав на тази разпоредба – пасивна материалноправна легитимация на застрахователното дружество, основана на валидно застрахователно правоотношение, при действието на което е настъпило застрахователното събитие; противоправно и виновно поведение на застрахования водач; причинна връзка между деянието и настъпилите вреди. Като спорни въззивната инстанция е посочила единствено въпросите за размера на обезщетението за неимуществени вреди и за наличието на съпричиняване, като и по двата въпроса не е споделила изводите на първостепенния съд. По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият състав е приел, че не са преценени в достатъчна степен всички обстоятелства, свързани със страданията на ищцата, преживяла внезапната, преждевременна смърт на детето си – почти на 18 години, загинало седмици преди навършване на пълнолетие. Акцентирал е върху обстоятелството, че починалият е единствено и дълго чакано дете; че ищцата е изпаднала в тежко психическо състояние; че тя преживява мъката си съвсем сама, без да има семейство или друг близък човек, в лицето на когото да получи упование. С оглед на това и съобразявайки нарастващите нива на застрахователно покритие по риска „Гражданска отговорност“ към момента на произшествието, въззивният съд е счел за справедливо претендираното с въззивната жалба обезщетение в размер на 250 000 лв. По отношение заявеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредите, изразяващо се в съзнателното поемане на риск при качването в автомобил, управляван от неправоспособен водач, съдът е преценил същото за неоснователно, тъй като по делото не е доказано знание от страна на пострадалия, че водачът на автомобила е непълнолетен и съответно неправоспособен. Приел е, че при липсата на убедителни доказателства за познанство и за отношения преди инцидента между починалия Б. Н. и останалите трима младежи (в т. ч. водача на автомобила Н. К.) и предвид обстоятелството, че всички те са връстници, във възраст близка до пълнолетието, не може да се предполага обективният факт на знание на увредения за непълнолетието/неправоспособността на водача, за да се приеме, че същият е поел предвидим риск и така е допринесъл за собственото си увреждане. Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е частично основателна. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 163 от 04.10.2016 г. по т. д. № 3456/2015 г. на I т. о., съгласно която въззивният съд трябва да даде собствено разрешение по спорния предмет, очертан по реда на чл. 269, изр. второ ГПК от посоченото в жалбата, след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които следва да изрази в мотивите си, каквато обосновка в още по-голяма степен е дължима при извод за частична неправилност на решението и различен краен резултат на спора. В случая въззивният съд, при едни и същи обективни факти и обстоятелства, свързани със страданията на ищцата, е приел за справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение в размер на 250 000 лв., който е значително по-висок от приетия от първостепенния съд размер – 150 000 лв., без да изложи убедителни аргументи, подкрепящи този свой извод. Освен това, решаващият състав неоснователно е приел като значимо за определяне обема на вредите обстоятелството, че ищцата няма семейство или друг близък човек, в лицето на когото да получи упование и смисъл. Още повече, че тази констатация не кореспондира с данните по делото, че ищцата има близки роднини -майка и брат (същият е разпитан като свидетел) и с твърденията на самата ищца в исковата молба, че се е завърнала на село при майка си, „за да си дават взаимно сили и кураж“. Същевременно, въззивният съд не е отчел момента на настъпване на увреждането, с оглед икономическата обстановка и стандарта на живот в страната, които са от съществено значение при определяне на този вид обезщетения. Безспорно, загубата на дете е непрежалима и поначало е без паричен еквивалент. Претендираното обезщетение за нея обаче следва да бъде съобразено с обществено-икономическите условия към момента на настъпването й, защото само така обезщетението би удовлетворило установения в закона критерий „справедливост“. С оглед изложените съображения и при съобразяване на значимите за случая обстоятелства: младата възраст на починалия (почти 18 години); фактът, че същият е единствено и дълго очаквано дете; съществувалата близост между майка и син; силните страдания на ищцата от внезапната загуба на детето й; икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието (м. юли 2014г.) и нивата на застрахователно покритие по риска „Гражданска отговорност“ към този момент, настоящият състав намира, че справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е сумата 180 000 лв., а не приетият от въззивната инстанция размер 250 000 лв. В противоречие с практиката на касационната инстанция е разрешен и въпросът за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на починалото лице поради качването му в автомобил, управляван от неправоспособен водач. В т. 7 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС е прието, че: Рисково поведение, допринасящо за настъпване на вредите, е пътуването в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа; Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса – делинквент или застраховател; Тя следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е употребил алкохол. Независимо, че касае различно противоправно поведение на водача на автомобила (употреба на алкохол), цитираната задължителна практика е относима и към настоящия случай, в който противоправното поведение е липса на правоспособност, тъй като в нея е даден отговор на принципния въпрос, свързан с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД – кога поведението на увреденото лице е рисково и допринася за настъпване на вредите. От разясненията в посочения тълкувателен акт следва недвусмислено, че за да бъде приложена разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, достатъчно е доказването и само на възможността за узнаване от увредения, при проявена от него дължима грижа, че водачът на МПС, в което е пътувал, е непълнолетен, съответно неправоспособен. В този смисъл е и отговорът на втория въпрос, обусловил допускането на касационния контрол. С оглед на същия, изводът в обжалваното решение за липса на съпричиняване е неправилен. Въззивният съд е счел, че за да се приеме принос на починалия за собственото му увреждане, е необходимо, при условията на главно доказване, да бъде убедително установен обективният факт, че същият е знаел за непълнолетието/неправоспособността на водача, което не се доказва от показанията на разпитаните по делото свидетели. Безспорно, в случая не е установено знание на починалото лице, че водачът на автомобила е непълнолетен и съответно не би могъл да притежава свидетелство за управление на МПС. От показанията на свидетеля А. се установява обаче, че четиримата младежи, които видимо са били на близка възраст, са контактували продължително време помежду си преди да предприемат пътуването – часове наред са пили кафе и са разговаряли. Следователно, същите са имали възможност да узнаят на каква възраст е всеки от тях. С оглед обстоятелството, че починалият Б. е бил почти на 18 години (две седмици преди навършването им), т. е. на възраст, предполагаща достигната достатъчна житейска зрялост, същият е следвало да знае, че свидетелство за управление на МПС може да се придобие само при навършено пълнолетие и поради това е следвало да се информира дали водачът на автомобила Н. е навършил пълнолетие и съответно дали притежава такова свидетелство. Поради факта, че починалото лице не е проявило тази нормална и дължима от него грижа, за да установи дали водачът на автомобила е пълнолетен и правоспособен, следва да се приеме, че същият сам се е поставил в риск да бъде превозван от неправоспособно лице и по този начин е допринесъл за собственото си увреждане. Преценявайки поведението на водача и на починалия, настоящият състав приема, че приносът на последния е в размер на 20%. С този процент именно, т. е. със сумата 36 000 лв. (180 000 х 20 % = 36 000 лв.) следва да бъде намалено определеното на ищцата обезщетение за неимуществени вреди. Или, дължимото й обезщетение възлиза на сумата 144 000 лв., до размер на която предявеният иск е основателен. За разликата над тази сума искът е неоснователен, като след частична отмяна на обжалваното решение, същият следва да бъде отхвърлен. По разноските: При посочения изход на делото, съобразно отхвърлената част от иска, ответницата по касация следва да заплати на касатора направените за касационното производство разноски за държавни такси и адвокатско възнаграждение, установени от представените фактури и платежни документи, в размер на сумата 6 185.51 лв., а касаторът следва да заплати на процесуалния пълномощник на ответницата по касация адвокат Л. Г. от САК адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, в размер на сумата 762.46 лв., съответстваща на уважената част от иска. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ постановеното от Софийски апелативен съд решение № 1370 от 07.06.2019 г. по гр. д. № 117/2019 г. в частта, с която предявеният от Р. Д. Д. от [населено място] срещу Застрахователно дружество „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.) е уважен допълнително за разликата над 144 000 лв. до сумата 250 000 лв., т. е. за сумата 106 000 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Д. Д. от [населено място] срещу „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния син Б. Н., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие от 25.07.2014г., за сумата 106 000 лв., като неоснователен. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1370 от 07.06.2019 г. по гр. д. № 117/2019 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА Р. Д. Д. от [населено място], к-с „Меден рудник“, бр. 84 да заплати на ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, гр., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], разноски за касационното производство в размер на сумата 6 185.51 лв. (шест хиляди сто осемдесет и пет лева и петдесет и една стотинки). ОСЪЖДА ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, гр., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на адвокат Л. Г. от САК адвокатско възнаграждение в размер на сумата 762.46 лв. (седемстотин шестдесет и два лева и четиридесет и шест стотинки). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: